тавана, размишлявайки върху капризите на човешкото сърце. Ранулф вече не беше младеж. Беше мъж със собствена воля и желязна решимост да направи онова, което иска. Беше вложил всички сили в учението си и въпросите му за събитията в „Спароу Хол“ разкриваха остър ум и бърза мисъл. Корбет осъзна, че отговорите на тези въпроси са разковничето на загадката. Защо Звънарят вършеше всичко това? И защо се беше обявил за преподавател или студент от „Спароу Хол“?
Той подремна, докато Ранулф се върна и отвори вратата.
— Заместник-деканът ми даде книгата.
— Добре — промърмори Корбет.
Малко по-късно докуцука и Малтоут.
— Шерифът иска да те види — заяви той, потривайки ударения си пищял. — Между другото, господарю, в конюшнята им има няколко хубави коня.
— Да, сигурен съм. — Корбет стана, препаса бойния си колан и отиде да повика спътниците си.
Те се въоръжиха, взеха плащовете си и излязоха на улицата. Прекосиха Броуд Стрийт и тръгнаха към замъка. На ъгъла на Ню Хол Стрийт и Бокардо Лейн трябваше да спрат — уличните сергии и пазари затваряха. Селяни бутаха колички, по-заможните водеха каруци, теглени от волове към градските порти. Всички бяха спрели пред площада край тройната бесилка, на която бяха подпрени стълби. Пристави стягаха примките на вратовете на трима престъпници, докато градският глашатай високо изброяваше „ужасните убийства, грабежи и изнасилвания, за които тези тримата са осъдени“. Когато свърши, той плесна три пъти с ръце. Палачите с червени маски се спуснаха по стълбите ловко като маймуни. После ги дръпнаха и тримата престъпници заподскачаха и се загърчиха на въжетата. Тълпата дружно въздъхна, когато един пристав обяви, че кралското правосъдие е извършено. Корбет отмести поглед. Навалицата се разпръсна и те успяха да стигнат до улицата, която минаваше покрай старата градска стена и водеше към замъка. Дворът беше пуст. Един коняр им каза, че гарнизонът е на вечеря. Виждаше се само момченце, стиснало под мишницата си пиле, което дрезгаво кудкудякаше. Конюшните и външните постройки бяха пусти. Конярят ги преведе през двора и по каменните стълби към залата на горния етаж. Беше войнишка стая с греди по тавана, с белосани стени, опушени от безброй огньове, накачени по стените ръждясали мечове и щитове, разпятие и сухи рогозки на пода, които миришеха на прах.
Бълок седеше до прозореца. На китката му имаше голям, красив сокол скитник, чиято верижка подрънкваше като звънче. Шерифът внимателно го хранеше с парчета сочно месо и от време на време му говореше нещо, приглаждайки перушината на шията му.
— Хубав сокол, шерифе.
— Обичам соколите — отвърна Бълок. — Когато гледам как летят, наистина вярвам в Бога и всички негови творения. Спокойно, Раптор — каза той тихо на птицата. — Може утре да отидем на блатата.
Бълок въздъхна, изправи се и върна сокола на пръчката му. После заведе Корбет и спътниците му в малката съседна стая, където им предложи столове, а сам се облегна на масата и се вгледа в тях.
— Твоят пратеник ми каза, че имаш нужда от помощта ми.
Корбет обясни какво му беше казал Ранулф. Бълок потри брадичката си.
— Какво искаш да направя?
— Най-доброто, сър Уолтър, би било да се обкръжат „Спароу Хол“ и общежитието. От друга страна… — Корбет замълча. — Може би само колежа, така поне ще държим Звънаря под око.
— Ами общежитието?
— Както казах, Ап Томас е предводител на сборище. Той може да е свързан с убийствата на просяците, но може и да не е. Ако напусне Оксфорд довечера и се опитаме да го проследим, ще ни разиграва като блуждаещ огън.
Сър Уолтър въздъхна и разхлаби колана около голямото си шкембе.
