докосвайки с ръка сивата каменна стена. Трябваше да има изход. Нямаше да позволи да го приклещят като стария Брейкспиър. Сенекс спря и сложи пръст на устните си — Брейкспиър беше бивш войник и пак го бяха хванали! Той спря и подуши въздуха: усети далечен аромат на готвено — бекон и прясно печено месо. Стомахът му закъркори. Може би, ако продължеше да върви напред, щеше да се спаси? Стигна ъгъла, приведе се и хукна слепешката. Замръзна при звука от тихи стъпки зад себе си. Някой упорито го преследваше. Той стигна до стена и започна да я опипва, търсейки изход, но не успя да намери. Обърна се. Трябваше да завие надясно! Отново чу изсвирването и светлината на факлата започна да се увеличава, когато фигурата, която я носеше, приближи. Сенекс вдигна ръце.
— Моля те, недей! Моля те!
Чу се изщракване и преди да успее да помръдне, стрела от арбалет се заби в корема му. Той падна на земята и сгърчените му от болка пръсти заровиха из прахта. Не можеше да се движи. Опита се да се изправи, но тогава видя ботушите. Погледна нагоре и в този момент голямата двуръчна брадва отсече главата му с един удар.
Призори на следващата сутрин странстващият занаятчия Талдо, който пътуваше от Оксфорд за Бенбъри, откри трупа на Сенекс. Трупът лежеше под старо дъбово дърво, а от един клон, точно над пътеката, висеше отрязаната глава на стария просяк.
Трета глава
В деня, когато Талдо се отправи обратно към Оксфорд, за да съобщи на шерифа за ужасяващото си откритие, сър Хю Корбет, Ранулф и Малтоут влязоха в града. Поройният дъжд беше залял улиците и почистил канавките и уличките, притъпявайки миризмата от сметищата. С отметната качулка Корбет остави коня да си пробива път по претъпканите улици на университетския град. Бяха влезли през южната порта, но вместо да се отправят направо към „Спароу Хол“, Корбет поведе Ранулф и Малтоут по околни улички, за да усетят атмосферата на града. Самият той изпитваше лека носталгия. Бяха минали години, откакто беше идвал тук и сега гледките, шумовете и миризмите му напомниха славните дни на младостта. Щастливо и безгрижно време, когато Корбет живееше в запуснати стаи и се струпваше заедно с останалите студенти из мрачните зали на колежите, за да слуша лекции по реторика, логика, теология и философия.
Завръщането се стори на Корбет някак зловещо: въпреки изминалите години нищо не се беше променило. Селяните от предградията на Оксфорд се опитваха да си пробият път с тежки каруци, натоварени със стоки за градските пазари. Докато минаваше покрай отворените врати на мрачните жилища, Корбет съзря деца и жени, които се грееха край огъня, мъждиви лампи, които разпръскваха тъмнината. Къщите бяха скупчени от двете страни, разделяни от множество улички, още хлъзгави и кални след дъжда. Независимо от това, както винаги, улиците на Оксфорд бяха препълнени. Търговци в подплатени с кожа роби крачеха целеустремено с високите си кожени ботуши. Прислужници вървяха пред тях, за да разпръскват пищящите деца или лаещите кучета. Францисканци, доминиканци и кармелити бързаха към манастирите си; някои вървяха в благочестиво мълчание, други бяха шумни и кресливи като свраки. На един ъгъл каруца, пълна с изпражнения и тор от канавките, сега служеше за позорен стълб. Мъж, продавал излиняло платно, стоеше, затънал до кръста в мръсотията, а за колелата бяха привързани други търговци, осъдени, задето са продавали развалено месо, некачествени стоки или продавали стоките си на цена различна от онази, определена от пазарните пристави. Наблизо затворената каруца на един кучкар беше пълна с биещи се и лаещи псета. Той се канеше да залови един изпосталял помияр, а група мърляви деца го обиждаха и твърдяха, че кучето е тяхно. С пламнало от гняв жълтеникаво лице кучкарят ги ругаеше в отговор.
