младеж бавно отметна буйната коса от червендалестото си лице и се спусна към тях. Беше облечен в дрехи на обикновен гражданин — тесен панталон, меки кожени ботуши и бяла батистена риза, покрита с роба, която стигаше точно до изпъкналата подплънка в предницата на панталоните му. На кръста му имаше широк кожен колан, от който висяха меч и кама, промушени в халки. Докато вървеше, след него се събра тълпа.
Конярят набързо отведе конете, докато студентите обкръжиха Корбет и спътниците му.
— Хубав ден — обяви Корбет, отмятайки наметката, за да се види мечът му. — Не е ли редно да сте на лекции? Или, както е казал безсмъртният Аристотел: „Да търсите истината и да я използвате за добро“.
Водачът на студентите спря объркан. Щеше му се да отвърне също така остроумно. Корбет му се закани с пръст.
— Май си зарязал учебниците?
— Точно така — отвърна небрежно младежът. В гласа му се долавяше лек уелски акцент. — Животът в колежа се обърква от идването и заминаването на любопитни кралски писари.
— В такъв случай — обади се Ранулф и пристъпи напред — можеш да ни придружиш в Уудсток, за да обсъдим този проблем пред негово величество краля.
— Едуард Английски не ме интересува — отвърна студентът, усмихвайки се през рамо на спътниците си. — Признаваме единствено самовластните принцове на Уелс, Люелин и Дейвид.
— Това е измяна — отвърна Ранулф.
Водачът отново пристъпи напред.
— Казвам се Дейвид-ап-Томас — заяви той враждебно. — Какво има, писарю, не харесваш ли уелсците?
— Напротив — отвърна Корбет, слагайки ръка на рамото на Ранулф, за да го възпре. — Моята съпруга е лейди Мейв-ап-Люелин. Чичо й Морган ми е роднина. Да, бих се срещу уелсците, но те бяха смели воини, а не нагли побойници.
Студентът ги погледна изненадан.
— А сега — продължи Корбет — или се махни от пътя ми, сър…
— Остави го, Ап Томас! — прозвуча глас.
Ричард Норис си проби път сред тълпата. Студентите се разпръснаха не заради пристигането му, а заради думите на Корбет, че е сроден с едно от най-видните семейства от Южен Уелс. Докато ги водеше през двора към салона на долния етаж на общежитието, Норис се извиняваше. Коридорът беше доста мръсен, белосаните му стени бяха покрити с петна, но самият салон беше уютен. Подът от пясъчник беше добре измит, по стените висяха гоблени, щитове и оръжия. Норис ги покани да седнат край една маса и щракна с пръсти на прислужника да донесе чаши бяло вино и поднос захаросани бадеми.
— Трябва да се извиня заради поведението на Ап Томас — задъхано каза той, сядайки на масата до Корбет. — Като уелски благородник той много обича да се перчи.
— Има ли тук много уелсци? — попита Ранулф.
— Доста — отвърна Норис. — Когато Хенри Браос основал колежа и купил това общежитие, в хартата била включена специална клауза да се приемат студенти от графствата в Южен Уелс. — Норис се усмихна. — Хенри се чувствал гузен заради уелсците, които избил, но… не е ли така с всички нас, сър Хю?
Известно време те обсъждаха кралския военен поход в Уелс. Норис си припомни мъгливите долини, коварните блата, внезапните засади и безшумно промъкващите се уелски бойци, които се прокрадваха нощем в кралския лагер, за да прережат нечие гърло.
— Дълго ли служи там? — попита Корбет.
— Известно време — отвърна Норис и разпери ръце. — Така получих назначението си тук. Като награда за заслуги. — Той погледна часовата свещ, която гореше в кътчето до камината. — Но да тръгваме, сър Хю, очакват ни в колежа в седем, а мастър Трипъм много държи на точността. — Той се изправи. — Приготвил съм ви две стаи на втория етаж.
Той ги поведе по дървеното стълбище. От време на време трябваше да спират, за да се разминат с бързащите студенти, понесли книги.
