Ранулф поклати глава.
— Замесени сме в опасна игра. Би могло да се случи с всеки от нас. Ние сме като ловци — продължи той. — Преследваме жертвата си в мрака и лесно забравяме, че онези, които гоним, също ни наблюдават; че трябва да очакваме нож в гърба, чаша отровно вино или внезапна злополука.
— А кой смяташ, че го е направил?
— Не може да е Дейвид-ап-Томас. Той и приятелчетата му бяха затворени в замъка. Трябва да е бил Звънарят.
— Което означава — продължи Корбет, — че или Малтоут е бил убит като предупреждение към нас, или е пречел на Звънаря да си свърши работата. Измамил го е с най-стария номер на света — престорил се е на просяк. — Корбет се изправи. — Ще го хвана, Ранулф. Ще заловя убиеца на Малтоут и, да ме прости Бог, но ще гледам как увисва на бесилото!
Ранулф го погледна гневно.
— Говоря сериозно — каза Корбет. — Той ще бъде заловен и осъден по закона. Ще умре на ешафода.
Ранулф се изправи и доближи лицето си до това на писаря.
— Това е много хубаво, но нека ти кажа за закона на Ранулф-ат-Нюгейт, който не търпи отлагане — в този случай, говоря за времето между затвора и бесилката. Око за око! Зъб за зъб! Живот за живот!
Десета глава
Корбет се канеше да отговори, но на вратата се почука. Беше лейди Матилда. Зад нея като сянка стоеше мастър Мот. Старата дама се подпираше на бастуна си и дишаше тежко.
— Дойдох да изкажа съболезнованията си.
Тя протегна ръка, Корбет я вдигна и целуна пръстите й. Тя бързо я отдръпна. Писарят я погледна изненадано.
— Съжалявам — каза тя. — Цялата тази работа…
— Корбет!
Той се обърна. По стълбите се чу тропот и Бълок нахлу със зачервено лице.
— Боже, опази! — прошепна лейди Матилда. — Само той ми липсваше. — Тя се обърна и демонстративно подуши въздуха. — Отвратителен човек.
После протегна ръка към мастър Мот, който почтително я пое, без да сваля очи от нейните. Тръгнаха по коридора, принуждавайки Бълок да се прилепи до стената. Шерифът ги наблюдаваше, присвил очи, с лъснало от пот лице.
— Дойдох колкото можеше по-бързо! — изръмжа той и махна с ръка към лейди Матилда, която вече слизаше по стълбите. — Какво искаше дъртата кучка?
— Дойде да изкаже съболезнованията си — отсече Корбет. — Приятелят ми Малтоут беше намушкан снощи. Мъртъв е.
Бълок изстена и се плесна с кожените дисаги по крака.
— Бог да се смили над душата му! — прошепна той. — Исус и Богородица да бдят над него! — Той последва Корбет в стаята. — Кой го направи?
— Не знаем. Каза, че бил просяк, но навярно е работа на Звънаря.
Бълок кимна на Ранулф, който се изправи да го поздрави.
— Това също е работа на Звънаря.
Шерифът отвори дисагите и изтърси на пода проскубания труп на гарван с връв около шията. Ранулф го вдигна и преди някой да възрази, го изхвърли през тесния прозорец.
— Какво още е направил негодникът? — попита той.
Бълок подаде на Корбет парче пергамент.
— Две от тези са били закачени снощи на вратата на един колеж и на кръчмата „При лозата“. Накарах двама пристави да обиколят града точно преди разсъмване. Те ги намерили заедно с мъртвия гарван.
Корбет разви пергамента и зачете думите, които сякаш подскачаха по страницата.
Кралският гарван пристигна в Оксфорд. Га! Га! Га!
Кралският гарван Льо Корбо протяга жълтия си клюн към бунищата на града. Га! Га! Га!
Звънарят казва: проклет да е Корбет в съня си.
Проклет да е Корбет, когато се буди.
Проклет да е Корбет, когато яде.
Проклет да е Корбет, когато седи.
Проклет да е Корбет, когато е гол,
проклет да е Корбет, когато е облечен.
Проклет да е Корбет у дома и в чужбина.
— Май не те харесва много — забеляза Ранулф, който надничаше през рамото на Корбет и посочи към последните няколко реда.
„Когато гарванът долети“, завършваше прокламацията, „трябва да бъде прогонен с камъни. Гарванът е предупреден. Подписано от Звънаря от «Спароу Хол».“
Корбет огледа пергамента. Мастилото и почеркът бяха същите като преди. Най-отгоре беше нарисувана камбанка. Беше пробита — очевидно Звънарят беше заковал прокламацията си точно през нея.
— Значи Звънарят е излизал снощи? — забеляза Корбет, хвърляйки пергамента на леглото. — Затова е умрял Малтоут. Сър Уолтър, от тази вечер, от вечерния час до зори искам най-добрите ти стрелци да пазят всички входове от и за „Спароу Хол“. Нареждам ти го от името на краля.
Бълок се съгласи.
— Имаш ли да ми съобщиш нещо друго? — попита Корбет.
— Затворниците в замъка не са толкова смели и дръзки като снощи — отвърна шерифът, изтри лицето си и се тръшна на един стол. — Но мисля, че трябва да ги разпиташ.
— Каза ли на някого в „Спароу Хол“ за Ап Томас? — попита Корбет.
— Да, докато идвах насам. Трипъм беше пребледнял като платно. — Бълок се плесна по бедрото. — За мен е истинско удоволствие. Ще те заведа в замъка, сър Хю. Когато приключим, веднага ще подам оплакване до прокторите на университета и после ще се върна в „Спароу Хол“. Ще им натрия носовете с деянията на студентите от така наречения им колеж.
Бълок започна да изброява на пръсти.
— Първо, прибират предател, който освен това е убиец. Второ, беше убит кралски служител. Трето, група от така наречените им студенти са се провинили в разврат и Бог знае какво още. И най-накрая, по един или друг начин това място е свързано с убийствата на просяци по пътищата край Оксфорд.
— Не им казвай за копчето — предупреди го Корбет. — Макар че видях много такива по дрехите на преподавателите и студентите и ще бъде трудно да го проследим — добави той със съжаление.
— Какво ще стане с Ап Томас и останалите? — попита Ранулф.
— Ще бъдат изправени на съд — отвърна Бълок. — Ще бъдат глобени и може би ще постоят в прангите известно време, а след това университетът ще ги прати по домовете им за година, за да понесат гнева на семействата си в Уелс.
— Сигурен ли си, че са невинни за деянията на Звънаря и убийствата на просяците? — попита Корбет.
— Напълно — отвърна Бълок. — Но както казах, Ап Томас сега е много по-дружелюбно настроен. Може да ни каже нещо повече. — Шерифът се изправи и мушна леко Корбет в гърдите. — Сър Хю, ти си кралски писар. Когато поставя постове, мишка няма да може да мине в „Спароу Хол“ без разрешение. — Той посочи към пергамента на леглото. — Но Звънарят е хитър негодник. Аз бих взел предупреждението му на сериозно. Сега ще дойдеш ли с мен в замъка?
Корбет се съгласи. Бълок посегна да отвори вратата, но спря.
— Съжалявам за момчето — каза той. — Много съжалявам, че са го убили. Знаеш ли какво бих направил? — шерифът пъхна пръсти в колана си и се изпъчи. — Ако бях на твое място, щях да се метна на
