Корбет въздъхна с облекчение и прегърна Мейв. Върнаха се в залата, където Корбет седна да хапне. После заръча всички да излязат, да останат само Мейв, Ранулф и разтревоженият Саймън.
— Ще отидеш ли в Оксфорд? — остро попита Мейв.
— Изглежда се налага.
Саймън леко се усмихна.
— Слава Богу, сър Хю. Ако беше отказал, кралят щеше много да се ядоса. Вчера събаряше с ритници писарите от столовете и за най-малката грешка.
— Значи прие печата и пръстена? — настоя Мейв. — Това ли искаш? — Тя раздразнено стисна устни, преди да избухне в смях. — Не съм глупачка, Хю. Ако не се беше подчинил на краля…
— Искаш ли да отида? — Корбет се протегна и погали корема й.
— Да — отвърна Мейв и кимна към Ранулф, който седеше мълчалив. — Ще се радвам да видя усмивка на лицето му, а и ти също си отегчен. Все пак, както казва Ранулф, всички овце си приличат.
Корбет извади пергамента, който кралят му беше дал. Разви го внимателно и заразглежда написаното.
— Написано е с обработен почерк — промърмори той. — Би могъл да е дело на някой обучен писар.
— И да е кралски писар — мрачно отвърна Саймън, — пак ще бъде обесен и разчекнат. Прочети го, сър Хю.
До кмета, гражданите, ректора на университета в Оксфорд и деканите на колежите, — започна Корбет. — Братски поздрави от Звънаря. Отново надигам глас, за да привлека вниманието ви към престъпленията на нашия крал и неговия съвет от благородници.
Първо, Парламентът трябва да се събира поне веднъж годишно и кралят да изслушва молбите на своите поданици.
Второ, Светата църква не бива да бъде облагана, нито да се посяга на доходите й, без съгласието на Църковния съвет.
Трето, Кралят пропилява богатството си в безплодна война срещу шотландците и затваря очите и ушите си за многобройните престъпления на служителите си в страната.
Четвърто, Кралят трябва да потвърди принципите на Магна Харта3 и привилегиите на университета…
Прокламацията изреждаше още истински или въображаеми престъпения, но последният абзац прикова вниманието на Корбет.
Споменавайте в молитвите си — започваше той — блаженопочившия Симон дьо Монфор, граф Лестър, жестоко убит от същия този крал. Законите на графа, публикувани тук, в Оксфорд, щяха да допринесат за доброто управление на тази страна. Написано в „Спароу Хол“ в деня на свети Бонавентура, 15 юли 1303, за да се разпространи в Оксфорд и университета му.
Корбет внимателно разглеждаше ръкописа. Пергаментът беше с добро качество и гладко отрязан, мастилото лилаво, буквите четливи, а фразите — гладки. По него нямаше никакви следи, освен рисунка на камбана в горната част, прободена от гвоздей — там, където прокламацията е била закачена на вратата на някоя църква.
Корбет подаде ръкописа на Мейв. Тя го разгледа, после го бутна към Ранулф.
— Какво значи това? — попита тя.
— Преди около четиридесет години — започна Корбет, — Симон дьо Монфор, граф Лестър, вдигнал въстание срещу бащата на настоящия крал. Дьо Монфор бил умен и обаятелен. Не се занимавал с благородниците, а призовал селяните и жителите на градове като Оксфорд и Лондон. Спечелил тяхната подкрепа, както и на голяма част от духовенството и свикал свой парламент. Дьо Монфор бил първият, който изложил теорията за парламента, където обикновени хора и благородници да заседават поотделно, за да представят исканията си пред краля, както и да одобрят какви данъци да им бъдат събирани.
Мейв сви рамене.
— Това е справедливо. — Тя вдигна очи към тавана. — Не каза ли един от съдиите на Едуард, че онова, което засяга всички, трябва да бъде одобрено от всички?
— О, Едуард се съгласи — самият той хареса идеята. Парламентът се свиква редовно, макар да няма такава власт, каквато Монфор искаше да му даде. — Корбет си играеше с халбата ейл, която един слуга му беше налял. — Всъщност Монфор искаше — продължи той — Парламентът да управлява краля и всички кралски служители, но по-важното беше Монфор да управлява Парламента.
— Но защо кралят толкова се бои от тази идея, щом авторът й е убит преди почти четиридесет години? — попита Мейв.
Корбет сви рамене.
— Защото Монфор почти успя, а ако това беше станало…
— Ако беше довел делото си докрай — прекъсна го Ранулф, — дьо Монфор щеше да стане крал, а Едуард…
— Едуард… — Корбет довърши изречението вместо него — щеше да бъде затворен в някой замък, където щеше да умре при трагична злополука. Щеше да има нова династия и това е кошмарът, който още измъчва Короната.
Втора глава
Корбет отново заразглежда прокламацията.
— От колко време се появяват?
— Повече от пет месеца — отвърна Саймън. — Отначало мислехме, че е налудничава интрига на някой архивар. После кралският съвет се опита да потули нещата, но прокламациите започнаха да се появяват все по-често. Кралят писа на ректора Джон Копсейл, който му отговори, че е невинен. Преди месец Копсейл, малко над петдесетгодишен, беше открит мъртъв в леглото си. Лекарите казаха, че умрял от естествена смърт, но оттогава Звънарят стана още по-отмъстителен.
— И как вървят нещата в „Спароу Хол“ сега?
— Както във всеки колеж, сър Хю, има свади, съперничества, дребнава завист. Лейди Матилда би искала по-солидна подкрепа от страна на краля. Настоятелите на колежа не харесват името му и биха предпочели да го променят, както и правилника, създаден от Браос при основаването на колежа.
— Защо?
— „Спароу Хол“ се смята за издигнат от краля с цената на кръвта на Симон дьо Монфор, когото мнозина сега смятат почти за светец. Копсейл смяташе, че колежът трябва да има по-голямо право на самоопределение, особено защото се намира в Оксфорд, който се гордее с историята и независимостта си.
— От Оксфорд ли е бил дьо Монфор? — попита Мейв.
— Дьо Монфор имал много последователи от университета — отвърна Корбет — и между преподавателите, и между студентите. Нещо повече, графът набирал тук армия за своята война срещу Короната. Освен това свикал голямо събрание в града, където прочел „Временните закони от Оксфорд“ — своя план за поемане на кралския съвет и управлението на страната.
— Освен това — добави Ранулф, — Оксфорд е врата към кралството. Идват студенти от всички краища на страната, както и от чужбина. Предателството на Звънаря е като чума, може да се разпростре и да
