Артър Конан Дойл
Картонената кутия
При избора на типични случаи, които илюстрират забележителните дедуктивни методи на моя приятел Шерлок Холмс, аз обикновено гледам да се спра на онези от тях, които съдържат най-малко сензационност, но в замяна на това предоставят най-добри възможности за разкриване на неговото дарование. За съжаление обаче не е възможно изцяло да се отдели сензационното от криминалното и това изправя летописеца пред дилемата или да пожертва подробности, които имат основно значение за разказа му, или да използва материал, предоставен му от случайността, а не от собствения избор. След този кратък предговор ще премина към бележките си за един случай, представляващ верига от едновременно странни и будещи ужас събития.
Беше изключително горещ августовски ден. Улица „Бейкър“ пламтеше, нажежена като пещ, а ослепителният блясък на слънцето върху жълтеникавата тухлена сграда на отвъдната страна на улицата дразнеше очите до болка. Човек трудно би могъл да повярва, че това са същите стени, които едва се съзираха в мъглата през мрачните зимни дни.
Транспарантите бяха полуспуснати и Холмс, свит на кълбо върху дивана, четеше и препрочиташе някакво писмо, което бе получил със сутрешната поща. Що се отнася до мен, от службата си в Индия бях привикнал да понасям по-леко горещината, отколкото студа, тъй че покачването на термометъра до 33° не ме измъчваше ни най-малко. Сутрешният вестник обаче беше съвсем безинтересен. Парламентът бе вече разпуснат. Всичко живо бе напуснало града и аз мечтаех за горските поляни на Ню Форист или за пясъчните плажове на океана. Банковата ми сметка обаче беше изчерпана и бях принуден да отложа почивката си, а що се отнася до моя приятел, него не го привличаха нито зелените поля и гори, нито морето. Той обичаше да лежи сред самия център на петмилионния град, да чувства непрекъснато връзката си с хората и да откликва на всеки най-малък слух или подозрение за неразкрито престъпление. Любовта към природата не бе намерила място сред многостранните му наклонности и единственото му разнообразие бе да отклони вниманието си от градския злосторник, за да залови някой негов събрат от провинцията.
Като разбрах, че Холмс е прекалено погълнат от писмото и не проявява желание да разговаряме, аз захвърлих скучния вестник, облегнах се назад в стола и се унесох в мисли. Неочаквано гласът на моя приятел ме върна към действителността.
— Имате право, Уотсън — рече той. — Наистина това е безсмислен начин за уреждане на един конфликт.
— Крайно безсмислен дори! — откликнах аз, а след това, осъзнавайки изведнъж, че той бе повторил мисълта, която владееше в момента съзнанието ми, се изправих на стола и го загледах с пълно недоумение.
— Но как е възможно, Холмс? — извиках аз. — Това надхвърля всички мои представи.
Холмс се засмя от сърце на удивлението ми.
— Сигурно си спомняте — каза той, — че когато преди известно време ви прочетох откъс от разказа на По, в който един наблюдателен и логично мислещ човек проследява неизказаните мисли на своя събеседник, вие приехте тази история като измислица на автора. Отнесохте се с недоверие към забележката ми, че и аз имам навика да върша същото.
— О, не!
— Наистина, драги Уотсън, не го изразихте с думи, а само с вдигане на вежди. Затова, когато видях, че захвърлихте вестника и потънахте в мисли, аз се зарадвах на възможността да ги разчета и евентуално да ги прекъсна, за да ви докажа, че мога да кореспондирам мислено с вас.
Аз обаче все още не бях ни най-малко убеден.
— В прочетения от вас откъс човекът с логичната мисъл вадеше заключенията си, наблюдавайки действията на другия, който, ако си спомням добре, се спъваше в купчина камъни, гледаше нагоре към звездите и т.н. Аз обаче си седях кротко на стола и не разбирам какви указания съм могъл да ви дам.
— Не сте справедлив към себе си. Чертите на лицето са средство, с което човек изразява чувствата си, а вашите черти ви служат отлично в това отношение.
— Нима искате да кажете, че сте прочели потока на мислите ми по чертите на лицето?
— Точно така, и най-вече по очите. Може би не си спомняте за какво се замислихте най-напред?
— Не, наистина не си спомням.
