— Чух какво се е случило, господарю — прошепна той. — Вторият лекар приключи с огледа на трупа, а и Шуфой направи своите заключения. Нали знаете, че той има познания за отровите. Всички са единодушни: Хатор е бил убит.
— По-добре влез! — съдията го въведе в стаята и затвори вратата. Обърна се към жреците и рече: — Най-страшните ни страхове се сбъднаха. Началникът на охраната в храма на Маат ме увери, че Хатор е бил убит.
— Как? — попита Амон.
— С отрова, господарю — отвърна веднага Асурал. — Двамата лекари и слугата на господаря Амеротке твърдят, че отровата е била бързодействаща.
— Значи е била поднесена на пира! — изуми се Хани.
— Да, господарю.
— В такъв случай — обобщи Амеротке — това трябва да е станало по време на предястието. Но храната беше поднесена в общи блюда. Хатор си е вземал от това, което всички сме яли…
— Същото важи и за бирата — добави Хани.
— Но чашите ни бяха на масата — изтъкна Изида.
— Какво искаш да кажеш? — попита Вехлис.
— Всички влязохме заедно в залата — отвърна замислено Амеротке. — Седнахме. На масата пред нас имаше само чинии и чаши за бира. Сервираха предястията, храната и пивото и едва тогава Хатор се почувства зле. Следователно отровата трябва да е била сложена в чашата на жреца преди началото на пиршеството. Беше поднесена лютива храна и Хатор, като всички нас, сигурно бързо си е изпил бирата.
— Възможно ли е да се случи такова нещо? — попита Хани.
— Защо не? — обади се Амон. — Колцина от нас са си погледнали в чашите, преди слугите да ги напълнят? Лесно е да се сложи щипка прах, който се е разтворил, щом е била налята бирата. Ако Хатор е усетил нещо странно, сигурно е решил, че е от подправките, и не е разбрал истината, докато не е станало твърде късно.
— Няма смисъл да разпитваме хората, които са влизали и излизали от залата, преди да се настаним ние — реши Амеротке. — Списъкът ще е безкраен — слуги, музиканти, танцьорки. А отровата може да бъде пусната само за един кратък миг…
— Какво ще правим тогава? — попита Озирис. — Ще има ли ново разследване?
— Да — отвърна върховният съдия, — но ще се заема с него едва след като утре сутринта приключа работата си в Некропола.
— Ще си приготвяте гробница ли? — подхвърли подигравателно Изида.
— Защо не? Животът ми е в ръцете на боговете — отвърна рязко Амеротке. Обърна се към Хани и рече меко: — Съжалявам, че ще трябва да ви напусна, но случаят е спешен и не търпи отлагане.
— Значи ще ви е нужна лодката на храма? — попита Хани.
Амеротке кимна:
— Писарят Пренхое ще остане тук. Ще замина сутринта, но ще се върна до обед. А всички вас, уважаеми жреци — съдията се изправи, — ще помоля да внимавате и да се пазите!
После се поклони и излезе. Върна се в покоите си. Разказа на Шуфой какво се е случило, и му пожела лека нощ. Свали гривните, пръстените, гръдното си украшение с лика на Маат и бялата си роба. Затегна препаската си и легна. Джуджето се приближи и дръпна над раменете му чистите ленени чаршафи.
— Претърси стаята — измърмори сънено Амеротке.
— Вече го сторих, господарю. Скорпионите, отровните змии и гадини няма да посмеят да влязат тук, защото намазах стените и прага с лой от мангуста…
Амеротке се усмихна и заспа, разбрал на какво се дължи странната миризма в иначе приятната и благоуханна стая.
Успа се. Наложи се Шуфой да го разтърси, за да го събуди. Все още сънен, съдията излезе на терасата, която гледаше на север — натам, откъдето идваше дъхът на Амон, и коленичи с опряно о пода чело. Отправи кратка молитва към боговете за здравето и благополучието на семейството си. После се облече и препаса бойния си колан. По настояване на Шуфой взе малкия си лък и колчана със стрели. Закусиха с останалите навън на тревата, която все още беше влажна от сутрешната роса. От храма се разнесе песнопението на жреците, които извършваха първата служба за деня.
