щастливи да останем при вас, докато направите вашите преобразования, вие ще видите, че при новите условия за къщата ще е нужен значителен персонал.
— При какви нови условия?
— Исках само да кажа, сър, че сър Чарлз водеше твърде уединен живот и ние двамата смогвахме да се грижим за неговите потребности. Вие, естествено, ще искате да имате повече приятели, така че ще бъдат необходими промени в домакинството.
— Искате да кажете, че жена ви и вие желаете да напуснете?
— Ще напуснем само тогава, когато това ще бъде удобно за вас, сър.
— Но няколко поколения от вашия род са служили при нас, нали? Аз бих съжалявал много, ако започна живота си тук, като скъсам стари семейни връзки.
Стори ми се, че забелязах следи от вълнение по бледото лице на лакея.
— Това не би било приятно и на мен, сър, а също и на жена ми. Но да ви кажа право, сър, ние и двамата бяхме така силно привързани към сър Чарлз, че неговата смърт ни потресе, и сега околната обстановка ни действува мъчително. Страхувам се, че никога вече няма да сме спокойни в Баскервил Хол.
— Но какво възнамерявате да правите?
— Не се съмнявам, че ще успеем да се заловим за някаква работа. Щедростта на сър Чарлз ни даде възможност да направим това. А сега, сър, може би ще е най-добре да ви покажа стаите.
Горната част на старинния хол бе заобиколена от галерия с перила, до която водеше двупосочна стълба. От този център наляво и надясно, по цялата дължина на сградата се простираха два дълги коридора, по които се отиваше към всички спални. Моята и тази на Баскервил бяха в едно и също крило и почти непосредствено една до друга. Тези стаи се оказаха много по-модерни, отколкото централната част на къщата, а светлите книжни тапети и многобройните свещи донякъде премахнаха мрачното впечатление, създало се у мен при пристигането.
Столовата обаче, в която се влизаше откъм хола, беше стая на мрака и меланхолията. Тя беше дълга, с подиум, където са сядали стопаните, отделен с едно стъпало от по-ниската част, определена за техните подчинени. В единия край имаше акапела22 за менестрелите23. Над главите ни се кръстосваха черни греди, а зад тях се виждаше потъмнелият от пушек таван. Може би многото пламтящи факли и пъстроцветни буйни веселби на едновремешните пирове биха смекчили мрачността на тази стая, но сега, когато само двама облечени в черно джентълмени стояха под малкия кръг светлина, която хвърляше лампата с абажур, гласът на човек ставаше тих, а настроението се понижаваше. Мъглява поредица от прадеди в най-разнообразни костюми — от рицарите на Елизабет до контетата от времето на регентството — се бяха вторачили в нас и ни обезсърчаваха с мълчанието си. Ние говорихме малко и що се отнася до мен, аз се зарадвах, когато яденето свърши и можехме да се оттеглим и да изпушим по една цигара в билярдната — стая съвсем модерна.
— Не е много весело мястото, честна дума — каза сър Хенри. — Предполагам, че човек може да привикне, но сега засега не се чувствувам в естествена среда. Не се учудвам, че чичо ми е станал малко нервен, щом е живял съвсем сам в къща като тази. Но ако искате, тази вечер можем да си легнем рано, а утре може би всичко ще изглежда по-весело.
Преди да си легна, дръпнах настрани завесите и погледнах през прозореца. Той гледаше към тревистата поляна, която се разстилаше пред входа на къщата. Отвъд поляната дърветата се люлееха и стенеха под напора на усилващия се вятър. Между бягащите облаци се подаваше полумесецът. При студената му светлина видях зад дърветата начупените очертания на скалите и дългата ниска крива на мрачното тресавище. Спуснах завесите, чувствувайки, че последното ми впечатление е в хармония с всички останали.
При все това то не беше съвсем последно. Въпреки че бях уморен, аз не можех да заспя, обръщах се неспокойно ту на едната, ту на другата страна и търсех съня, който не идваше. Някъде далеч стенен часовник биеше на всеки четвърт час, но иначе в къщата цареше мъртва тишина. И внезапно в тишината на нощта до ушите ми достигна ясен и отекващ звук, в който не бих се излъгал. Това беше ридание на жена — сдържано, сподавено хлипане на някоя, която се разкъсва от неутешима скръб. Седнах в кревата си и се вслушах напрегнато. Звукът не можеше да бъде далечен и сигурно идваше някъде от къщата. В продължение на половин час аз чаках с напрегнати нерви, но вече не чух друг звук, освен биенето на часовника и шумоленето на бръшляна по стената отвън.