— Кралят пристигна в Уудсток — обясни той. — Половината от гарнизона ми е там. Малкото конници, които имам, ще охраняват пътищата. Не мога да ти помогна за „Спароу Хол“. Там има градина, прозорци, странични входове и задни врати. Ще ни трябва малка армия, за да ограничим всеки достъп. — Той усети, че Корбет кипва и побърза да добави: — Но що се отнася до мастър Дейвид-ап-Томас, към гарнизона на замъка са прикрепени и няколко лесничеи. Яки юнаци, които само чакат да им се отдаде случай да се сбият — техният водач е човекът, който ще ни свърши работа.
И без да каже дума повече, Бълок излезе. След известно време се върна с нисък на ръст, силно загорял човек, облечен в износени зелени дрехи. Той влезе толкова тихо, че Корбет не го усети.
— Да ти представя Болетус — каза сър Уолтър. — Наричат го така, защото на латински означава гъба.
Болетус гледаше втренчено Корбет. Писарят забеляза, че лесничеят няма мигли.
— Болетус отговаря за кралския лов в горите оттук до Уудсток. Може да се придвижва между дърветата бързо и безшумно като слънчев лъч. Нали така, Болетус?
— Роден съм в гората — отвърна лесничеят едва доловимо. — Дърветата са ми приятели. Предпочитам горските поляни пред мръсните градски улици.
— Болетус — обясни Бълок — ще наблюдава като ястреб общежитието на „Спароу Хол“. Ако Дейвид- ап-Томас и приятелите му излязат по тъмно, както предполагам, Болетус ще ги преследва като ангела на смъртта и ще се върне да ни съобщи къде са. Междувременно — шерифът облиза устни — аз възнамерявам да се подкрепя. Сър Хю, заповядай, ако искаш.
Корбет се извини, но Ранулф и Малтоут последваха шерифа и неговия странен спътник вън от стаята. Писарят изчака да тръгнат. Искаше му се да поспи, защото му предстоеше тежка нощ, но не спираше да мисли за разговора между Барнет и просяка. Излезе от замъка и тръгна по опустяващите улици и алеи към болницата „Свети Осит“. Слънцето залязваше; вратите на къщите и магазините се затваряха, пред всяка врата висяха запалени фенери. Чистачите с вмирисаните си каруци бяха наизлезли, за да продължат неравната си битка за чистотата на канавките, да пометат боклуците и изпражненията след ежедневната търговия. Кръчмите започваха да се пълнят и тъй като вечерта беше топла, вратите и прозорците бяха разтворени. Млад мъж пееше
На ъгъла на улицата срещу болницата четирима студенти буйно танцуваха под звуците на свирка и гайда. Корбет хвърли монета в паничката им и прекоси към главната порта на „Сейнт Осит“. Дворът беше претъпкан с просяци, които очакваха вечерята си — супа, ръжен хляб и чаша разредено вино. Брат Анджело стоеше в средата, даваше наставления и поздравяваше много от тях по име. Когато видя Корбет, усмивката му угасна.
— Съжалявам, братко — извини се писарят, — виждам, че си зает и ще бъда кратък. Познаваш ли мастър Барнет от „Спароу Хол“?
— Да. — Анджело се обади и изрева на един просяк, който беше взел две парчета хляб. — Остави го обратно, Дрипльо! Ах, ти, лаком негоднико!
Дрипльо подскочи, хвърли второто парче и избяга.
— Искаш ли да хапнеш нещо, Корбет? Изглеждаш ми блед.
— Не, само ми кажи за Барнет.
— Той е странен човек — отвърна брат Анджело. — Обича виното и жените, но идва и тук и дава пари за болницата. Понякога ми помага да раздам храната. Някои от просяците много го хвалят, казват, че е състрадателен човек.
— Не мислиш ли, че е странно?
— Да, като се замисля, е така — отвърна брат Анджело, — но той на никого не вреди и кой съм аз, че да откажа каквато и да е помощ? Това е всичко, което знам.
Корбет се накани да си тръгне.
— Писарю!
Корбет се обърна. Погледът на брат Анджело се беше смекчил.
— Сър Хю, сигурно ме мислиш за недоверчив францисканец. Но съм чувал изповедите на много хора и понякога, докато ги изповядвам, усещам полъха на злото. Когато ти беше тук, също го долових.
— От мен ли, братко?
