— Защо? — Корбет се опита да отдръпне глава. Не сваляше поглед от коридора зад Норис. Къде, за Бога, се бави Ранулф, мислеше си.
— Защо какво? — попита Норис.
— Защо ги уби?
— Това е игра. Бил си в Уелс, сър Хю, знаеш какво беше. Аз бях разузнавач. Нощем проучвахме околността. Скитахме из онези изпълнени с мъгла долини. Нищо — гласът му се сниши до шепот, — нищо не помръдваше, чуваше се само шумоленето на дърветата и писъкът на совите. Но те винаги бяха там, нали? Проклетите уелсци, които пълзяха като червеи по земята. — Лицето на Норис се разкриви от гняв. — Винаги излизахме на групи от пет или шест души. Бяха добри мъже, сър Хю, стрелци, оставили съпругите или любимите си у дома. И винаги губехме по един, двама, дори трима от тях. По един и същ начин! Първо откривахме труповете. После търсехме главите им. Понякога негодниците се подиграваха с нас. Взимаха нечия глава и я увисваха на дърво като ябълка, която се полюшва на вятъра. — Норис млъкна и хвана меча с две ръце. — Мислиш, че съм луд, че ме е обсебил някакъв демон. Ще ти кажа нещо, мастър писарю. — Думите му се лееха все по-бързо. — Когато кралската армия беше разпусната в Шрузбъри, започнах да сънувам един и същи сън. Тъмнината, блясъка на лагерните огньове между дърветата и стъпки, които се прокрадваха до мен или зад мен. И онези глави, винаги главите. Понякога през деня спирах поглед върху нещо — листо или зряла ябълка, която висеше от дървото — Норис въздъхна — и сънят отново се връщаше. После дойдох тук. — Той се усмихна. — Аз съм образован човек, сър Хю, познавам Светото писание. Бях и добър войник, затова кралят ме назначи тук.
— Ти ли си Звънарят? — попита Корбет.
— Звънарят! — изсмя се Норис. — Звънарят! Пет пари не давам за дьо Монфор или онези тлъсти бездарници от колежа отсреща. Бях щастлив тук и сънят идваше все по-рядко… докато не пристигнаха уелсците. — Норис притвори очи, но рязко ги отвори, когато Корбет се размърда. — Не, не, сър Хю, трябва да ме изслушаш. Както аз слушах онези гласове. Помниш ли как уелсците се провикваха в тъмнината? Знаеха имената ни и докато ние ги преследвахме, те преследваха нас. А когато убиеха някого от нашите, крещяха: „Ричард вече го няма! Хенри вече го няма! Кажете на съпругата на Джон, че е вдовица!“ — Гласът на Норис отекваше в лабиринта. Той се огледа. — Трябва да се качвам горе — прошепна той. — Студентите ще се върнат от училище. Ще тропат на вратата ми, за да искат какво ли не.
— Ами старците? — бързо попита Корбет.
— Стана случайно — отвърна Норис, поклащайки глава. — Чист късмет, сър Хю. Един стар просяк дойде тук да търси работа и аз го пратих в избата да донесе буре вино. Когато слязох долу, беше вече мъртвопиян. Уплаши се и побягна. Аз го последвах. — Норис изкриви устни. — Тук — прошепна той и се приведе напред, — тук, в мрака, сър Хю. Все едно се бях върнал в Уелс. Преследвах го. Той крещеше, че съжалява. Хванах го, той се съпротивляваше и аз му прерязах гърлото. Оставих трупа му тук, но същата нощ отново сънувах.
— И му отряза главата, така ли? — прекъсна го Корбет. — Сложил си трупа и главата в бъчва и си ги изнесъл през портите, за да се отървеш от него.
— Точно така — потвърди Норис. — Изхвърлих трупа в гората и окачих главата на един клон. Знаеш ли, сър Хю, беше като заклинание, като пречистване. Сънищата спряха. Чувствах се нов човек. — Норис се усмихна, в погледа му блестеше безумие. — Чувствах се като момче, което скача от скала в дълбок чист вир и водата отмива всичко от него. — Той млъкна, загледан в някаква точка зад главата на Корбет.
Писарят си пое дълбоко дъх, наострил уши. Господи, молеше се той, прати ми Ранулф. Погледна към коридора зад Норис, но не видя нищо.
— И после си убил отново? — попита той.
— Разбира се — мрачно се усмихна Норис. — То е като виното, сър Хю. Отпиваш, усещаш вкуса и топлината в стомаха си. Дните минаваха и отново изпитах нужда от това усещане. Пък и кой го е грижа? Градът е пълен с просяци — хора без минало и без бъдеще, утайката и изметта на този свят.
