— Ще изпратя войниците около „Спароу Хол“ довечера. Сър Хю?
Корбет вдигна поглед.
— Извинявай, шерифе. Умът ми беше другаде. — Той се изправи. — Мислех си — Корбет сведе поглед към ботушите си. — По дрехите на Ап Томас и приятелите му личеше, че са били извън града. Но забелязахте ли по труповете на просяците кал, пръст или трева, сър Уолтър?
Бълок поклати глава.
— Тези просяци — добави Корбет — бяха стари, но се съмнявам, че са се простили доброволно с живота. Освен това, ако човек тича из гората, ръцете, краката и лицето му ще бъдат издраскани от клонките и трънаците.
— Не видях такива следи — отвърна Бълок. — Но елате, сър Хю и Ранулф, още пазя дрехите и вещите на тези просяци. В склада до моята стая са.
Шерифът ги поведе по вито каменно стълбище. От време на време се хващаше за ограждащите го въжета и спираше да си поеме дъх. Най-после стигнаха до широка площадка, Бълок откачи връзка ключове от колана си и отключи стаята отдясно. Корбет с мъка овладя изненадата си. Личните покои на шерифа бяха чисти и просторни, подът беше измит и покрит с вълнени килимчета. Над шестоъгълния прозорец имаше триптих на разпнатия Исус, с Мария и свети Йоан от двете му страни. Огромно легло с балдахин заемаше голяма част от стаята. Под прозореца имаше писалище и голям стол, както и няколко затворени сандъка. Но онова, което привлече вниманието на Корбет, бяха претъпканите с книги лавици, разположени по цялата стена от двете страни на прозореца.
— Не съди за книгата по корицата — пошегува се Бълок. — Те са моята гордост и радост, сър Хю. Някои от тях съм си купил сам, други са наследство от чичо ми, който беше абат в манастира Хейлс. — Той отиде до рафтовете, извади един том и внимателно го изтупа от праха, преди да го подаде на Корбет.
Писарят разпозна заглавието:
— Перлата в моята колекция — прошепна Бълок, докато се приближаваше. Той посочи калиграфския курсив и прекрасните миниатюри, които украсяваха началото на всеки абзац. — Точно копие на оригинала — прошепна шерифът. — Онези негодници от „Спароу Хол“ знаят, че го имам. Трипъм ми предложи много злато, но аз отказах да го продам.
Той остави книгата обратно, взе ключ от куката на стената и поведе Корбет към склада, който представляваше дълго и тясно помещение, пълно с ковчежета и сандъци. Беше тъмно и влажно. Бълок взе една кутия и я изнесе на площадката.
— Ако нямаш нищо против — обясни той, — предпочитам да не ги внасям в стаята си. — Той разбърка съдържанието, вдигайки облак прах.
Шерифът влезе в стаята си, а Корбет заизважда жалките дрипи.
— Наредих да съблекат телата — извика Бълок. — Нещастниците не можеха да си позволят ковчези, но се погрижих да им осигуря прилични савани.
Корбет подреди дрехите на пода: очукани ботуши, скъсан и закърпен панталон, кожен елек, прояден от молците елек, чиято кожена подплата липсваше от едната страна, вълнена риза, мръсна и излиняла. Докато разглеждаше ботушите и панталона, писарят се опитваше да не обръща внимание на отвратителната миризма.
— Нито стръкче трева — промърмори той и погледна Ранулф. — Нито листенце. Нищо! Те не са били убити там, където са намерени.
Ранулф взе един панталон и заразглежда излинелите вълнени нишки.
— Виж, господарю — посочи той малките камъчета, набити в тъканта.
— И тук има същите. — Корбет посочи друг чифт панталони, зелени и износени. После отново огледа ботушите. По тях нямаше нито кал, нито какъвто и да е белег, че просяците са били убити в полето или гората.
— Прибери ги — нареди Корбет.
Той помогна на Ранулф и изчака Бълок да излезе от стаята.
— Свършихте ли?
— Да.
