— Не, щом разбихме вратата, го видяхме да лежи точно до масата.
— А къде беше пергаментът?
Трипъм посочи близо до масата.
— Лежеше там, сякаш Ашъм го е хвърлил настрани. — Опитахме се да почистим кръвта — обясни Епълстън. — Пасърел щеше да наеме хора, които да излъскат пода.
Корбет изучаваше следите от кръв в средата на стаята и до масата.
— Очевидно — каза той — Ашъм е пропълзял, за да вземе нещо от масата.
— Върху нея също имаше кървави петна — обясни Трипъм. — Сякаш се е опитвал да се изправи. Защо, сър Хю?
Корбет се отправи към прозореца със спуснати капаци в края на отсрещната стена.
— И тези капаци бяха затворени и зарезени?
— Да — потвърди Чърчли. — Помня, че бяха.
— И прозорецът също беше заключен.
— Така мисля — отвърна Трипъм. — Защо, сър Хю?
Корбет повдигна металното резе, с което се залостваха капаците. Движеше се съвсем лесно и той забеляза, че е добре смазано. Разтвори капаците. Прозорецът със стъкла в оловни рамки зад тях беше голям. Корбет вдигна резето, отвори прозореца и надникна в огряната от луната градина: въздухът беше изпълнен със сладкия аромат на розите. Погледна надолу — прозорецът беше нисък и всеки, който застанеше в лехата, можеше да гледа вътре, като се прикрива зад живия плет, който се намираше на около метър разстояние. Корбет затвори прозореца, дръпна силно капаците и резето само се намести.
— Нормално ли е, че прозорецът и капаците са били затворени? — попита той. — Било е лятна вечер. Не е ли имал нужда Ашъм от светлина и чист въздух?
— Аз бях в градината рано следобед — обади се Чърчли. — Тогава капаците бяха затворени. Мисля, че Ашъм — добави той — не е искал никой да види какво прави.
— Разбира се — промърмори Корбет. — Затова и вратата е била залостена. — Той погледна към Трипъм. — По този въпрос няма съмнения, нали?
— Не — отвърна Трипъм. — Можеш да видиш сам. Трябваше да сменим резетата, ключалката и пантите.
Корбет се върна при вратата. Трипъм беше казал истината — резетата, пантите и ключалката бяха съвсем нови. Върна се отново към петната от кръв, разгледа ги внимателно, мина покрай масата и стигна до прозореца. Тук-там се виждаха ситни пръски.
— Какво търсиш, сър Хю?
— Опитвам се да си представя как е умрял Ашъм. Как може да е бил улучен в гърдите, когато и вратата, и прозорецът на библиотеката са били затворени и къде е стоял, когато е станало това?
— И?
— Има две логични заключения. Първо, в библиотеката с него е имало някой, който е успял да се скрие и да се измъкне после.
— Невъзможно! — заяви Трипъм. — Претърсихме навсякъде. И мишка не би могла да се скрие.
— Тогава… — Корбет се канеше да продължи, но млъкна, защото влезе прислужник с поднос чаши. Те бяха раздадени и Корбет отпи от своята. Щом прислужникът излезе, писарят посочи към прозореца.
— В такъв случай единственото останало заключение, трябва да е и логически правилно.
— Но прозорецът беше затворен — обади се лейди Матилда. — Ашъм не беше глупав. Щом е заключил и залостил вратата, не би оставил отворен прозореца!
— Ашъм е търсел нещо — отвърна Корбет, — с чиято помощ да разкрие Звънаря. Влязъл е и е залостил вратата и прозореца. Но онова, което не е знаел е, че убиецът му го е следял. По-късно през този летен следобед — Корбет посочи към масата — Ашъм вероятно е седял там и е проучвал някой ръкопис или книга, но на това ще се върна по-късно. Чул е почукване на прозореца. Унесен в търсенето, отворил капаците и прозореца, без да се замисли. Убиецът стоял там с малък арбалет в ръка. Изстрелял е стрелата, Ашъм е залитнал назад и естествено се е насочил към вратата. Паднал е, а убиецът е хвърлил вътре късчето пергамент.
— Но кой е затворил прозореца и капаците? — възкликна Трипъм. — И как убиецът е бил сигурен, че никой няма да го види?