— Следобедните лекции — поясни Норис. После започна да разказва как Браос купил трите големи къщи и ги свързал, за да се получи общежитие.
— Тук си имаме всичко — гордо каза той. — Тавански помещения за обикновените граждани, стаи за прислугата, апартаменти за благородниците. За всички, които имат пари да си платят. — Видя, че Малтоут се поти под тежестта на дисагите. — Но да побързаме.
Стигнаха до втория етаж. Той беше мрачен и влажен, с плесенясали стени. Норис отвори две врати — стаите приличаха на монашески килии. В първата имаше две походни легла, а във втората, предназначена за Корбет — постеля на земята. За него бяха предвидени и маса, стол, шкаф, два свещника и разпятие на стената.
— Това е най-доброто, с което разполагаме — промърмори Норис и засрамено погледна Корбет. — Сър Хю, всъщност не сте желани тук, трябва да го знаете. — Той отново забърза. — Ако ви е студено, ще ви изпратя мангали. И за Бога, внимавайте със свещите, живеем в непрестанен страх от пожар. Трапезарията и общият салон са на приземния етаж, макар че мастър Трипъм сигурно ще ви покани да се храните в колежа.
— Можем ли да получим малко вода? — попита Корбет. — Със спътниците ми бихме искали да се измием.
Норис кимна и ги остави.
Мърморейки и ругаейки под нос, Ранулф и Малтоут се настаниха колкото може по-удобно. Корбет остави малкото си вещи в очуканото шкафче под тесните прозорци. Чантата с принадлежностите си за писане скри под възглавницата, преди да отиде да види как са Ранулф и Малтоут. Застана в коридора и се усмихна — Малтоут вече здраво спеше, сгушен като дете. Ранулф беше седнал до него, загледан мрачно в стената.
— Не ми казвай, че ти се иска да си в Лейтън — подразни го Корбет.
— Разбирам защо ни каза да не носим почти нищо със себе си — отвърна мрачно оръженосецът му, без да се обръща.
— В Оксфорд — отвърна Корбет — студентите не са крадци, а истински свраки. Ако нещо им хареса, си го взимат. Започнах първия си семестър тук с едни дрехи и го завърших със съвсем други.
Прислужник донесе две калаени купи и кани с вода. Корбет се върна в стаята си. Изми лицето и ръцете си, полегна и тъкмо се унасяше, когато чу пронизително иззвъняване. Той стана, сложи бойния си колан и реши да пообиколи из общежитието. Огромната сграда много му напомняше на лабиринта в градината на кралица Елинор в Уинчестър; имаше коридори и галерии, стълбища, които водеха в различни посоки покрай стаи, канцеларии и складове — истинска заешка дупка. Не беше много чисто, миришеше на прегоряло масло и варено зеле. Слезе в трапезарията — дълго белосано помещение с маси и пейки покрай стените. В нея имаше неколцина студенти, които оживено спореха, докато други спяха непробудно на рогозки в ъгъла. Един прислужник се приближи и му предложи нещо за пиене, но Корбет отказа. Тръгна по един коридор и спря пред голяма, обкована с желязо врата. Опита се да я отвори, но тя беше заключена.
— Мога ли да ти помогна? — Отнякъде дотича Норис, дрънчейки с връзка ключове в ръката.
— Много интересно общежитие, мастър Норис. Същинска заешка дупка.
— Би могло да е по-добре — отвърна Норис, — но преподавателите от колежа са стиснати. — Той посочи към вратата. — Зад нея са избите и складовете. Държим я здраво заключена, защото иначе студентите ще крадат вино, бира и храна от складовете. Искаш ли да слезеш долу? Предупреждавам те, долу не е по-различно от общежитието и ще имаш нужда от свещ.
Корбет поклати глава.
— Какви са били тези къщи преди?
— Принадлежали са на един търговец на вино. Едната използвал за склад, а в другите две живеел със семейството си. Освен това има двор и изби отдолу.
— Но не и градини?
— Не. Цената на земята се качва, сър Хю. Преди пет години сър Джон Копсейл продаде градините на градския съвет.
