Муран, но Клавдия забеляза в другия край насядали до Агрипина групичка непознати, които я утешаваха. Океан също слезе и застана да пази на вратата, като изкрещя, че кръчмата е препълнена и другите клиенти ще трябва да изчакат. По шума навън Клавдия разбра, че уличната тълпа от съседния проход се е надигнала, хората се събираха да разберат какво става и да разберат дали може да извлекат от станалото някаква облага. Муран й махна с ръка да иде при него, но Клавдия не му обърна внимание и като си проправи път през групичката, отиде направо при Агрипина.
— Господарке! — побутна я тя по рамото. — Трябва да поговорим.
— Не разговарям с кухненски пачаври и кръчмарски прислужнички!
Клавдия се приведе и прошепна нещо в ухото й. Агрипина скочи с разтревожено лице.
— Аз… ъ-ъ-ъ… — започна да заеква тя.
— В градината! — заповяда Клавдия и се обърна, без да изчака отговора й.
Светлината отслабваше, прахта се стелеше като мъгла. Клавдия прекоси моравата, седна на едно торфено възвишение и тупна с ръка до себе си да й посочи къде да седне.
— Никога не съм мислила, че наистина познаваш августата!
Агрипина седна до нея сред облак благоухания, придирчиво повдигнала робата си така, че да не докосва тревата.
— По-важното е — заяви Клавдия, — че августата познава мен. Колкото до Спицерий, наистина ми е мъчно, че умря. Харесвах го, както го харесваше и Муран. Ако започнеш да сипеш обвинения и глупави предположения, които не можеш да докажеш, ще се обърна за справедливост към августата.
— Разстроена съм! — проплака Агрипина.
— Замълчи! Успя ли да разбереш какво се случи със Спицерий на арената — говоря за причината, поради която той изпита внезапна слабост? — жената поклати глава отрицателно. — Или този следобед?
— Ти знаеш толкова, колкото знам и аз! — Агрипина отметна своята черна като нощта коса от лицето си. — Снощи видях Спицерий и се съгласих да се срещнем тук. Съжалявах, че съм закъсняла. Когато дойдох, той вече беше мъртъв — гласът й се пречупи. — Убит…
— Какво те кара да бъдеш толкова сигурна?
— Не разбираш ли, такъв здравеняк мъж, гладиатор… Дойдох в кръчмата да се срещна с любовник, не с труп. Отговорих на въпросите ти и не мога да ти кажа нищо друго.
Агрипина стана. Клавдия махна с ръка и я остави да си върви. Каква полза, безсрамницата щеше да й каже само онова, което искаше. Клавдия едва надаваше ухо към гълчавата от кръчмата и си позволи лъхащата от зеленината на градината прохлада да я унесе. Внезапен рев отвътре я накара да осъзнае, че нещата тръгват към по-лошо и тя побърза да влезе. Трапезарията се бе превърнала в арена. Муран и Полибий бяха застанали пред кухненската врата, а през главния вход в другия край на помещението се изсипваше група побойници, предвождани от облечен като проститутка мъж, който си вееше с розово ветрило. Новопристигналите очевидно бяха нахлули непосредствено след като нощните стражи си бяха отишли и сега предводителят им се опираше с ръка на рамото на Агрипина. Край него се тълпеше шайката му побойници с техните хрантутници, сводници и пъстро облечени проститутки от всякакви народности. Полибий с рев им заповядва да си тръгнат.
— Махайте се! — изкрещя той — Разбираш ли ме, Даций? Ти и цялата ти банда изроди!
— Или какво? — игриво пристъпи напред Даций със сандалите си на високи токове. Изглеждаше гротескно; не смешен, а извънредно опасен мъж, излязъл от свърталището на сенките, с грубо лице и подчертано женствена перука; с контешка кама и твърдо, мускулесто тяло; с бълбукащ глас, но с неприятен и заплашителен тон. Клавдия и преди беше срещала него и подобните нему, тази нечиста пяна на отходните канали, вихреща се из мизерните предградия като отрова, която замърсява всичко, до което се докосне. Тяхното присъствие я изплаши. Появяването им тук изглеждаше премного бързо. Това означаваше ли, че очакват новини? Или бяха дошли, за да предизвикат Муран, чийто избухлив нрав бе добре известен? В този момент гладиаторът беше сграбчил тиган и капака на една тенджера. Всеки друг щеше да изглеждаше смешен, но Муран бе извънредно опасен. На Клавдия не й хареса как Даций продължаваше да люлее бедра, да дразни Муран и често да поглежда към Агрипина, която престорено се хилеше отзад. Колкото повече я наблюдаваше Клавдия, толкова повече се убеждаваше, че тази жена има пръст в отравянето на Спицерий — и сега, и преди, но как можеше да го докаже? Нещо по-важно — какъв ли жесток капан бяха поставили за Муран? Щяха ли да го обвинят в убийство и така да смутят разсъдъка му и да разсеят неговата съсредоточеност?
