— Езически жреци — обясни Корбет. — Римският историк Тацит ги споменава, когато пише за остров Енгълси16. Те се кланяли на богове, които живеели в дъбовете. Увесвали жертвите, които им принасяли, по клоните на дърветата.
— Както главите на нашите просяци?
— Възможно е — отвърна Корбет. — Освен това имаме несвързаните приказки на Годрик за огньове и зловещо облечени хора, които извършвали някакви ритуали в гората. Но свързани ли са те със Звънаря? — Писарят сви рамене. — Да се придържаме към нашата хипотеза. Кой е Звънарят и как действа? — Той си пое дълбоко дъх. — Знаем, че Ашъм е бил на път да открие истината. Търсел е нещо в библиотеката, но се е издал пред Звънаря. Следователно… — Корбет почука с перото по бузата си. — Ашъм беше възрастен и болен човек. Не е бил свикнал да ходи из колежите или да броди из Оксфорд, затова трябва да е споделил подозренията си с някого от Спароу Хол. — Корбет се изправи, отиде до прозореца и погледна навън. — Мисля, че можем да бъдем сигурни — обяви той, — че Звънарят живее в „Спароу Хол“ или в общежитието срещу колежа.
— Но какво е търсел Ашъм? — попита Ранулф.
— Отново стигаме до заключението, което направихме — отвърна Корбет. — Ашъм бил извадил на масата книга, но по-късно някой я прибрал в библиотеката: лесна работа за човек, който живее в „Спароу Хол“. Но да продължим нататък. Ашъм е бил улучен от стрела от арбалет, изстреляна от някой, който го е убедил да отвори прозореца на библиотеката. После Звънарят е хвърлил вътре писмото. Знаейки, че умира, Ашъм го е сграбчил и е започнал да пише нещо, което наподобява името на Пасърел, със собствената си кръв. Защо го е направил?
— Сещам се. — Ранулф скочи на крака и развълнувано запляска с ръце. — Сър, откъде знаем, че Ашъм е написал тези букви? Може би убиецът е прескочил през прозореца, хванал е пръста му и със собствената му кръв е изписал онези букви, за да обвини Пасърел.
Корбет се върна и седна на масата. Разпъди мухите, които кръжаха върху петната по дървената повърхност.
— Не се бях сетил за това, Ранулф — заяви той. — Възможно е, но да продължим. Пасърел е обявен за убиец на Ашъм и на свой ред бяга от колежа, само за да бъде убит по-късно в църквата „Сейнт Майкъл“. Но защо е бил убит Пасърел? — запита той. — Защо не са го оставили с обвинението, че е възможният убиец? Освен, разбира се — заключи Корбет, — ако Пасърел не е размислил върху онова, което неговият добър приятел Ашъм му е казал. — Корбет замълча и вдигна поглед. — Знаеш ли какво, Ранулф? Когато се върнем в „Спароу Хол“, трябва да направя две неща. Първо, искам да прегледам вещите на Ашъм и Пасърел, и главно книжата им. — Той започна да пише.
— И второ? — с надежда попита Ранулф.
— Искам да попитам добрия ни лекар мастър Ейлрик Чърчли дали има някакви отрови. Копсейл вероятно е бил отровен, а за Пасърел и Лангтън това е сигурно. Подобни отрови са доста скъпи, пък и някой аптекар или лечител може да си спомни кой ги е купил от тях…
— Но мислиш ли, че Чърчли има отрови? — попита Ранулф.
— Да, и подозирам, че убиецът ги е използвал. Както и да е, да приключваме… — въздъхна Корбет. — Знаем, че Звънарят живее в „Спароу Хол“ или в общежитието. Не сме много сигурни в мотивите му, освен в силната му омраза към краля и колежа. Знаем, че Звънарят пише като обучен писар, и че може да скита из Оксфорд посред нощ. Безмилостен убиец, който вече е убил четирима души, за да прикрие самоличността си…
— Господарю?
Корбет погледна към Ранулф.
— Ако, както казваш, Звънарят мрази краля и „Спароу Хол“, тогава аз и най-вече ти сме в смъртна опасност. Представяш ли си какво ще стане, ако сър Хю бъде намерен отровен или с прерязано гърло с прокламация от Звънаря, забодена за трупа му?