— Те също имат душа — отвърна Корбет. Искаше му се Норис да не притиска меча толкова силно до гърлото му. — Те са хора и преди всичко са невинни, кръвта им призовава Божието възмездие.
Норис трепна и Корбет разбра, че е сгрешил.
— Бог ли, сър Хю? Моят Бог умря в Уелс. Какво възмездие? Какво ще направиш, сър Хю? Ще викаш? Ще молиш за милост?
— Ще ме търсят.
— Разбира се. Ще изнеса трупа ти. Обещавам ти, че ще се отнеса подобаващо с теб. Дълбоко в горите има блата. По-скоро адът ще замръзне, отколкото да намерят трупа ти. Всичко съм обмислил. Ще припишат смъртта ти на Звънаря. Кралските войници ще дойдат в Оксфорд и онези надути, арогантни негодници от колежа ще бъдат наказани. „Спароу Хол“ ще бъде затворен, но общежитието ще продължи да съществува. — Видя, че Корбет отмести поглед. — Кого чакаш? Безшумно пристъпващия си приятел? Заключих вратата на избата. Ти си сам, сър Хю. — Норис отметна глава. — Как ме заподозря?
— Ти ли уби прислужника ми?
Норис поклати глава отрицателно.
— Каза, че си ударил крака в някаква кофа — продължи Корбет, забелязал, че една сянка се движи по коридора. — Чудех се защо икономът на общежитието, който очевидно не държи особено на чистотата, ще мие пода на избата. Било е заради кръвта, нали? Тогава се замислих защо по труповете няма следи, че са били преследвани в гората и се досетих, че може би просяците са дошли да искат милостиня, хляб и вода, че избите са изолирани и си спомних, че си бил разузнавач в Уелс. Естествено, като иконом на общежитието ти си имал възможност да излизаш с каруцата, когато поискаш, за да купуваш провизии от околните села. Никой не би те заподозрял, никой не би те спрял.
Норис вдигна пръст:
— Ти си добър копой.
— Изнасял си труповете и си окачвал главите им по клоните. Никой не би обърнал внимание на петната от кръв по буре, в което е имало вино и е плътно затворено. Когато аз се появих тук, ти спря да убиваш. Знаеше, че разследвам убийствата, затова си измил пода, а Малтоут се е спънал в кофата ти.
— Нещо друго?
— Намерили са копчето ти…
— О, да! Чудех се…
— И тези камъчета. Открих ги по дрехите на просяците.
— Знаех, че си открил нещо — прекъсна го Норис. — Затова те последвах тук…
— Ще ти направя едно предложение — прекъсна го Корбет, защото Ранулф беше още далеч.
Очите на Норис се разшириха.
— В коридора зад теб — продължи Корбет — стои моят прислужник Ранулф-ат-Нюгейт. Преди да стане писар, той беше разбойник. Може да отключи всяка ключалка и се движи безшумно като призрак.
Норис поклати глава, но усмивката му замръзна, когато чу звука от зареждане на арбалет зад себе си.
— Свали меча — каза меко Корбет — и ще бъдеш съден от кралските съдии.
— Мога да те убия. — Норис се усмихваше, но погледът му нервно шареше.
Корбет бавно вдигна ръка и я притисна към острието на меча. Успокои се — беше доста тъпо.
— Можеш да приемеш предложението ми — продължи той.
Но Норис беше погълнат от мисълта за присъствието на Ранулф зад гърба си.
— Или Ранулф ще те убие.
С рязко движение Корбет изби меча встрани и се претърколи напред. Норис се изправи рязко. Фигурата на Ранулф се очерта на фона на светлината от факлата. Корбет чу свистенето на стрелата, Норис залитна, изпусна меча си и хвана стрелата, която се показваше от гърдите му. На лицето му още беше изписано учудване, когато Ранулф го хвана за косата, оголи шията му и с бързо движение преряза гърлото му. После го пусна на земята и клекна до Корбет. Писарят затвори очи и се дръпна към стената, дишайки дълбоко, за да успокои забързания ритъм на сърцето си.
— Дойдох колкото се може по-бързо — усмихна се Ранулф. — Ключалката беше ръждясала и стегната, отне ми доста време. — Той помогна на Корбет да се изправи. — Знаеш ли какво бих направил, сър? Бих се махнал от това проклето място. — Той подритна трупа на Норис с ботуша си. — Бих препуснал като стрела
