Звънарят от Оксфорд

не. Три от стените бяха покрити с рафтове. Върху всеки от тях имаше различни стъкленици и гърненца с внимателно обозначено съдържание. Отляво бяха билките — виолетки, мащерка, кресон, дори босилек, но отдясно Корбет разпозна силни отрови като буника и беладона. Чърчли свали едно глинено гърненце с похлупак. На етикета, залепен отстрани, пишеше „Бял арсеник“. Лекарят сложи меките ръкавици от еленова кожа, които лежаха на масата. Извади тапата и погледна съдържанието на съда на светлината на свещите. Корбет забеляза, че гърненцето беше разделено на мерки от половин унция.

— Ето, виждаш ли — обясни Чърчли, — точно осем и половина унции. — Той отвори подвързания с кожа том, който лежеше на масата. — Понякога се предписва — продължи той — в много малки дози срещу стомашни оплаквания и дадох малко на Норис, тъй като е мощно очистително. Но, както виждаш, тук все още има осем унции и половина.

Корбет взе гърненцето и го помириса.

— Внимавай — предупреди го Чърчли. — Опитните в науката за билките казват, че трябва бъдеш предпазлив с него.

Корбет леко наклони гърненцето и забеляза, че прахът на повърхността изглежда по-фин от онзи отдолу. Чърчли му подаде рогова лъжица и Корбет изсипа част от финия, подобен на тебешир прах в нея. Лекарят престана да протестира и загледа внимателно, а върху лицето му се изписа загриженост.

— И ти мислиш същото, нали? — промърмори Корбет. — Мастър Чърчли, не съм опитен лекар — Корбет поднесе лъжицата към носа си, — но те уверявам, че това е ситно смлян тебешир или брашно и изобщо не е отровно.

Чърчли почти изтръгна лъжицата от ръката му и събирайки смелост, бръкна в праха и сложи малко на върха на езика си. После взе една кърпа и почисти устата си.

— Това е ситно смляно брашно! — възкликна той.

— Кой има ключове оттук? — попита Корбет.

— Аз — разтревожено отвърна Чърчли. — Но, сър Хю, нали не ме подозираш? — Той отстъпи от светлината, сякаш се опитваше да се притаи в сенките. — Може да има и други ключове — обясни той. — Това е „Спароу Хол“, ние не заключваме всички стаи. Ашъм беше изключение. Всеки може да влезе в стаята ми и да вземе ключовете. В колежа често няма никого. — Думите се лееха забързано от устата му.

— Някой е дошъл тук — отвърна Корбет, докато оставяше лъжицата на масата — и е взел достатъчно арсеник, за да убие горкия Лангтън. Някой, който е знаел системата ти, мастър Чърчли.

— Всички я знаят — запелтечи мъжът.

— Допълнил е гърненцето с брашно — обясни Корбет.

— Но кой?

Корбет изтри пръсти в наметката си.

— Не знам, мастър Чърчли. — Той махна с ръка към стаята. — Но Бог знае какво още липсва. — Той пристъпи по-близо и видя страха в очите на Чърчли. — И аз се питам, какво друго липсва, мастър Ейлрик? — Корбет се обърна и отиде до вратата. — Ако бях преподавател в „Спароу Хол“ — каза той през рамо, — щях много да внимавам какво ям и пия.

Осма глава

Притеснен, Чърчли заключи вратата на склада с лекарствата и последва Корбет по коридора.

— Сър Хю — изхленчи той, — да не искаш да кажеш, че всички сме в опасност?

— Да, точно така е. Препоръчвам ти внимателно да провериш дали не липсват още от прахчетата ти.

Когато стигна стълбите, Корбет спря.

— Кой върши работата на иконома след смъртта на Пасърел?

— Аз.

— Възможно ли е да прегледам принадлежностите на Ашъм и Пасърел?

Чърчли направи гримаса.

— Налага се — настоя Корбет. — Бог вижда, че животът на всички ни е в опасност. Може да открия нещо там.

