Годрик се обърна.
— Бях в гората — прошепна той.
— Коя гора? — попита Корбет.
— На север, на юг и на изток от града — отвърна Годрик.
— И какво видя, старче?
— Бог ми е свидетел — отвърна просякът, — видях адския огън и дявола с неговата свита да танцуват на лунна светлина. Слушай какво ти казвам — той сграбчи ръката на Корбет, — самият дявол е дошъл в Оксфорд.
Седма глава
Корбет сложи ръката си върху тази на просяка.
— Какви дяволи? — попита той.
— В гората — прошепна Годрик. — Танцуваха около огньовете на Белтейн. Носеха кози кожи!
— А видя ли кръв? — попита Корбет.
— По ръцете и лицата им. Когато бях млад — продължи Годрик, — бях бракониер. Можех да уловя заек или тлъст фазан, докато мигнеш. — През тази пролет реших отново да си опитам късмета и два пъти видях дяволския танц.
— Колко бяха дяволите? — попита Корбет.
— Най-малко тринадесет. Прокълнатото число — отвърна предизвикателно Годрик.
— Казал ли си за това на някой друг?
— Казах на брат Анджело, но той ми се присмя. — Годрик се облегна на възглавниците. — Това е всичко, което знам, а сега старият Годрик иска да спи. — И просякът извърна лицето си.
Корбет и Ранулф излязоха от лечебницата и последваха брат Анджело надолу по стълбите във все още оживения двор.
— Чувал ли си друг път такива истории? — попита писарят.
— Само бръщолевенето на Годрик — отвърна монахът. — Но сър Хю — мрачното лице на брат Анджело се разведри, — Бог знае къде блуждае обърканият му мозък. — Той вдигна голямата си лапа и ги благослови. — Довиждане.
Корбет и Ранулф напуснаха болницата и излязоха на Броуд Стрийт. Тълпата беше оредяла, защото колежите бяха отворени и студентите бяха влезли на сутрешните си лекции. Следван от Ранулф, Корбет пъргаво мина по дъската, сложена над голямата воняща канавка, която минаваше по средата на улицата.
Пред кръчмата „Веселите момичета“ един касапин, разположил сергията си до тази на бръснар хирург, хвърляше черва и вътрешности на улицата. Зад сергията един закачулен ловец на плъхове със злобно на вид куче, призоваваше клиентите си.
— Плъхове и мишки! — припяваше той, заглушавайки врявата наоколо. — Имате ли плъхове, мишки, белки или невестулки? Или някоя стара свиня, болна от тения? Аз убивам всичко, убивам и къртици! Мога да избия паразитите, които влизат и излизат от дупките си!
Мъжът се изкашля и плю. Канеше се да започне отново, но се отдръпна, когато Корбет и Ранулф си пробиха път през тълпата.
— Имате ли плъхове, сър? — попита ловецът.
— Да, имаме — отвърна Ранулф. — Но не знаем къде са, а и те ходят на два крака.
Преди изненаданият мъж да успее да му отвърне, Ранулф последва Корбет в кръчмата. Съдържателят с мазна престилка ги поведе припряно към таванската стая, която Ранулф беше наел. Помещението миришеше на застояло. Имаше сламеник, маса, пейка и два стола. Ранулф се изтегна на леглото, но веднага скочи, ругаейки бълхите, които се бяха струпали върху панталона му. Той седна на столчето под отворения прозорец и загледа Корбет, който отвори чантата с писмените си принадлежности и започна да ги подрежда на масата — перо, пемза и мастилница.
— Какво ще правим сега, сър? — рязко попита Ранулф.
Корбет се усмихна.
— Ние сме в Оксфорд, мастър Ранулф, затова ще следваме метода на Сократ. Ще измислим хипотеза и ще я изследваме подробно.
Той млъкна, когато на вратата се почука и една прислужница попита искат ли нещо за ядене или пиене. Корбет й благодари, но отказа.
— Така — започна той. — Звънарят. Предател, който пише прокламации в подкрепа на отдавна мъртвия дьо Монфор. Закача ги на вратите на църквите или колежите из града. Очевидно това става винаги през нощта. Освен това Звънарят твърди, че живее в „Спароу Хол“. Какви въпроси можем да зададем?
— Не разбирам — прекъсна го Ранулф — защо не можем да открием кой е Звънарят по почерка, и по начина, по който изписва буквите?
Корбет натопи перото в отворената мастилница и внимателно записа нещо върху пергамента. После го подаде на Ранулф, който направи гримаса и му го върна.
— Звънарят — обяви той — би трябвало да пише всичко с един и същ почерк.
— Именно — отвърна Корбет. — Но почеркът на писаря е анонимен, Ранулф. Всички писари от канцеларията или хазната са обучавани по един и същи начин какво мастило и пера да използват и как да изписват буквите, затова Звънарят се крие зад тях. А дори да открием кой е писал писмата, това не означава, че именно той е Звънарят.
— Но защо твърди, че живее в „Спароу Хол“? — попита Ранулф.
Корбет се залюля на стола.
— Това обърква и мен. Защо изобщо споменава „Спароу Хол“? Защо не църквата „Сейнт Майкъл“ или „Сейнт Мери“ или дори тъмницата „Бокардо“?
— Може би заради проклятието? — предположи Ранулф. — Може би той знае за него и иска да опозори не само краля, но и паметта на сър Хенри Браос, който е основал колежа.
— Бих могъл да приема това — каза Корбет. — Човекът, написал тези прокламации е не само смел, но и притежава остър ум. Звънарят би могъл да е отвсякъде, но той се надява, че кралят ще се разгневи и ще унищожи „Спароу Хол“. И все пак — писарят се почеса по главата, — ние смятаме, че Звънарят наистина се намира в „Спароу Хол“ след мистериозната смърт на Копсейл в леглото му, на Ашъм в библиотеката, отравянето на Пасърел в църквата „Сейнт Майкъл“ и смъртта на Лангтън снощи.
— Да — добави Ранулф. — Убийството на Лангтън като че ли доказва, че убиецът броди из „Спароу Хол“.
— Да продължим нататък — предложи Корбет. — Звънарят разпространява прокламациите си посред нощ. Кой би могъл да броди по това време по улиците като прилеп?
— От „Спароу Хол“ ли? — попита Ранулф. — Всички преподаватели, включително Норис, са здрави мъже. Лейди Матилда няма причини да мрази колежа, който брат й е основал. И не си я представям да броди нощем по улиците, понесла куп прокламации.
— Но тя си има мастър Мот! — възрази Корбет.
— Той е слабоумен — възрази Ранулф. — Глухоням, който не може нито да чете, нито да пише. Снощи го забелязах в библиотеката. Взе една книга и я гледаше наобратно. — Той се усмихна. — Сериозно ли си го представяш, сър, да ходи по улиците на Оксфорд в непрогледния мрак и да закача прокламациите на Звънаря наопаки?
— Разбира се — добави Корбет, — имаме и студентите, предвождани от прословутия Дейвид-ап-Томас. Ти предизвика ли го снощи?
— Не, господарю, само го подплаших. Но забелязах нещо: по ботушите на Ап Томас и приятелчетата му имаше стръкчета трева. Нещо повече, уелсецът, както и някои от останалите, носят на вратовете си амулети — метални кръгове с кръст в средата, върху които има парче евтино стъкло във формата на око.
— Виждал съм ги в Уелс — каза Корбет. — Носят ги онези, които вярват в старата религия и копнеят за славните дни на друидите.
— Кои са те? — попита Ранулф.