— Тогава ще ви кажа. След като захвърлихте вестника — действието, което всъщност привлече вниманието ми към вас, — около половин минута изразът на лицето ви беше съвсем празен. После очите ви се спряха върху наскоро сложения в рамка портрет на генерал Гордън и по промяната на лицето разбрах, че в съзнанието ви се е зародила някаква мисъл. Тя обаче не се задържа дълго. Погледът ви се премести насреща към необрамчения портрет на Хенри Уорд Бийчър, който стои върху купчината книги. След това погледнахте нагоре към стената и мисълта ви вече ми бе напълно ясна. Мислехте си, че ако портретът се сложи в рамка и се закачи, ще запълни празното място и ще кореспондира с портрета на Гордън от насрещната стена.
— Наистина сте проследили съвсем точно размишленията ми — възкликнах аз.
— Дотук трудно можех да се заблудя. После обаче мислите ви отново се върнаха към Бийчър и вие се взряхте напрегнато в портрета, сякаш разучавахте характера му по чертите на лицето. Очите ви постепенно се успокоиха, но продължихте да гледате в същата посока, а лицето ви помръкна. Припомняхте си различни злополучия в кариерата на Бийчър. За мен беше напълно ясно, че наред с всичко това не можехте да не помислите и за задачата, с която той се нагърби в полза на Севера по време на Гражданската война. Защото си спомням какво бурно негодувание предизвика у вас начинът, по който той бе посрещнат от някои наши прекалено ревностни съотечественици. На времето това силно ви възмути и аз бях сигурен, че не можете да помислите за Бийчър, без да си спомните и за този инцидент. Когато миг по-късно видях погледа ви да се отклонява от портрета, предположих, че мисълта ви отново се е върнала към Гражданската война, а когато забелязах как стиснахте зъби, как очите ви заблестяха и ръцете ви се свиха в юмруци, вече бях сигурен, че наистина мислите за храбростта, проявена от двете страни при онази отчаяна борба. Но после лицето ви помръкна отново, поклатихте глава — размишлявахте за страданието и ужаса, за дадените напразно човешки жертви. Протегнахте несъзнателно ръка към старата си рана и по устните ви се плъзна тъжна усмивка, която ми подсказа, че си давате сметка колко безсмислен е този начин за уреждане на международни спорове. Тук вече бях съгласен с вас, че начинът е наистина безсмислен, и останах доволен от правилността на изводите си.
— Да, наистина са напълно правилни — рекох аз. — Но трябва да призная, че и сега, след като ми обяснихте всичко, не съм по-малко удивен от преди.
— О, не, драги Уотсън, уверявам ви, че това беше само един повърхностен опит и нямаше да го натрапя на вниманието ви, ако онзи ден не бяхте проявили такава недоверчивост. Сега обаче пред мен възникна един проблем, който може да се окаже по-труден за разрешаване, отколкото този малък експеримент с четенето на мисли. Обърнахте ли внимание на едно кратко съобщение във вестника, относно необикновеното съдържание на някакъв пакет, изпратен по пощата до госпожица Къшинг, на улица „Крос“, Кройдън.
— Не, не съм.
— А, значи сте го прескочили незабелязано. Моля, подайте ми вестника, ако обичате. Ето го тук, под финансовата рубрика. Бъдете така добър да го прочетете на глас.
Поех вестника, който той ми подхвърли обратно, и зачетох съобщението. То бе озаглавено: „Ужасяващият пакет.“
„Госпожица Сюзън Къшинг, живуща на улица «Крос», Кройдън, е станала жертва на нещо, което би могло да се сметне за крайно възмутителна груба шега, освен ако зад инцидента не се крие някаква зла умисъл. Вчера следобед, в два часа, раздавачът й е доставил малък пакет, опакован в амбалажна хартия. Пакетът е съдържал картонена кутия, пълна с морска сол. Когато започнала да изпразва кутията, госпожица Къшинг с ужас открила сред морската сол две човешки уши, очевидно отрязани съвсем наскоро. Кутията била изпратена същата сутрин чрез колетната служба в Белфаст. Няма никакво указание за изпращача и случаят става още по-тайнствен поради обстоятелството, че госпожица Къшинг, неомъжена дама на петдесет години, винаги е водила доста затворен живот и има толкова малко познати, с които би могла да
