пътеки. Бяха ли ходили Ап Томас и приятелите му извън града, там, където бяха открити ужасните трупове? Ами амулетите, които беше зърнал на вратовете им…?
Корбет коленичи в параклиса, посветен на ангелите-пазители, в църквата „Сейнт Майкъл“. Пред олтара свещеникът водеше слабо посетената утринна служба. Корбет погледна през рамо и се усмихна. Малтоут се беше облегнал на една колона със затворени очи; още не се беше възстановил от пира предишната вечер. Ранулф беше коленичил до него; Корбет се чудеше на кой ли Бог се моли прислужникът му. Ранулф никога не беше говорил за вярата си, но редовно присъстваше на службите и се причестяваше, без да възразява. Погледът на Корбет се отправи към стените на параклиса. Беше заинтригуван от сцените, изобразени там: отляво дяволи с огромни мрежи ловяха души в някаква митична гора, докато над тях ангели с извадени мечове се опитваха да освободят нещастниците. На другата стена със смели щрихи художникът беше изобразил един огледален свят — заек, който преследва ловеца. Корбет беше очарован от огромния ръждивокафяв заек с бяло коремче, който вървеше изправен на задните си крака, преметнал през рамо мрежа, в която се гърчеха няколко безпомощни души.
Когато литургията свърши, Корбет разпита отец Винсънт.
— Значи рисунките ти харесват? — зарадва се свещеникът. — Той свали филона15 си и го сгъна внимателно, преди да го сложи на стълбите на олтара.
— Да, много са оригинални — отвърна Корбет.
— Аз лично ги нарисувах — каза тържествено отец Винсънт. — Боя се, че не съм много добър художник, но на млади години бях ловец, лесничей на кралска служба в Уудсток. — Свещеникът приключи със събличането и угаси свещите на страничния олтар. — Значи ти си кралският писар, така ли? — попита той. — Толкова много хора идват тук! Но едва ли си дошъл да се любуваш на картините ми, а по-скоро да ме разпиташ за горкия Пасърел, нали?
Свещеникът го поведе надолу по стълбите и посочи вратата в преградата пред хора.
— Там беше паднал мъртъв горкият човечец! Лицето му беше подпухнало, тялото му сгърчено в агония. — Той почука Корбет по рамото и посочи към Малтоут. — Ако иска, може да седне някъде. Изглежда още не се е събудил.
Малтоут се подчини с радост, а отец Винсънт поведе Ранулф и Корбет към главния олтар.
— Тук оставих Пасърел. Дадох му кана вино и поднос с храна. Той не беше много разговорлив, затова го оставих сам. Предупредих тълпата студенти, които го преследваха, че ако не напуснат Божия дом, ще ги отлъча на място. Оставих страничната врата отключена и си легнах.
— Не заспивай! — проехтя глас. — Не заспивай и бъди готов! Сатаната е като ревящ лъв, който броди в мрака и търси кого да погълне!
Ранулф се обърна с ръка на камата при този вик, който прокънтя като камбана из църквата.
— Това е Магдалена, нашата отшелница — извини я отец Винсънт.
Корбет се загледа в странната, подобна на кутия постройка, иззидана над главния вход. Тя му напомни на хранилката, която Мейв беше направила и поставяше на едно дърво за птиците през зимата.
— Нищо ли не знаеш за убийството на Пасърел? — попита той.
— Абсолютно нищо.
— Магдалена не е ли могла да те предупреди?
— Тя е почти луда — прошепна отец Винсънт. — Както казах, дадох на Пасърел храна и отидох да си легна. Страничната врата беше отключена, за да може да излезе, ако иска да се облекчи.
— И той нищо ли не ти каза? — настоя Корбет. — Не ти ли обясни защо така внезапно е избягал от „Спароу Хол“?
— Не, беше просто един уплашен човечец — отвърна отец Винсънт, — който хленчеше, че е невинен.
Корбет погледна през рамо и видя, че Ранулф се опитва да събуди Малтоут.
— Малтоут! — нареди той. — Върни се в „Спароу Хол“ и ни чакай там.
Конярят не дочака втора покана, а хукна към входа на църквата.
— Бих искал да говоря с отшелницата — каза Корбет. — Разбрах, че не само е видяла убиеца на Пасърел, но и преди много години е проклела основателя на „Спароу Хол“, сър Хенри Браос.
— Значи си чул историята?
