Артър Конан Дойл
Откраднатият диамант
На доктор Уотсън беше приятно да се озове отново в неразтребената стая на първия етаж на Бейкърстрийт, откъдето бяха започнали толкова много незабравими приключения. Той се загледа в научните диаграми на стената, масата за химикалки, разядена от киселините, калъфа на цигулката, опрян в един ъгъл, сандъка за въглища, в който бяха наблъскани както преду лулите и тютюнът. Някрая забеляза свежото усмихнато лице на Били, младия, но много умен и съобразителен прислужник, който запълваше донякъде самотата и откъснатостта, които ограждаха великия детектив.
— Всичко ми се вижда непроменено, Били, надявам се, че и Холмс не се е изменил?
— Преследва някого. Вчера излезе преоблечен като работник, днес — като бабичка.
— Защо?
Били сниши гласа си подобно на човек, който разисква важни държавни тайни.
— Не бива да ви казвам, сър, защото е тайна. Търси откраднатият диамант от кралската корона.
— Какво? Диаманта, който струва сто хиляди лири!
— Да, сър. Правителството настоява да се намери. Тук идваха министър-председателят и министърът на външните работи, седнаха хей на оня диван. Мистър Холмс беше много вежлив с тях.
— А каква е онази завеса пред прозореца, Били?
— Мистър Холмс нареди да я закача преди три дни. Зад нея има нещо забавно.
Момъкът пристъпи и дръпна завесата, която закриваше нишата в ъгъла.
Доктор Уотсън не можа да сподави вика си на изненада. Видя кукла-копие на стария му приятел в халат и всички други принадлежности. Лицето бе обърнато с три-четвърти към прозореца и бе наведено сякаш над невидима книга, а тялото бе отпуснато дълбоко в креслото. Били измъкна главата и я вдигна във въздуха.
— Поставяме куклата в различни положения, за да изглежда като жива. Забранено ми е да я пипам, когато не са спуснати щорите. Когато са вдигнати, куклата се вижда чак от улицата.
— Използвахме нещо подобно веднъж и по-рано.
Уотсън пристъпи крачка напред, но се отвори вратата на спалнята и се показа високата, тънка фигура на Холмс. Лицето му беше бледо и изпито, но походката и държанието му бяха все така енергични като преди. С един скок се озова до прозореца и веднага пусна щорите.
— Така! — каза той. — Били, момчето ми, излагаш се на смъртна опасност, и то тъкмо сега, когато си ми най-необходим. Е, Уотсън, радвам се, че те виждам пак в старата ти квартира. Пристигаш в критичен момент.
— И аз така предполагам.
— Можеш да вървиш, Били. Тревожа се за това момче. До каква степен мога да го излагам на опасност?
— Опасно от какво, Холмс?
— От внезапна смърт. Очаквам нещо довечера.
— Какво очакваш?
— Да бъда убит, Уотсън.
— Не, не, шегуваш се, Холмс.
— В случай, че това стане, ще бъде добре да запомниш името и адреса на убиеца. Ще можеш да ги съобщиш на Скотланд ярд. Той се нарича граф Негрето Силвиус. Запиши си, човече! Живее на улица Муурсайд Гардънс номер 136 в северозападната част на Лондон. Записа ли си?
— Не можеш ли да наредиш да арестуват този човек?
— Разбира се, че мога, Уотсън. Това именно го безпокои толкова.
— Защо тогава не го направиш?
— Защото не зная къде е диамантът.
— Ах, да, Били ми каза — откраднатият скъпоценен камък от кралската корона.
— Да, големият жълт диамант, наречен „Мазарин“. Хвърлих мрежата и улових рибите. Но още не съм хванал диаманта. Какъв смисъл има да ги измъквам? Можем да направим света по-добър, като ги пъхнем в затвора. Но не това ми е нужно. Трябва ми диамантът.
— И този граф Силвиус е една от рибите?
— Той е акула. Другата риба е боксьорът Сам Мертън. Сам не е лошо момче, но графът го използва. Сам не е акула. Едър глупав тъпоглав кефал. Все пак мята се непрекъснато в мрежата.
— Къде е този граф Силвиус?
— Отзарана бях под носа му. Виждал си ме като бабичка. Никога не съм бил по-убедителен. „С ваше позволение, госпожо“ — каза той на полуиталиански с изисканите обноски на южняк, коато е в добро настроение. Иначе е същински дявол. Проследих го до работилницата на стария Стробънзий. Там му направиха безгласен револвер. Майсторска работа. А сега ме дебне срещу прозореца. Видя ли куклата? Разбира се, Били ти я показа. Красивата й глава може да бъде пронизана от куршум. Ах, Били, какво има?
Момчето се яви в стаята с картичка на един поднос. Холмс я погледна, вдигна вежди и се усмихна доволно.
— Хубостникът е дошъл лично. Почти не очаквах това, Уотсън. Има здрави нерви. Навярно си чувал, че се слави като ловец на едър дивеч. Ще сложи венец на ловните си подвизи, ако прибави и мен в колекцията си.
— Извикай полицията.
— Вероятно ще я извикам, но не точно сега. Ако обичаш да надзърнеш внимателно през прозореца, Уотсън, за да видиш дали някой не дебне на улицата.
Уотсън надникна предпазливо зад края на завесата.
— Един едър здравеняк виси до вратата.
— Сигурно е Сам Мертън. Верният, но глупав Сам. Къде е господинът, Били?
— В чакалнята, сър.
— Покани го, щом позвъня. Дори и да не съм в стаята, пак го пусни.
Уотсън изчака, докато се затвори вратата, и каза загрижено на приятеля си:
— Слушай, Холмс, това е направо непоносимо. Може би е дошъл…
— Не бих се изненадал.
— Настоявам да остана с теб.
— Няма защо. — Холмс извади бележника и надраска няколко реда. — Вземи файтон, иди в Скотланд ярд и предай бележника на Югал от Отдела за криминални следствия. Върни се с полицаите. Ще заловим негодника.
— С готовност отивам.
— Докато пристигнеш, може би ще узная къде е диамантът. — Той докосна звънеца. — Да излезем през спалнята. Вторият изход е рядко полезен. Искам да наблюдавам моята акула, без тя да ме види. Както знаеш, имам си свой метод.
Затова Били въведе граф Силвиус в празна стая. Прочутият стрелец, ловец и светски лъв беше висок, мургав мъж с грамадни мустаци, които закриваха жестока уста с тънки устни. Над нея стърчеше дълъг нос, извит като клюна на орел. Беше добре облечен, но ярката вратовръзка, лъскавата карфица, искрящите пръстени дразнеха окото. Щом вратата се затвори зад него, той се озърна със сивите си неспокойни очи подобно на човек, който очаква на всяка крачка клопка. Когато видя неподвижната глава и яката на халата, които се подаваха от креслото до прозореца, изтръпна. Най-напред бе направо изненадан. После ужасна надежда проблесна в тъмните му очи на престъпник. Огледа се още веднъж, за да провери дали няма свидетели, и се приближи на пръсти до мълчаливата фигура с вдигнат бастун. Готвеше се вече да скочи и да замахне, но студен подигравателен глас от отворената врата на спалнята го стресна.
— Не чупете куклата, графе! Моля ви!
Убиецът се отдръпна, по изкривеното му лице се изписа смайване.
— Малка хубава играчка — поясни Холмс, пристъпвайки към куклата. — Направи я французинът Таверние. Той е майстор на восъчните кукли така, както вашият приятел Стробънзее минава за майстор на безгласните револвери.