Корбет въздъхна, слезе от коня и каза на Ранулф и Малтоут да го последват. Минаха напряко по Ийл Пай Лейн, която ги изведе на Броуд Стрийт. Тук Корбет се натъкна на скитащи групи студенти, веселяци, самохвалковци, съмнителни типове и мошеници от университета; благородниците носеха къси роби, гражданите — износени панталони и елеци. Въздухът кънтеше от най-различни наречия и езици, докато студентите се изсипваха от учебните зали на колежите. Погълнати от собствения си свят, младежите крещяха, пееха и се блъскаха, напълно забравили за почтените граждани. Последните минаваха покрай тях със сподавени ругатни и неодобрителни погледи. Тук-там групи преподаватели ходеха наперено като гъски, с глави, увити във вълнени качулки, подплатени с коприна, които бяха знак за положението им. Зад тях бедните студенти, младежите, които не можеха да си плащат таксата, носеха книги или друг багаж на господарите си. Пристави и проктори7 също се разхождаха насам- натам, размахвайки ясенови тояги с оловни краища. Когато минаваха край тях, студентите внезапно замлъкваха, макар че присъствието им не влияеше кой знае колко върху веселяшкия дух и напереността на младежите.
Корбет спря, уви юздите около ръката си и огледа главната улица в двете посоки. Тя се беше променила — и от двете страни имаше повече къщи, така нагъсто построени, че фронтоните им се срещаха и закриваха светлината. Сбутани между тях бяха къщурките на бедняците, покрити с рогозки, слама или дъски, които дъждът беше превърнал в подгизнала маса. Пазарните сергии от двете страни на улицата бяха наново отворени след пороя и цареше оживена търговия. Тъй като го бутаха и блъскаха отвсякъде, Корбет трябваше да продължи. Зад него Ранулф вдигна ботуша си и изстена: калта и мръсотията стигаха до глезените. Той погледна със съжаление група деца, които, въпреки времето, играеха боси. Ранулф тихо изруга. Щеше му се да сподели раздразнението си с Корбет, който стоически вървеше пред него, но шумът наоколо беше оглушителен. Писарят рязко зави вляво по една мръсна уличка. Тук беше по-тихо и когато Корбет влезе в двора на кръчмата „Червената решетка“, Ранулф въздъхна от удоволствие. С радост хвърли юздите на нацупения коняр, който излезе, ругаейки под нос новодошлите, задето бяха нарушили спокойствието му.
— Нещо за ядене и пиене — промърмори Ранулф, потърквайки корема си — ще зарадва стомаха ми.
— Само малко вино — обади се Корбет. Без да обръща внимание на мрачния поглед на Ранулф, той пристъпи и влезе във влажното помещение. Застанаха до вратата и пийнаха набързо, преди да излязат отново на улицата.
— Какво правим? — Ранулф се изравни с Корбет. — Къде отиваме, господарю?
— Искам да ви покажа града — отвърна Хю. — Искам да го усетите не само със стомасите, но и с умовете си. — Той спря и повика спътниците си с ръка. — Оксфорд е цял отделен свят — обясни той. — Град, създаден от малки селца, каквито са отделните колежи. Всеки се издига на собствена земя и има собствени работилници, общежития, ковачници и конюшни.
Той посочи към улицата, където Ранулф и Малтоут зърнаха висока стена с огромна, обкована с желязо порта.
— Това е колежът „Ийгъл Хол“, а има още много като него. Всеки има свои привилегии, традиции и история. Вземат студенти от Франция, Фландрия, Испания, германските държави. Някои дори идват от страни, които са още по на изток. Колежите си съперничат, университетът мрази града, градът презира университета. Насилието се шири, ножовете са винаги готови да заиграят. Понякога може да ти се наложи да бягаш и — добави той — ако знаеш накъде да бягаш, може и да си спасиш живота.
— Но ти си писар на краля — обади се Малтоут, галейки муцуната на коня си. — Те ще се подчинят на кралските заповеди.
— Те изобщо не се впечатляват — отвърна Корбет. — Да речем, че ни нападнат сега, кой ще ни се притече на помощ? Или ще се яви като свидетел? — Той шеговито удари Ранулф по рамото. — Ходи с пусната качулка, наведена глава и ръка, колкото се може по-далеч от ножа.
Продължиха по главната улица и се отдръпнаха встрани, когато вратата на една църква се отвори и група студенти в избелели елеци, пристегнати в кръста с въжета и кожени ремъци, излезе от обедната служба. Както прошепна Ранулф, литургията очевидно не беше оказала никакво влияние над тях. Те се блъскаха и бутаха, крещяха дрезгаво, някои дори изпълняваха богохулни пародии на химните, които бяха пели допреди малко. Въпреки влагата и блъсканицата Корбет продължи да обяснява на спътниците си разположението на града. Най-накрая те се върнаха, минаха покрай пивницата „Суиндълсток“, проправяйки си ловко път покрай широката канавка на Карфакс към улица „Грейт Бедли“, която водеше към замъка.
— Защо отиваме там? — попита Малтоут. — Мислех, че ни викат в „Спароу Хол“.
