към Уудсток, за да взема кралска заповед и да арестувам всички в общежитието и колежа, докато не приключа с разследването си.
Корбет леко го отблъсна и се облегна на стената.
Тук е като в кошмар, помисли си той, докато се оглеждаше. Тъмни, хлъзгави коридори, мъждива светлина от свещи, окървавен труп на убиец. Така ли щеше да свърши всичко? Ами ако някой ден Ранулф не се появи? Или ако срещне убиец, който убива тихо и бързо, без да се хвали с подвизите си? Корбет вдигна камата си и я прибра в канията. Ранулф отри меча си в елека на Норис, вдигна арбалета и помогна на Корбет по коридора. В подножието на стълбите писарят спря. Беше се поуспокоил, но му беше много студено.
— Ти си прав — прошепна той. — Стегни багажа ни, Ранулф. Ще се махнем оттук и ще отидем във „Веселите момичета“. Наеми стая, но не казвай на никого къде сме отседнали. — Той се качи по стъпалата и отвори вратата. — Няма да се върна в онази стая.
Известно време Корбет седя на една пейка, скрил лице в ръцете си. Някакъв прислужник го попита наред ли е всичко и дали знае къде е мастър Норис.
Корбет вдигна глава, мъжът зърна бледото му, гневно лице и побърза да се отдалечи. Ранулф слезе, преметнал през рамо дисагите им. Излязоха на улицата. Корбет имаше чувство, че сънува. Позволи на прислужника си да го преведе по улиците, отблъсквайки нахалните просяци. Веднъж трябваше да спре, защото от шума и миризмата му се зави свят. Но когато стигнаха до хана, той се беше овладял. Все още измръзнал и уморен, той седна пред слабия огън в пивницата, докато Ранулф нае стая и поръча фазан в сос от скариди. Прислужникът му мълча през цялото време, докато Корбет хапваше едва-едва, пиеше вино и му разказваше случилото се с Норис.
— Ще поспя малко — завърши той. — Върни се в „Спароу Хол“, Ранулф, и кажи на мастър Трипъм какво се случи. Събуди ме на вечерня.
Корбет се качи в стаята си. Един прислужник носеше пред него чисти постели и възглавници, които Ранулф беше поръчал. Стаята беше малка и белосана, с паянтова маса и два стола, но леглата бяха чисти и удобни. Щом прислужникът застла леглата, Корбет залости вратата, зави се през глава и потъна в дълбок сън.
Спа около час. Когато се събуди, ръката му посегна към камата на пода, докато не си спомни къде се намира. Отметна одеялата, стана и се изми. Чувстваше се по-добре и когато слезе в кръчмата, откри Ранулф да играе на зарове. Прислужникът му намигна, прибра спечеленото и го последва в малката градина зад хана.
— По-добре ли си?
— Да. — Корбет се протегна. — Всичко стана толкова бързо, Ранулф. Преследваш убиеца и докато се усетиш, той е по следите ти. Каза ли на Трипъм?
— В „Спароу Хол“ цари пълен хаос — отвърна Ранулф.
— Хаос!
— Бълок е изложил трупа на Норис при пазара на Броуд Стрийт. Виси на бесилката като предупреждение за всички престъпници.
— А какво правят останалите?
— Затворници са в собствения си колеж. Приличат ми на врабчета, затворени в клетка.
Корбет се усмихна на остроумието.
— Ако можех да действам, както искам…! — Бълок шумно се оригна, докато влизаше в градината.
— Аз му казах, че сме тук — прошепна Ранулф.
— Ако можех — повтори шерифът, намествайки кожения си колан върху издутото шкембе, — щях да арестувам всички онези негодници и да ги хвърля в тъмницата. — Той погледна Корбет. — Постъпи глупаво, сър Хю. Можеше да свършиш нарязан на парчета в някоя бъчва!
— Трябваше да потърся доказателства и подозирах, че Норис ще ме последва — сви рамене Корбет. — Но това приключи. Сега трябва да се съсредоточим върху „Спароу Хол“.