Корбет не трепна, но Ранулф забеляза, че лицето му пребледня.
— Съжалявам, господарю, но ако ще съставяме хипотези, аз смятам да изложа моята много подробно. Ако сър Хю Корбет бъде ранен или убит, гневът на краля няма да има граници. Онзи кисел шериф в замъка скоро ще бъде разтърсен за яката от самия Едуард, а кралските съдии ще долетят в „Спароу Хол“ като стрели, ще прогонят студенти и преподаватели, ще запечатат стаите и ще конфискуват всички вещи.
Корбет леко се усмихна.
— Много високо оценяваш главата ми, Ранулф.
— Не, господарю. Аз съм бил разбойник, а който и да е Звънарят, не е по-различен от мен — той ще стигне до същото заключение, ако вече не го е направил.
— Тогава трябва да бъдем предпазливи.
— Да, господарю. Занапред не яж и не пий нищо в „Спароу Хол“. И никакво бродене нощно време по улиците на Оксфорд.
— Това ще бъде трудно!
Корбет се върна към писането, добавяйки бързо заключенията, до които бяха стигнали. Перото му се плъзгаше гладко по пергамента, който беше извадил от чантата.
— А сега — последният ни проблем — обяви той. — От време на време обезглавен труп на просяк се появява в горите край Оксфорд, а главата му виси на някой близък клон. Знаем, че просяците са избрани за жертви, защото са самотни и уязвими. В известен смисъл няма да липсват на никого. И така — Корбет започна да изброява на пръсти: — Първо, защо труповете не са открити в града? Второ, защо винаги са близо до пътища? И последно, защо са разпръснати на най-различни места около града?
Корбет отпусна ръка.
— Което ще рече, драги ми, Ранулф, че те са били убити в Оксфорд, а после пренасяни по различни маршрути, за да се отърват от тях. Но ако убийствата стават в града, някой би трябвало да е забелязал. Единственото заключение, което можем да си извадим, е, че може би те са били убити на определено място извън града, но останките умишлено се поставят другаде. Какво още?
— Мислех си за Малтоут. Не бива да го оставяме сам задълго.
Корбет поклати глава.
— Не, ако си прав, Звънарят ще преследва кралския гарван. Малтоут не е изложен на друга опасност, освен закачките на Ап Томас и другите. — Той отново взе перото. — Да се съсредоточим върху проблема. Какви други въпроси можем да зададем за убийствата на бедните просяци?
— Защо? — попита Ранулф. — Защо са убити по този варварски начин?
Корбет се загледа в петното от вино на отсрещната стена.
— Годрик може наистина да е видял нещо из горите край Оксфорд, ритуалите на вещерско сборище, което съществува в града. Знаем, че има някаква връзка със „Спароу Хол“ заради копчето, което е открито у последния труп. Не си представям някой от преподавателите да се занимава със сатанински обреди, но студентите, начело с Дейвид-ап-Томас, може да имат нещо общо с това.
— Мислиш ли, че Ап Томас може да е Звънарят? — попита Ранулф. — Все пак, студентите могат да скитат из Оксфорд през нощта. Дейвид-ап-Томас е бунтар по природа — би му доставило удоволствие да предизвика краля. — Той замълча. — Забрави ли Алис-ат-Боу и нейното сборище?
Корбет притвори очи. Минаха толкова години, помисли си той. Това беше първата задача, поверена му от канцлера Бърнел, унищожаването на сборище от вещици и предатели, които се събираха в църквата „Сейнт Мери ле Боу“ в Лондон. Корбет си спомни мургавото, красиво лице на Алис. Отвори очи.
— Никога няма да забравя — промълви той. — Понякога ми се струва, че съм успял, но после дочувам звук или усещам мирис… и спомените нахлуват внезапно. — Той събра писмените си принадлежности. — Трябва да отидем и в библиотеката. Да се опитаме да открием онова, което Ашъм е проучвал, макар че това може да се окаже непосилна задача: там има толкова много книги и ръкописи! Ще ни трябват дни, дори седмици, докато си играем на котка и мишка! — Корбет се изправи. — Време е да тръгваме към „Спароу Хол“.
Излязоха от стаята и тръгнаха надолу. Съдържателят ги чакаше с опърпано кожено вързопче в ръка.
— Сър Хю Корбет? — попита той.
— Да.
