Стигнахме до вземане на решения: Хюйи и Майа да се върнат в Тива, да сформират свой Дом на писарите и да изготвят секретен план за бъдещето. Хоремхеб и Рамзес веднага да се заемат с гарнизона в Мемфис. Ай подчерта колко важна е пълната секретност. Разбира се, никой не се осмели да попита или дори да намекне за онова, което Ехнатон би могъл да помисли или да каже. Ай се бе постарал да вземе нещата в свои ръце. На всички бяха връчени служебни печати и документи с царския картуш на Ехнатон. Когато Ай приключи, се заклехме в преданост, истинско съюзничество и приятелство и си стиснахме ръцете.
Няколко седмици по-късно говорих с Ай за здравето на Ехнатон. Устоях на изкушението да му опонирам рязко. Вярвах или най-малкото мислех, че двамата сме сродни души. Ай бе опасен — хитър и лукав като мангуста. Исках да види в мен съюзник, а не носител на собствената му съвест. Той ме изслуша и сложи пръст на устните си:
— Маху, ти си много схватлив и проницателен. Винаги водиш събеседника си към същината на проблема.
— Не се отнасяй покровителствено и снизходително към мен — възроптах. — Не ме подценявай!
— Ще видим. Ще говоря с Божествения и с този, с когото той регентства.
Споделих всичко с Джарка, който — оказа се — знаеше за повечето неща или ги бе подозирал, но най- много го впечатли споменатото от Ай съвместно регентство. Недоумяваше как Ай бе съумял да възстанови близостта си с Ехнатон дотолкова, че да бъде въздигнат до ранга и титлата на фараона.
— Направо е невъзможно — поклати глава той, — никой не би го приел.
— А какво ще кажеш за престолонаследника Тутанкатон?
— Та той е невръстен.
В деня на оповестения прием Ай ме взе, след като се убеди, че съм с пълното церемониално одеяние на висш царедворец. В Двореца на Атон портите, коридорите, вътрешните дворове и градините бяха задръстени от хората на Нахтмин в пълно бойно снаряжение и с готови копия и вдигнати щитове. При вратата на Тронната зала гъмжеше от шамбелани и всякакви служители. Разнесе се тръбен зов. Отекнаха гонгове. Отвсякъде се понесоха валма от тамянов дим. Мерире, издокаран в изящни роби, ни въведе в Тронната зала. Помещението беше променено. Имаше подиум, върху който бяха поставени два блестящи трона. Зяпнах от изненада, заковавайки се намясто. Анхеспаатон и Меритаатон седяха на неголеми столове с възглавници в двата края на подиума. Ехнатон носеше двойната корона на Египет; на гърдите му искреше украшението с образа на богинята лешояд Нехбет; ослепително бяла пола покриваше глезените му. А до него блестеше още една човешка фигура. Останах като поразен от гръм. Защото и тя носеше всички отличителни знаци на фараона, включително камшика и жезъла, но не можех да не разпозная Великата царица Нефертити. Великолепната й коса бе обръсната и веждите й бяха оскубани, а лицето й бе гримирано умело и също като на съпруга й. Първото впечатление бе, че не е остаряла нито с ден, но когато се приближих, забелязах приведените рамене, напълнелите ръце, наедрелите длани, леко отпуснатите бузи и вдлъбнатите линии около устата, които дори гримът не бе успял да прикрие. Развеселен от изненадата ми, Ай коленичи върху възглавниците в задължителния дълбок поклон до земята. Аз сторих същото, допирайки пода с чело. Не чухме позволение да се изправим. Гласът на Ехнатон изпълни помещението:
— А сега нека да го научи цялото царство на Двете земи. Отвъд Третия праг да стигнат думите ми, че аз, намирайки се в пълно умствено здраве и напътстван от моя Отец, обявявам за управляваща с мен моята Велика съпруга и Велика царица Нефернефруатен-Нефертити, която приема името Анхеперуре-Сменхкаре42-Нефернефруатен. Да се знае, че нейният път е белязан с волята на Бога и да бъде изпълнявана повелята, изричана от гласа на Сменхкаре — той продължи в същия дух, обявявайки върховната важност на Нефертити с новото й име Сменхкаре. Сравни я с някогашната славна царица фараон Хатшепсут — дъщеря на великия Тутмос I.
Когато той млъкна, ни позволиха да вдигнем очи. Взрях се в онова лице, което винаги бе разпалвало смут в душата ми. Очите й се раздвижиха и се появи съвсем бегла усмивка само за миг, след което маската на върховната власт се върна на предишното място. Ехнатон заговори отново: обявена бе поредица от укази, всеки от които потвърждаваше взетите вече от Ай решения. После ни наредиха да се оттеглим. Ай ме поведе към една от малките градини.