Отец Винсънт ги поведе към килията на отшелницата и спря под нея.
— Магдалена! — извика той. — Дошли са ни на гости кралски хора. Искат да говорят с теб!
— Аз съм тук! — отвърна гласът. — Аз служа на Царя на царете!
— Магдалена! — извика Корбет. — Аз съм сър Хю Корбет, кралски писар. Не ти мисля злото. Трябва да ти задам няколко въпроса, но не искам да нарушавам уединението ти, като вляза при теб. Преди да си тръгна, ще ти оставя нещичко, за да запалиш свещи и да се помолиш за душата ми.
Писарят видя, че кожата, която закриваше малкото прозорче, лекичко се отмести. Зърна горе дрипава фигура с посивяла коса, която бързаше по тясната галерия, шляпайки със сандалите си по каменните плочи. След миг Магдалена се появи в църквата. Беше приведена почти на две, мръснобялата й коса падаше до кръста. Очите й бяха ясни, но Корбет беше поразен от зловещия начин, по който беше изрисувала лицето си: дясната й буза беше черна, а лявата — бяла. В ръцете си носеше малко, пукнато огледало. Тя приседна до една колона и се загледа в огледалото, докато костеливите й пръсти премятаха грубата броеница, увита около дясната й китка, а устните й се движеха в безмълвна молитва. Тя вдигна поглед. Ясните й, пронизващи очи изучаваха Корбет.
— Кажи, мрачни писарю, какво искаш от бедната Магдалена? — Погледът й се отмести към Ранулф. — Ти и твоят войник. Защо нарушавате покоя ми?
— Защото виждаш разни неща. — Корбет приклекна до нея и извади сребърна монета от кесията си.
— Магдалена вижда много неща в мрака на нощта — отвърна тя. — Виждала съм демони да изскачат от ада и Божията светлина да озарява храма. Аз съм нещастна грешница в Божиите ръце. — Тя докосна лицето си с огледалото. — Някога бях красива. Сега боядисвам лицето си в черно и бяло и нося огледалото навсякъде със себе си. Черното е знакът на смъртта. Бялото е символът на моя надиплен покров.
— Какви други неща виждаш? — попита Корбет и посочи нагоре към килията й. — Ти се молиш над входа на храма. Виждала ли си Звънаря?
— Чух го — отвърна тя. — През нощта, в която забоде една от прокламациите си на вратата. Дишаше тежко. Ето, казах си, това е човек, преследван от демони! Но така и трябва! — продължи тя с напевен глас. — „Спароу Хол“ е прокълнато място. Кула върху пясъчни основи. — Гласът й се извиси. — Ще паднат дъждове, ще веят ветрове. Този род ще загине и падението му ще бъде голямо!
— Защо да е прокълнато? — попита Корбет.
— Преди много години, мрачни писарю… — тя докосна лицето на Корбет. — Очите ти са потайни, но добри. Не би трябвало да си при мен, а при жена си и детето си. — Тя съзря изненадата върху лицето на писаря. — Виждам, че обичаш жените — продължи тя. — Мъжът ми беше красавец като теб. Беше добър човек и отиде да се бие на страната на славния дьо Монфор. Така и не се завърна — насякоха го като животно върху тезгяха на касапина. Аз и момчето ми останахме сами у дома. Живеехме в избите и коридорите, в тъмнина, но и в безопасност. — Тя плю и броеницата изтрака в огледалото. — После дойде Браос. Колко беше надменен, как виреше глава! Той и онази красива кучка, неговата сестра! Изхвърлиха ме! Детето ми умря и аз ги проклех! — Магдалена изтрака с броеницата. — Сега Звънарят идва, за да предупреди за наближаващата смърт и унищожение.
— Но ти не знаеш кой е той, така ли? — попита Корбет.
— Демон от ада! Таласъм, който не е приключил делото си.
— И ти видя нещастния Пасърел да умира?
Магдалена вдигна поглед и в очите й проблеснаха лукави искрици.
— Бях коленичила пред прозорчето си — отвърна тя. — Гледах Божествената светлина. — Тя посочи към олтара. — Чух вратата да се отваря и една тъмна сянка се промъкна като крадец в нощта. Да, точно така стана. Беше напрегнат като струна. Глупакът Пасърел изпи виното и умря в грях пред лицето на Всемогъщия. О! — Тя затвори очи. — Колко ужасно е за грешната душа да попадне в ръцете на Живия Бог!