Мърморейки под нос, Чърчли, който бързаше да се върне при билките си, го поведе надолу. Минаха покрай малката трапезария в задната част на сградата. Чърчли отключи една врата и въведе Корбет в голямо сводесто помещение, пълно с рула пергамент и мастило. Най-отзад се виждаха кофи с каменни въглища и бурета с малвазия, вино и ейл.

Чърчли отведе Корбет до най-отдалечения ъгъл и отвори два големи сандъка.

— Вещите на Ашъм и Пасърел са тук — каза той. — Те нямаха роднини, или поне влиятелни роднини. Щом завещанията им бъдат одобрени от съда, всичко това вероятно ще бъде наследено от колежа.

Корбет кимна и коленичи до сандъците. Усмихна се, припомняйки си времето, когато работеше като писар в съда и трябваше да пътува до различни имения и абатства, за да утвърди някое завещание или да освободи пари и стоки. Започна да преглежда вещите. Чърчли промърмори нещо за други задължения и остави Корбет да се справя сам. Щом стъпките на лекаря заглъхнаха, писарят осъзна колко е притихнал колежът. Потисна тръпката на безпокойство и отиде да залости вратата, преди да се върне към работата си. После внимателно претърси двата сандъка, ровейки между дрехи, колани, презраменни ремъци, подвързани в кожа часослови, чаши, калаени чинии и бокали с позлатени ръбове — вещи, които и двамата бяха събирали с години. Корбет беше достатъчно опитен, за да осъзнае, че онова, което не е вписано в завещанията на Ашъм и Пасърел, вече е било прибрано. Сигурен беше и че Звънарят също е преровил вещите на двамата мъртъвци, за да се убеди, че нищо не го заплашва. В сандъка на Ашъм нямаше нищо интересно и Корбет беше на път да приключи и с този на Пасърел, когато намери малка чанта с писмени принадлежности. Отвори я и изсипа парчетата пергамент на пода. Някои бяха празни, на други имаше списъци на провизии или задачи. На едно парче бяха описани разходите на Пасърел, докато е бил в Дувър, на друго — заплащането на прислужниците в общежитието и колежа. На няколко късчета явно си беше драскал и един от надписите привлече вниманието на Корбет. Пасърел беше написал многократно думата „Passera“.

— Какво значи това? — промърмори писарят, припомняйки си бележката, оставена от умиращия Ашъм. Да не би Пасърел да се е опитвал да прави игрословица от името си? Означаваше ли нещо „Passera“? Той върна обратно парченцата пергамент, подреди сандъците и щракна закопчалките им. Тръгна по коридора към библиотеката. Вратата беше открехната. Корбет я бутна и тихо влезе. Мъжът, седнал на масата с гръб към него, беше толкова потънал в заниманието си, че писарят стигна до него, преди да успее да се обърне. Качулката му падна назад, ръцете му бързо се опитаха да прикрият онова, което четеше.

— Прощавай, мастър Епълстън — усмихна се извинително Корбет. — Не исках да те уплаша.

Епълстън бързо затвори книгата и завъртя стола си, за да погледне писаря.

— Сър Хю, аз… Помните ли какво е казал Абелар?

— Боя се, че не.

— Че няма по-добро място, където да загубиш душата си, от книгата.

Корбет протегна ръка.

— В такъв случай, мастър Епълстън, мога ли да видя тази, в която така се беше вглъбил?

Епълстън въздъхна и му я подаде. Писарят я отвори; твърдите пергаментови страници пукаха, докато ги разгръщаше.

— Не е нужно да ме измъчваш — заяви Епълстън.

Корбет продължи да прелиства.

— Винаги съм се интересувал от теориите на дьо Монфор: „Quod omnes tangent ab omnibus approbatur“.

— Което засяга всички, трябва да бъде одобрено от всички — преведе Корбет. — И защо се интересуваш?

— Бих могъл да излъжа — отвърна Епълстън — и да кажа, че се интересувам от политически теории, но съм сигурен, че от шпионите си в съда или градските клюки вече знаеш истината. — Той стана и изправи рамене. — Епълстън е фамилното име на майка ми. Тя беше дъщеря на иконома на едно от именията на