Глава VII
Степлтънови от Мерипит хаус
Свежата прелест на утрото позаличи от паметта ни мрачното и подтискащо впечатление, което остави у двама ни първият допир с Баскервил Хол. Когато сър Хенри и аз седнахме да закусваме, слънчевата светлина нахлу през високите прозорци, хвърляйки бледи пъстри петна през стъклата с цветни гербове. Тъмната облицовка блестеше като бронз на златните лъчи и трудно можехме да си представим, че това наистина е същата стая, която навя снощи такова униние в душите ни.
— Мисля, че трябва да виним себе си, а не къщата — каза баронетът. — Бяхме уморени от пътуването и премръзнали в кабриолета, та всичко ни се представи в мрачна светлина. Сега сме освежени и бодри, така че всичко е пак весело.
— Но това не е напълно само въпрос на въображение — отвърнах аз. — Нощес например чухте ли случайно някой (мисля, че беше жена) да ридае.
— Интересно, както бях полузаспал, и на мене ми се стори, че чух нещо подобно. Чаках доста време, но вече нямаше нищо и заключих, че всичко е било насън.
— Но аз го чух и съм сигурен, че това наистина беше плач на жена.
— Трябва да разпитаме веднага за това.
Той удари звънеца и попита появилия се Баримор дали може да ни обясни случилото се. Стори ми се, че докато лакеят изслушваше въпроса на господаря си, бледото му лице стана още по-бледо.
— В къщата има само две жени, сър Хенри — отговори той. — Едната е тази, която мие съдовете. Тя спи в другото крило. Другата е жена ми и мога да ви уверя, че този звук не е идвал от нея.
И все пак той излъга, като каза това, защото след закуска срещнах случайно мисиз Баримор в дългия коридор. Лицето й беше ярко осветено от слънцето. Тя бе едра, спокойна жена, с малко груби черти и строго присвити устни. Обаче зачервените й очи, които ме гледаха изпод подпухналите клепачи, я издадоха. Значи, тя беше плакала през нощта, а щом е така, мъжът й трябва да знае това. И все пак той заяви, че това не е вярно, явно рискувайки да бъде уличен в лъжа. Защо направи той това? И защо бе плакала тя така горчиво. Около този бледолик, красив чернобрад мъж имаше нещо тайнствено и мрачно. Той именно бе открил пръв тялото на сър Чарлз и ние знаехме всички обстоятелства около смъртта на стария човек единствено от думите на Баримор. Възможно ли е в края на краищата в каретата на „Риджънт стрийт“ да сме видели тъкмо него? Брадата беше съвсем същата. Кочияшът описа човека, като малко по-нисък, но впечатлението му би могло да бъде и погрешно. Как мога да разреша въпроса веднъж завинаги? Очевидно първото нещо, което трябва да направя, е да се видя с началника на станцията в Гримпен и да разбера дали наистина телеграмата е била връчена лично на Баримор. Какъвто и да е отговорът, ще имам поне налице нещо, което да съобщя на Шерлок Холмс.
След закуска сър Хенри трябваше да прегледа безброй книжа, така че моментът бе благоприятен за моята екскурзия. Един хубав, дълъг четири мили път, който вървеше по края на тресавището, ме отведе до малко невзрачно селце, в което две постройки стърчаха високо над останалите. Оказа се, че това са странноприемницата и къщата на доктор Мортимър. Началникът, който беше и бакалин на селото, си спомни добре и за нашата телеграма.
— Разбира се, сър — каза той. — Аз предадох телеграмата точно както беше указано.
— А кой я връчи?
— Моето момче. Джеймс, миналата седмица ти предаде телеграмата на мистър Баримор, нали?
— Да, татко, предадох я.
— Лично на него ли?
— В момента той беше горе на тавана, така че не можах да му я връча лично, но я дадох на мисиз Баримор, която обеща да му я предаде веднага.
