Той сложи вързопчето в ръцете на Корбет.
— Донесе го едно просяче. — Той посочи към вратата. — Зад него стоеше мъж с плащ и качулка. Детето каза да ти предам това.
Корбет сбръчка нос заради ужасната миризма и мръсното късче пергамент, на което беше надраскано името му. Излезе на улицата, зави по първата улица и разряза връвта, с която беше пристегнато вързопчето. После клекна и предпазливо изсипа съдържанието му на земята. Стомахът му се сви и той се задави при гледката на разкъсаните останки от гарван — тялото му беше разпрано от гърлото до краката и вътрешностите му висяха навън. Корбет изруга, подритна мъртвата птица и се върна на улицата.
Ранулф остана след него. Внимателно огледа птицата, а после и протритата кожа, в която беше увита.
— Остави я, Ранулф! — извика Корбет.
— Предупреждение, сър?
— Да — въздъхна Корбет. — Предупреждение.
Отправиха се към Броуд стрийт. Тълпата беше оредяла — отдавна минаваше обяд — камбаната беше била за обедната служба и кръчмите бяха пълни с хора, а търговците можеха да си починат за малко от трескавата си дейност. Корбет и Ранулф тръгнаха обратно към „Спароу Хол“. От време на време Ранулф се обръщаше и оглеждаше някоя тясна улица или хвърляше поглед към прозорците от двете страни на улицата, но не можа да открие преследвачи. Стигнаха до колежа; вратата на „Спароу Хол“ беше затворена, затова прекосиха улицата и завиха към двора на общежитието. Норис, подпомаган от няколко вратари, търкаляше големи бурета от една каруца, за да ги свалят през отворения капак в избата.
— Провизии — провикна се Норис, докато минаваха покрай него. — Никога не ги купувам от пазара в Оксфорд, в околността са далеч по-евтини и пресни.
— Сега ли пристигаш? — попита Корбет.
— О, да, тръгнах преди зазоряване — отвърна Норис със зачервено и потно лице. — Спечелих доста.
Корбет се канеше да продължи, когато група студенти нахлу в двора начело с Дейвид-ап-Томас. Уелсецът, гол до кръста, издуваше мускули и сръчно и умело подхвърляше и въртеше една тояга с лекотата, както дете би си играло с пръчка.
— Опитен уличен побойник — промърмори Корбет.
— На ваше място бих се прибрал, без да им обръщам внимание — предупреди ги Норис.
Но Корбет поклати глава. Уелсецът ги гледаше. Писарят съзря амулета около шията му.
— Мисля, че това представление е в наша чест — промърмори Ранулф. — Предупреждение.
Внезапно вратата се отвори и една странно облечена фигура изхвръкна навън. Беше един от приятелите на Ап Томас, навлякъл черни разкъсани дрипи. На главата му беше прикрепен жълт клюн, а на босите му крака имаше ботуши в същия цвят. Той също държеше тояга и известно време подскача и размахва ръце, имитирайки умело гарван.
— Ще прережа гърлата на негодниците! — дрезгаво каза Ранулф.
— Не, не — предупреди го Корбет. — Остави ги да се позабавляват.
„Гарванът“ престана да се криви и двамата студенти започнаха да се бият с тояги. Корбет реши да не обръща внимание на обидата. Стоеше и се възхищаваше на уменията на съперниците и особено на Ап Томас. Те размахваха с всичка сила дебелите ясенови тояги. Един такъв удар по главата би проснал противника в безсъзнание. Но Ап Томас и съперникът му бяха опитни бойци. Тоягите свистяха във въздуха, докато двамата мъже подскачаха и се навеждаха. От време на време оръжията се сблъскваха, когато някой от тях блокираше удар, насочен към корема или главата му. Понякога един от съперниците замахваше към краката на другия, опитвайки се да го повали с мощен удар в глезените. Ап Томас се биеше мълчаливо, като изключим някое подвикване, когато отстъпваше назад с надигащи се гърди и облени в пот лице и ръце, очаквайки противникът му отново да настъпи.
Боят продължи поне десет минути. Накрая Ап Томас, бързо прехвърляйки тоягата от ръка в ръка, отстъпи и със силен замах запрати противника си на земята.