Даций вдигна ръка, като свиваше и пак отваряше абсурдното си ветрило, и шайката му утихна.
— Виждаш ли, драги — провлечено започна той, сочейки с ветрилото към Муран — каквото и да правиш, мило момче, колкото и да се перчиш, хората ще си кажат… — той притисна ветрилото към брадичката си и изви очи към тавана, — … да, ето какво ще си кажат: че си се уплашил от Спицерий.
— Лъжа е, камилска фъшкио! — Даций се изсмя като цвилеща кобила.
— Мило момче, ще си кажат, че ти си последният човек, пил с него, че ти си го поканил тук. Единственото, което искам да знам, е как ще се справиш с Мелеагър — пристъпи напред и отметна десния ръкав на робата си. Клавдия съзря татуирания пурпурен бокал и кръгчето под него. Беше готова да скочи на крака, но Муран отвлече вниманието й, като се хвърли към Даций, докато Полибий и Океан му препречиха пътя и го издърпаха назад. Атмосферата в кръчмата ставаше все по-нажежена, някои започнаха да протягат ръце към ножовете, други, които искаха да избегнат битката, тръгнаха да се измъкват навън.
— Докажи, че греша! — подиграваше се Даций. — Направи нещо чутовно, удуши лъв с голи ръце!
— Теб ще удуша!
— Докажи своята невинност! — продължаваше да се подиграва Даций и хрантутниците му подеха думите:
— Докажи я! Докажи я! Докажи я!
— Ще я докажа! — изрева Муран и отблъсна Полибий. — Ще я докажа в деня на борбата, в същия този ден, когато застана срещу Мелеагър, ще участвам и във „венатгио“, ще застана там и ще убия всеки звяр, който изберете да пуснете срещу мен. Ще го предложа като дар за сянката на Спицерий и потвърждение за моята невинност!
Силен рев посрещна думите на Муран. Клавдия закри лице с ръцете си. Капанът беше заложен, Муран влезе в него и той щракна.
Презвитер Силвестър изумено гледаше осквернения гроб в галерията на мъчениците — един от най- големите тунели в катакомбите под гробището, където войникът свети Себастиан бил убит със стрели. Това беше най-свещеното място, където почиваха останките на жестоко избитите по време на последните преследвания на Диоклециан. Стените от двете страни на галерията представляваха истинска пчелна пита от широки лавици, дълги около метър и със същата дълбочина. Тук бяха останките на убитите във Флавиевия амфитеатър, идентифицирани, доколкото бе възможно, поръсени със светена вода, окадени с тамян и поставени в гробница. След това гробът беше грубо замазан и там, където бе възможно, бяха надраскали в мазилката букви, които обясняваха кой почива тук, положението му и годината, когато е умрял, наред с изсечени отдолу благочестиви надписи. Тези свети мъже и жени трябваше да бъдат почитани, а на мощите им да се покланят, докато Христос ги върнеше към живот в последния ден, когато щеше да дойде за Страшния съд.
Силвестър огледа осветените от светилници и факли проходи: зловещо, тъжно място, изпълнено със странно ехо, сякаш духовете на мъртвите разговаряха един с друг, тайнствено и все пак място на покой, крещяща противоположност на последните часове от живота на обитателите му, които лежаха тук. Днес катакомбите не се използваха, бяха изоставени, защото мнозина не смееха да се връщат на това място, където още отекваха спомените от дните на ужаса. Кой би могъл да се промъкне тук и да разхвърли прашасалите кости и черепи?
— Защо? Кога? Кой?
Силвестър разгневено се обърна към пазача на гробовете, възрастен писар с мършаво лице и опръскана с петна от мастило кожа, който извънредно сериозно се отнасяше към отговорностите си. Писарят дълбоко се бе извинил, че е довел тук презвитера, но какво друго можеше да стори? Защо бяха разбили една обикновена гробница? В нея нямаше съкровища. Вече бе изразил страховете си, че макар това да е свято