— Откога знаеше? — го попитах.
— Отскоро — ухили се Ай.
— Защо? Защо е всичко това?
— Защо ли, Маху? Защото ти го поиска от Ехнатон. Не го ли помоли да върне неговата Велика царица? Така де — засмя се подигравателно, — виждам циничната ти усмивчица — Ай се отправи към слънчевия павилион, където се настани върху възглавниците и ме подкани с жест да седна до него. — Най-верният отговор е, че Ехнатон успя да събере отново акъла си. Нефертити е онази жизнена сила, която движи душата му. Фактически, а тук навлизам в съвсем друга област, тя е неговата Ка и неговата Ба43, тоест самата му същност като човешко същество. Той едва ли не постави Нефертити вън от закона, но какво се случи? Три от децата му умряха. Децата от собствените му дъщери не оцеляха, Градът на Атон издъхна от жестока чумна епидемия. Не е особено трудно да се разчитат мисловните ходове на Ехнатон, когато търси отговор на въпроса: защо млякото е вкиснало? Разбира се, Маху, той наистина я обича. Почувствал е остро липсата на сладкия й дъх и очарователната й усмивка.
— И сега всичко ще дойде на мястото си. Лотосът ще цъфти, папирусът ще расте, слънцето ще свети ярко, дъждовете ще валят и всичко ще е по мед и масло.
— Нещо подобно. А ти отказваш да го повярваш, нали?
Не отговорих, а станах, поклоних се и си тръгнах.
Занизаха се последните дни на Ехнатон. Фараонът отново стана омекнала глина в ръцете на Ай, който се представяше за негов спасител, а всъщност го упойваше и дрогираше. Голямата промяна бе отбелязана с показни шествия. Ехнатон приличаше повече на дървен идол от омразните му храмове, изваден за показ пред тълпите. Истинската власт беше в ръцете на Ай и Нефертити, която сега ликуваше с новото си тронно име Сменхкаре.
И двамата полагаха неистови усилия, за да компенсират поне част от пораженията. От двореца бълваха разпореждания, прокламации, декларации и писмени обещания. Двойните врати на Големия и Велик дом бяха отворени постоянно за просители и молители от всички градове и краища на Египет, а картушът на Сменхкаре не липсваше в долната част на всеки документ. „Сменхкаре“ получи всички царски права и привилегии, дължими на върховната власт в империята. Именно тя се превърна в носител на цялата слава и величие; казаното от нея се приемаше за върховна истина и тя издаваше заповеди и разпореждания, докато Меритаатон я придружаваше като височайша особа. Така се роди бързо илюзията, според която Нефертити се възприемаше все повече и повече като мъжа владетел, докато дъщеря й изпълняваше ролята на царица.
Двамата с Джарка продължихме обичайната си работа, но следяхме отблизо какво става в града. Получавахме указания за издирване на злосторници, задържане на крадци и хващане на грабители в Червените земи. Само два пъти срещнах Нефертити в новото й амплоа: бе студена и твърда като мъртвец. Втория път я видях в Главното управление по записванията. С нея остана само Манетхо — водачът на телохранителите й, който бе дошъл от Ханаан; той следеше всяко нейно движение със сляпата привързаност и преданост на вярно куче. Нефертити-Сменхкаре ме бе поканила да изнеса лекция за потребността от по-строго спазване на законите и правилата за реда по улиците на града в нощните часове. Дори намекна за евентуалното ми освобождаване от заемания пост; бе се разположила на стол с облегала и се държеше като съдия, който произнася присъда над човек с доказана вина. Все още бе красива, но тялото й бе наедряло и лицето — напълняло; бузите й вече не бяха толкова гладки, а устата й бе леко отпусната, но сините й очи продължаваха да излъчват познатата светлина и жажда за живот. Отпрати ме като куче.
Краят дойде без драматични сътресения. Течеше поредното повикване в двореца, на което присъстваше и Ай. Нефертити-Сменхкаре бе седнала на трона си в дъното на Голямата зала; Меритаатон седеше на нисък стол вдясно, а Анхеспаатон — вляво от нея. Въоръжен и с шлем на главата, Манетхо стоеше зад трона. Когато забързах към нея, зърнах из нишите групи от корпуса на Манетхо с изтеглени мечове, по които играеха отражения от светлината. Застанал в сянка, Мерире ни нареди да се изправим, но да останем на колене. Ай наблюдаваше всичко най-спокойно, защото очевидно знаеше най-точно какво предстоеше.
— Маху, приятно ли ти е да гледаш лицето ми? — сепна ме гласът на Нефертити.