— Щом камбаната отбележи началото на вечерния час — каза Бълок, — още войници ще обкръжат „Спароу Хол“ и общежитието. Ще поставя хора и по близките улици. — Шерифът се завъртя на пета и тръгна към кръчмата.
— А сега какво, господарю?
— Не знам, Ранулф.
Корбет погледна към небето, което още беше обагрено в червено от лъчите на залязващото слънце. Махна с ръка, за да разгони комарите, които бяха започнали да се събират, въпреки купичките с оцет, поставени по градинската улица.
— Звънарят няма да предприеме нови действия, поне не срещу нас. Старите просяци вече няма да бъдат убивани в избите на общежитието. — Той чу смях, после момчешки глас запя весела песничка в една от стаите над кръчмата. — Комар ли играеше?
Ранулф прехвърляше заровете от ръка в ръка.
— Да, и дори не мамех.
Корбет сложи ръка на рамото му.
— Дължа ти живота си.
Прислужникът му отмести поглед.
— Как намираш „Изповеди“-те на Свети Августин?
— Трудни, но те карат да мислиш.
— Значи ще видим един съвсем нов Ранулф, а? — Корбет го побутна обратно към вратата на кръчмата. — Повече никакви девойки с разбити сърца. И златарите в Лондон ще спят вече по-спокойно.
Влязоха в кръчмата и Корбет поръча вино. Ранулф мислеше, че господарят му ще си легне, но той се присъедини към група студенти, седнали в най-отдалечения ъгъл. Един от тях имаше питомен язовец и го поеше с медовина, която животинчето лакомо поглъщаше.
— Отдавна ли го имаш? — попита Корбет.
Студентът вдигна поглед.
— От малък. Открих го да се скита по поляните на Крайстчърч. Казват, че носи щастие.
— А така ли е? — попита Корбет и седна.
— Ами, пие ми медовината. — Студентът завистливо погледна към препълнената чаша на Корбет и писарят повика кръчмаря.
— Донеси по едно и за сътрапезниците ми! — поръча той.
— Не те интересува язовецът, нали? — попита студентът лукаво.
— Не — отвърна Корбет. — Кажи ми, чувал ли си за Звънаря и неговите прокламации?
— Чух за много неща — за убийствата в „Спароу Хол“ и в общежитието.
— Но чел ли си прокламациите на Звънаря? — настоя Ранулф.
— Хвърлих им един поглед. — Студентът махна с ръка към приятелите си. — Като всички тук.
— И? — попита Корбет.
Момчето прегърна опитомения язовец и го погали.
— Много шум за нищо, сър. Какво ни интересува дьо Монфор? Това е работа на някой мошеник или луд. Няма да накара студентите да грабнат оръжие и да хукнат към Уудсток.
— А какво е впечатлението ти от тях?
— Прочетох ги, само защото бяха забодени на вратата на „Уайвърн Хол“ — отвърна студентът. — Но честно казано, сър, изобщо не ме интересува какво ще стане със Звънаря.
Корбет му благодари, остави една монета на масата за още медовина на животинчето и следван от учудения Ранулф, се върна в стаята си.
— За какво беше всичко това? — попита прислужникът, докато затваряше вратата.
— Има нещо, което пренебрегнахме — отвърна Корбет. — Да се върнем към онзи ден в Лейтън. Едуард пристигна, вбесен от прокламациите на Звънаря, вбесен от кошмарите за възкръсването на дьо Монфор. Кралят е обезпокоен, затова и ние се безпокоим — нали сме най-верните му поданици, писари от кралската канцелария. Дойдохме в Оксфорд и допуснахме грешката да влезем в света на Звънаря. Докато стоях в градината, си спомних нещо, което ти каза. Какво значение има всъщност? Кой го е грижа? Студентът от кръчмата, младежът с язовеца, потвърди думите ти. — Той видя учудването върху лицето на Ранулф. —