Шерифът срита кутията обратно в склада и затръшна вратата.
— Е, сър Хю, какво мислиш?
— Подозирам — отвърна Корбет, — че тези мъже не са били убити при някакъв сатанински ритуал. Съмнявам се, че са успели да ги примамят на някое пусто поле. Не, те са били убити в Оксфорд. Може би на някоя улица или алея.
— Но защо? — попита Ранулф.
— Може би за удоволствие — отвърна Корбет. — От някое извратено изчадие, което обича да гледа как старците се молят за живота си, преди да ги убие. Затова са били избрани. На кого ще липсва един просяк?
— Само защото е зъл? — възкликна Бълок. — Заради жаждата да убива?
— Нещо такова — отвърна Корбет. — Дяволско преследване. Някой излиза нощем, избира жертвата си и я преследва като заек или фазан.
— Но защо никой не е видял или чул нищо? — попита Бълок.
— Помисли си колко усамотени места има в града — каза Корбет. — Старото еврейско гробище или пустеещите общински земи.
— Но какво става с кръвта? — обади се Ранулф.
— Имаше много дъждове, които може да са я отмили — предположи Корбет.
— Но ако е така — намеси се Бълок, — защо не са оставили труповете там, където са били убити? Защо убиецът рискува да го заловят, като ги изнася от града и окачва главите им по дърветата?
— Не знам — отвърна Корбет. — Но, сър Уолтър — той протегна ръка, — отсега нататък „Спароу Хол“ трябва да бъде охраняван всяка нощ, докато не разкрием убиеца.
Шерифът се съгласи и срещата приключи.
— Писа ли на лейди Мейв, че Малтоут е мъртъв? — попита Ранулф, докато вървяха по улицата към Броуд стрийт.
— Да — промърмори Корбет. Той спря и се загледа в късчето синьо небе между две къщи. — Съжалявам, Ранулф. Много съжалявам, че Малтоут е мъртъв, но ще скърбя за него, когато това приключи и убиецът му бъде наказан. — Той потърка бузата си. — Тялото му ще бъде изпратено в някой манастир, за да го балсамират, а после — обратно в Лейтън. На гробището има един стар тис. Можем да го погребем под него. — Корбет отново тръгна. — Онова, което ме озадачава — продължи той, — е смъртта на тези просяци. Смятах, че Ап Томас ги е избил.
Ранулф се канеше да отговори, когато чу шум зад гърба си. Улицата беше пуста и тясна и той ясно долови стъпки от ботуши. Сграбчи Корбет и го притисна до стената, точно когато нещо се удари в близката къща. Ранулф се огледа, но забеляза само една котка, която отскочи, сякаш подплашена от нещо. Тогава зърна някакъв силует в сянката на един вход и видя ръка, която замахваше. Отново дръпна Корбет настрани. Отново се чу шум от камък, който улучи стената на съседната къща.
Прислужникът извади камата си и се втурна към входа, но когато стигна до него, там нямаше никого. Чуваше се само далечен шум от тичащи стъпки по тесния проход, който тръгваше от улицата. Ранулф се наведе и взе от земята няколко малки, гладки камъка. Корбет се приближи.
— Прашка — обясни прислужникът, изправяйки се с камъчетата в ръка. Подхвърли едно във въздуха и го остави да падне върху дланта си. — Ако някой от тези ни беше улучил, сър…
— Можеше ли да ни убие? — попита Корбет.
— Виждал съм го с очите си — заяви Ранулф. — Нали помниш библейското сказание за Давид и Голиат?
— Да — отвърна Корбет и взе камъчето от ръката му. — Виждал съм и момчета по жътва да стрелят с прашки по гарваните, които кълват житото. — Той погледна в тесния мрачен проход. — А така ме нарича Звънарят — продължи той. — Шумен, досаден гарван, който трябва да бъде убит.
Продължиха по пътя си. Корбет спря на мястото, където първият камък беше улучил стената на една изоставена къща и забеляза, че ударът е свалил част от мазилката.