— Зад този прозорец — отвърна Корбет — има малка цветна леха, отделена от останалата част на градината с жив плет.
— Разбира се! — възбудено проговори Норис, седнал на столче до един от библиотечните рафтове. — Убиецът е трябвало просто да излезе в градината, да мине наведен между стената и храстите и да почука на прозореца.
— Но как са били залостени прозорецът и капаците след това? — настоя Трипъм.
— Огледах капаците и забелязах, че резето е съвсем наскоро смазвано — отбеляза Корбет. — Най- вероятно убиецът ги е затръшнал и резето само се е наместило. Естествено, когато сте влезли в библиотеката и сте видели, че капаците са залостени, сте решили, че и прозорецът е затворен.
Чърчли кимна и с присвити очи огледа Корбет, сякаш го виждаше в съвсем нова светлина.
— Никой от нас не се сети да провери! — възкликна той.
— Подозирам също — продължи Корбет, — че по-късно убиецът е залостил и прозореца, в случай, че на някой му хрумне да провери — било е лесна работа.
— Значи намекваш — попита Чърчли, — че убиецът умишлено е смазал резето на капаците?
— Разбира се. Така че, когато ги дръпне отвън, то да застане на мястото си само. Гледайте.
Корбет отвори капаците, после затвори единия и силно дръпна другия. Когато се събраха, резето само се спусна надолу.
— Чиста логика — въздъхна смаяно Епълстън.
— Някой от вас опитал ли се е да погледне какво е изучавал Ашъм? — попита Корбет.
— Аз. — Лейди Матилда пристъпи напред, подпирайки се на бастуна си. — Аз се опитах, писарю. Когато го открихме, на масата имаше някаква книга, фолиант или ръкопис, но когато се върнах на другата сутрин, вече го нямаше. — Тя посочи наоколо. — И Бог знае къде е или какво е било.
Корбет внимателно изучаваше преподавателите: кой от тях беше кралският шпионин? Един интелигентен и наблюдателен човек със сигурност би забелязал, ако е имало нещо нередно.
— Откъде знаеш… — Чърчли замълча и погледна към Лангтън, който силно се оригна и се потупа по стомаха. — Откъде знаеш, че Ашъм е отишъл до прозореца?
— Защото по пода има малки пръски кръв — отвърна Корбет. — Ситни капки от момента, когато стрелата го е улучила в гърдите. Ашъм се е обърнал, за да се отдалечи от прозореца, но е паднал. Сигурно тогава е забелязал късчето пергамент, което убиецът е подхвърлил през прозореца, преди да го затвори. Допълзял е до масата, взел е пергамента и е започнал да пише предсмъртното си писмо, което — въздъхна Корбет — изглежда насочило подозрението към нещастния Пасърел.
— И ти нямаш обяснение за него, така ли? — обвинително попита Трипъм.
— Не, аз…
Корбет млъкна, защото Лангтън скочи на крака с изопнато и пребледняло лице. Изпусна чашата и притисна ръце към стомаха си. После залитна към писаря, отваряйки уста като риба на сухо.
— Исусе! — изохка той. — Смили се, Боже!
Блъсна се в масата и падна на колене, все още притискайки с две ръце стомаха си. Корбет забърза към него. Лангтън се гърчеше на пода с почервеняло лице и мъчително се опитваше да си поеме въздух. Писарят се опита да го обърне. Наоколо цареше объркване, останалите се бутаха и викаха. Лангтън потръпна за последен път, въздъхна и главата му клюмна; от устните му се стече пяна. Корбет внимателно го положи на земята. Опита се да затвори очите му, но беше невъзможно. После огледа обкръжилите го лица, търсейки напразно искрица на самодоволство, която би издала убиеца. Чърчли си проби път към него. Коленичи до трупа и потърси пулса на шията и китката на Лангтън.
— Боже, смили се! — прошепна той. — Лангтън е мъртъв!
Останалите се отдръпнаха в ужас. Корбет видя, че лейди Матилда поднася чашата към устните си.
— Не пий! — извика той. — Всички да оставят чашите си. — Лангтън беше ли болен от нещо? — обърна се писарят към Чърчли.
