Звънарят от Оксфорд

Монфор. Каза ми, че Великият граф се влюбил в нея. Аз съм техен син.

— И гордееш ли се с това? — попита Корбет. Той внимателно изучаваше откритото загоряло лице, бръчиците от смях покрай очите и се чудеше дали този мъж прилича на прочутия си баща. — Попитах те нещо.

— Разбира се — отвърна Епълстън и докосна раничката до ъгълчето на устата си. — Всеки ден се моля за спасението на бащината ми душа.

— Concedo — отвърна Корбет. — Той е бил велик човек, но същевременно и предател на своя крал.

— Voluntas Principis habet vigorem legis.17 — саркастично каза Епълстън.

— Не вярвам в това — отвърна писарят. — Това, че кралят иска нещо, не го прави закон. Аз не съм теоретик, мастър Епълстън, но познавам Писанието: човек не може да има двама господари и едно кралство не може да има двама крале.

— А ако дьо Монфор беше победил? — попита Епълстън.

— Ако дьо Монфор беше победил — отвърна Корбет, — и Камарата на общините и представителите на духовната и светската власт му бяха предложили Короната, тогава аз и хиляди други щяхме да се преклоним пред него. Онова, което ме притеснява, мастър Епълстън, не е Монфор, а Звънарят.

— Аз не съм предател — отвърна преподавателят, — макар да изучавам написаното от баща ми още от момче.

— И как така — попита писарят — член на семейството на Монфор е получил място в „Спароу Хол“? Колеж, основан от враг на Монфор?

— Защото всички познаваме чувството на вина.

Алфред Трипъм бе влязъл в библиотеката с малък фолиант под мишница.

— Идвам от лекции — обясни той. — Мастър Чърчли ми каза, че може би ще те намеря тук.

Корбет се поклони.

— Движиш се безшумно като котка, мастър Алфред.

Трипъм сви рамене.

— Любопитството винаги пристъпва тихо, сър Хю.

— Говореше за вина?

— О, да. — Трипъм остави книгата на масата. — За гузната съвест, сър Хю. — Той огледа библиотеката. — Някъде тук, между тези документи, има копие от завещанието на сър Хенри Браос, но аз съм твърде зает, за да го търся. — Трипъм седна на стола срещу Епълстън. — Както и да е, през последните години от живота си Браос изпадна в меланхолия. Често сънуваше онази последна битка при Ийвшъм и как рицарите на краля осквернили тялото на дьо Монфор. Браос смяташе, че трябва да изкупи греховете си. Поръча стотици литургии за душата на загиналия граф. Когато Лионард поиска да заеме този пост…

— Той веднага разбра — намеси се Епълстън. — Погледна лицето ми, пребледня и седна. Все едно беше видял призрак. Казах му истината — продължи преподавателят. — Какъв беше смисълът да отричам? Ако аз не му бях казал, някой друг щеше да го направи.

— И ти предложиха мястото? — попита Корбет.

— Да, но при едно условие. Трябваше да запазя майчиното си име.

— Всички ние си имаме тайни. — Трипъм сплете пръсти. — Разбрах, сър Хю, че си прегледал вещите на Ашъм. — Той леко се усмихна. — Ти не си глупак, сигурно си се досетил, че някои от тях липсват.

Корбет се втренчи в него.

— Може би се чудиш — продължи Трипъм — защо Ашъм беше любимец на студенти като Ап Томас и приятелите му. Какво общо би могъл да има един старец, архивар и библиотекар, с група луди глави?

— Нищо тук не е такова, каквото изглежда — отвърна Корбет.

— Това важи и за Ашъм! — отсече Трипъм. — Той беше почитан, забавен, учен, но като много от нас — заместник-деканът извърна поглед — имаше слабост към хубавите младежи, към тънката талия и мускулестите бедра, а не към женските очи и пищна гръд.

— Това не е необичайно — заяви Корбет.