Корбет и Ранулф прекосиха двора, без да обръщат внимание на подигравателното грачене. Ранулф щеше да се върне, ако писарят не го беше хванал за ръката.
— Както казва Светото писание, има си време и място под небето за всичко — време за сеитба и време за беритба, време за война и време за мир. Сега е време да събудим Малтоут.
Откриха, че спътникът им току-що се е събудил. Седеше и почесваше разрошената си руса коса. Той примигна сънено към тях, после трепна от болка, докато протягаше крака си.
— Върнах се полузаспал — обясни той — и се спънах в една кофа, която Норис беше забравил, след като е почиствал избите. — Малтоут закуцука из стаята. — Чух шум отдолу — каза той. — Какво стана?
— Глупаците се забавляваха — отвърна Корбет. — Родени са глупави и глупави ще си умрат.
— Няма ли да хапнем? — попита Малтоут.
— Не тук — отвърна Корбет. — Ранулф, върви с Малтоут. Обясни му какво стана и че трябва да бъде предпазлив. Идете на Търл Лейн, там е кръчмата „Сивата гъска“. Ще дойда при вас, след като си свърша работата в колежа.
Те слязоха по стълбата и излязоха на улицата. Една уличница с дебел пласт белило по лицето, който се беше напукал, премина покрай тях, разтърсвайки мръсните си, дрипави поли. В една ръка държеше червена перука, а в другата невестулка, завързана с панделка за китката й. Тя им се усмихна и разкри жълти, изпочупени зъби, но после се обърна и изсипа порой мръсни ругатни, когато едно куче изскочи от улицата и започна да ръмжи срещу животинчето й. Докато Ранулф и Малтоут й помагаха да го прогони, Корбет пресече и почука на вратата на „Спароу Хол“. Един прислужник му отвори. Писарят обясни целта на посещението си и мъжът го заведе на горния етаж до стаята на Чърчли. Мастър Ейлрик седеше на писалището си под отворения прозорец и се взираше в догарящата свещ. Когато Корбет влезе, той се изправи и прикри раздразнението си зад фалшива усмивка.
— Как гори огънят? — попита той, стискайки ръката на Корбет. — Защо восъкът изгаря по-бързо? Защо по-лесно се пали от дървото или желязото?
— Това зависи от свойствата му — отвърна Корбет.
— Да, но защо? — попита Чърчли и му предложи стол.
— Дойдох да те питам нещо, свързано с естествената история — рязко промени Корбет темата. — Мастър Ейлрик, ти си лекар, нали?
— Да, но повече изучавам природата — отвърна Чърчли и по тясното му лице се изписа подозрение.
— Но практикуваш тук медицина?
— Да.
— Имаш ли аптека? Място, където държиш билките и отварите си?
— Разбира се — беше сдържаният отговор. — Тук е, на този етаж, но е заключена.
— Ще говоря направо — бързо каза Корбет. — Ако искаше да отровиш някого, мастър Ейлрик — това е въпрос, а не обвинение, — не би купил отровата от някоя аптека в града, нали?
Чърчли поклати глава.
— Така биха могли да ме проследят — отвърна той. — Със сигурност ще ме запомнят. Купувам лекарства само от една аптека на Хог Лейн — обясни той — и всичките ми покупки са грижливо отбелязани.
— Никога ли не береш сам билки?
— В Оксфорд? — презрително изсумтя Чърчли. — На Крайстчърч Медоуз може и да намериш лайка, но аз съм зает човек, сър Хю. Не съм някоя старица, която броди цял ден из гората като крава.
— Именно — отвърна Корбет. — И същото се отнася за човека, който е убил Пасърел и Лангтън.
Чърчли се облегна на стола.
— Разбрах мисълта ти, сър Хю. Смяташ, че отровата е взета от аптеката тук. Но ако имаше такова нещо, аз щях да забележа. Отровите са в отделни съдове и точно измерени. Не че очакваме да ни изтровят, докато спим — продължи той, — но вещество като белия арсеник е много скъпо. Ела, ще ти покажа.
Той взе връзка ключове от куката на стената и поведе Корбет към една врата в коридора. Отключи я и двамата влязоха вътре. В стаята беше тъмно. Чърчли щракна с огнивото и запали шестте свещи в канделабъра върху малката маса. Въздухът беше напоен с най-различни миризми, някои приятни, други —