Когато тръгнаха надолу към малкия пристан, слънцето вече се издигаше силно и горещо и разпръсваше мъглата. Съдията стисна за сбогом ръката на Пренхое, заръча му да си отваря очите и се спусна по павираната с червени плочки алея към кея и привързаната о него храмова лодка. Беше издължен в предната си част едномачтов платноход, наречен „Славата на Хор“. Корпусът му беше от плътно сплетена здрава тръстика, а високият нос беше украсен с малка скулптура на стилизирана соколова глава. На издигнатата кърма седеше кормчията, стиснал здраво руля. В средата в две редици се бяха подредили гребците. Над трюма беше издигнато платнище, а на палубата под сянката бяха разпръснати възглавнички за пътниците. Амеротке, Асурал и Шуфой се настаниха там. Кормчията извика към гребците и лодката бавно се отблъсна от пристана. След няколко секунди вече се беше насочила към отсрещния бряг, където бе разположен Градът на мъртвите. Когато платноходът бе поет от течението, гребците оставиха веслата, за да наблюдават утринната суматоха по брега, по-специално шествието на група млади жрици, които пускаха по реката миниатюрни лодчици със запалени ароматни пръчици — древен ритуал за почитане на Хатор, богинята на любовта и музиката. Гребците започнаха да подвикват неприлични предложения към жените, а Шуфой осъдително размаха пръст. Асурал надуто обяви, че моряците сигурно са пияни и трябва да внимават да не преобърнат лодката в реката, защото крокодилите само това чакат. В този миг лодката зави рязко, греблата изскочиха над водата, а платното потрепери. Моряците издърпаха въжетата и го обърнаха, така че да хване утринния вятър. От кърмата се чу трясък. Съдията разтревожено се обърна към гребците, но един от тях го успокои с думите, че сигурно делвите с вода в трюма са се преобърнали.
— Дано не измокрят дрехите и багажа ни… — завърши мъжът и усмивката му разкри ред развалени зъби.
Амеротке се отпусна. Лодката набра скорост и вече беше далеч от брега. Но не след дълго лекият вятър стихна съвсем и платното увисна отпуснато. Кормчията извика и гребците приведоха мускулестите си тела над веслата.
Съдията погледна през борда и съзря люспестата зелена глава на един крокодил в непосредствена близост до ладията. Не беше ли малко рано да тръгне на лов? Крокодилите обикновено дълго се припичаха на слънце, преди да излязат да си търсят храна.
Асурал беше проследил погледа му и го сграбчи за ръката:
— Погледнете, господарю! Точно пред нас! Появиха се още крокодили. Пет, шест, седем.
Други ги следваха от лявата страна. Кормчията също ги беше забелязал и се бе изправил разтревожено.
— Какво става? — извика той.
Като че ли в отговор лодката потрепери, сякаш се бе блъснала в скала. Последва удар и от дясната страна.
— О, богове! Нападат ни! — извика един от гребците и изпусна греблото. Изправи се и се взря във водата.
Шуфой умело постави стрела на тетивата. Асурал и Амеротке извадиха мечовете си. Лодката се залюля и се наклони. Вече нямаше никакво съмнение. Крокодилите се приближаваха, потапяха се под лодката и я удряха отдолу със здравите си люспести муцуни.
— Невероятно! — гребецът се обърна и в този миг от водата изскочи огромен крокодил, завъртя глава и отвори челюсти. Съдията гледаше ужасен, но преди да успее да реагира, хищникът тракна със зъби и гребецът се озова във водата. Шуфой пусна стрела, но напразно. Мъжът се показа над водата и изпищя. Събраха се още крокодили и реката се обагри и се разпени, докато те разкъсваха нещастника. Останалите гребци наскачаха от местата си, а кормчията се опита да надвика уплашените им възгласи, за да въдвори ред.
— Какво ли ги е привлякло? — сбърчи вежди Асурал.
Амеротке бутна настрани възглавничките, дръпна покривалото към трюма и се спусна по малките дървени стъпала. Две-три делви се бяха обърнали. Водата жвакаше под сандалите му. Миризмата вътре