— Особено в Оксфорд. — Трипъм потри бузата си. — Освен това Ашъм беше роден близо до границата с Уелс — или по-точно от Осуестри в Шропшир. Добре познаваше езическите обичаи, както и уелските традиции. Именно тези си познания използваше, за да се сближи с повечето от младите ни студенти.

— Затова убийството му е било прието зле от мнозина в общежитието?

— Затова те насочиха гнева си срещу бедния Пасърел — отвърна Трипъм. — Той беше жертвеният агнец.

— Жертвен агнец?

Трипъм придърпа ръкавите си и се облегна на масата.

— Знаем, че Пасърел беше невинен — отвърна той. — Ашъм е бил убит, когато той беше на мили от „Спароу Хол“. — Трипъм се изправи. — Колкото до горкия Епълстън, не е измяна да изучаваш теориите на дьо Монфор. В крайна сметка — той леко се усмихна — дори самият крал ги е възприел като свои. — Той направи знак на Епълстън. — Хайде, да идем да хапнем, сигурен съм, че сър Хю си има друга работа.

— Още нещо, мастър Трипъм.

— Да, сър Хю?

— Говореше за тайни. Каква е твоята?

— О, съвсем обикновена е, писарю. Не харесвах сър Хенри Браос, нито арогантността му, нито съмненията, които изпитваше преди смъртта си. Както не харесвам сприхавата му сестра, на която не биваше да разрешават да живее в този колеж.

— Ами Барнет? — попита Корбет.

— Попитай го сам! — отсече Трипъм. — Барнет се бори със собствените си демони.

Той отвори вратата, избута Епълстън навън и я затръшна след себе си.

Корбет въздъхна и се заоглежда из библиотеката. Спомни си защо беше дошъл и потърси по рафтовете латински речник. Най-накрая го намери близо до писалището на библиотекаря. Извади го, седна и откри думата, но изстена разочаровано. „Passera“ беше едно от латинските наименования за врабче. Това ли се беше опитвал да напише Ашъм? Нима смъртта му беше свързана със самия „Спароу Хол“? Или може би мъртвият иконом просто си е драскал думи, сходни с името му? Корбет подпря брадичка върху ръцете си. Очите му попаднаха върху малката кутия с принадлежности, които сигурно беше използвал библиотекарят. Придърпа я и зарови из съдържанието й: парченце брокат, вероятно за бърсане на прах, пера, мастилница, пемза и малки копринени напръстници, които Ашъм сигурно беше използвал, за да обръща страниците. На една каменна полица до писалището Корбет зърна подвързан с кожа регистър. Взе го и го разтвори: в него беше записано кои книги са взети от библиотеката. Корбет потърси името на Ашъм, но срещу него нямаше нищо; навярно мъртвият библиотекар не е имал нужда да заема книги от стаята, в която постоянно е работел.

Писарят затвори регистъра, остави речника на мястото му и излезе от колежа.

Улицата беше претъпкана със студенти, които отиваха на последните лекции за деня. Корбет зърна Барнет: Пълничкият преподавател стоеше в началото на улицата и оживено разговаряше с просяка, когото писарят беше срещнал. Корбет отстъпи назад и видя как Барнет възнагради събеседника си с монета. Просякът направо подскочи от радост. Барнет се наведе и му прошепна нещо в ухото, мъжът кимна и се отдалечи в количката си. Корбет изчака преподавателят да прекоси улицата и препречи пътя му. Барнет не му обърна внимание, но писарят не отстъпи.

— Добре ли си, сър?

— Да, писарю.

— Изглеждаш ми смутен.

— Не обичам да ме шпионират.

— Мастър Барнет — Корбет разпери ръце, — видях те да вършиш само добри дела, да помагаш на бедните, да храниш гладните…

— Махни се от пътя ми! — отсече Барнет, блъсна го и отвори вратата на „Спароу Хол“.

Корбет не го последва, а се върна в стаята си в общежитието. Веднага щом отвори вратата, разбра, че някой е влизал в нея, макар че нищо не липсваше. Седна на масата. Беше гладен, но реши да изчака до