и Джон Копсейл, без да споменаваме старите просяци, тогава бих казал, че това разрешение е твърде просто, твърде удобно и следователно, напълно нелогично.
— Съгласен съм — заяви Ранулф и направи гримаса на Малтоут.
— Кой тогава е убил Ашъм? — попита Трипъм тихо.
— Не знам — отвърна Корбет. — Затова съм тук. — Той се обърна към Трипъм. — Бих искал да посетя библиотеката довечера, може би след вечеря?
— Разбира се — отвърна заместник-деканът. — Можем да изпием там виното си, много е уютно.
Мастър Мот се приближи и потупа лейди Матилда по рамото, правейки странни знаци с ръце.
— Вечерята скоро ще бъде сервирана — заяви тя, изправи се и взе бастуна си от ъгъла до камината. — Господа, ще се видим по-късно. — После закуцука към вратата, подпирайки се с една ръка на бастуна, а с другата — на ръката на глухонемия си прислужник.
Разговорът се прехвърли върху други теми. Епълстън и Трипъм задаваха въпроси за съда и цената на житото в имението Лейтън. Появиха се и други преподаватели — Ейлрик Чърчли — по естествена история, слаб като върлина, със сприхав нрав. Сиви кичури стърчаха по плешивата му глава. Говореше с висок, писклив глас и Корбет трябваше да предупреди безмълвно Ранулф и Малтоут да не се смеят. Питър Лангтън, дребен, намръщен мъж с тясно лице и сълзливи очи, се подмазваше на всички, особено на Чърчли, когото нарече най-добрия лекар в Оксфорд. Бърнард Барнет пристигна последен. Беше нисък и дебел, с пълно лице и високо чело, тревожни очи и увиснала долна устна. Имаше вид на заядливец, който всеки момент ще започне да спори колко ангели могат да се съберат на върха на една игла.
Лейди Матилда се завърна и Трипъм ги поведе навън по коридора към трапезарията. Тя беше разкошно обзаведена, уютна и топла. Масата в средата беше застлана с покривка от златоткан брокат, която проблясваше под светлината на восъчните свещи заедно със сребърните и калаени чаши, кани и прибори. Върху тъмната ламперия висяха прекрасни гоблени, изобразяващи сцени от живота на крал Артур. Малки килимчета покриваха пода, ароматно ухаещи мангали стояха във всеки ъгъл, а върху покритите с възглавнички седалки под прозореца огромни вази с рози разнасяха своя сладък аромат, примесвайки го с вкусните миризми от килера в другия край на помещението. Трипъм седна начело на масата, лейди Матилда — от дясната му страна, Корбет — от лявата. Ранулф и Малтоут бяха настанени в другия край на масата с Ричард Норис, който надзираваше готвачите. Трипъм каза молитвата, прекръсти се набързо и вечерята беше сервирана: супа от пъдпъдъци, последвана от лебед и фазан във вкусен винен сос и печено говеждо с горчица. Виното се лееше обилно, поднасяно от мълчаливи прислужници, които чакаха в сенките. Корбет едва опита от всяко ястие и пи малко, но Ранулф и Малтоут нападнаха вкусните блюда като изгладнели вълци.
Повечето от преподавателите пиеха много и бързо, зачервиха бузи и започнаха шумно да разговарят. Трипъм беше необичайно мълчалив, докато лейди Матилда, чиято омраза към заместник-декана беше очевидна, едва похапваше от чинията и отпиваше от чашата си. От време на време се обръщаше и правеше странни знаци с ръце на мастър Мот.
Трипъм се приведе през масата.
— Сър Хю, искаш ли да поговорим за онова, което те доведе в Оксфорд?
— Да, мастър Трипъм. — Корбет погледна към останалите. — Може би сега е удобният момент.
Трипъм почука по масата и помоли за тишина.
— Нашият гост сър Хю Корбет — обяви той — има въпроси към нас.
— Всички знаете — бързо започна писарят — за Звънаря и неговите изменнически прокламации.
Нито един от преподавателите не посмя да отвърне на погледа му; те се споглеждаха помежду си или си играеха с чашите и ножовете.
— Звънарят — продължи Корбет — твърди, че е от „Спароу Хол“. Знаем, че почеркът му е като на обучен писар, а пергаментът, който използва — скъп; следователно той е образован и заможен човек.
— Не е никой от нас! — пискливо каза Чърчли, опипвайки яката на тъмносинята си роба. — Между нас няма предатели. Този сатана може да твърди, че живее в „Спароу Хол“, но дали това е истина, вече е отделен въпрос.
Думите му бяха посрещнати с одобрително мърморене, дори благият Лангтън отривисто поклати глава.
— Значи никой от вас не знае кой е Звънарят?
Хор от отрицания отвърна на въпроса му.
— Той пише и окача прокламациите си през нощта — обясни Чърчли. — Сър Хю, всички ние си лягаме рано. Дори да искахме да бродим навън, след падането на нощта Оксфорд е опасно място. Още повече, вратите на колежа се заключват. Всеки, който излезе в такъв късен час, със сигурност ще привлече вниманието.
— Ето защо — бързо се намеси Епълстън — авторът може да бъде студент. Някои от тях са бедни, но други имат пари. Почерците им са образовани, а и сред младите дьо Монфор все още се ползва със славата на мъченик.
— Има ли вечерен час в общежитието? — обърна се Корбет към Норис.
— Разбира се, сър Хю, но да го обявиш е едно, а да го наложиш на тези луди глави, е съвсем друго — те могат да влизат и излизат, когато си поискат.
— Да приемем — каза Корбет, — в името на спора, че Звънарят не е нито член на „Спароу Хол“, нито на общежитието, защо тогава твърди обратното?
— Хм! — изсумтя лейди Матилда и приглади пищните дипли на робата си. — Толкова много глупости са изписани за дьо Монфор. Когато любимият ми брат дойде тук, основа колежа и купи сградите отсреща за общежитие, във винарските изби живееше една вдовица с детето си. Беше доста хубавичка, но малко смахната; очевидно съпругът й е бил един от съветниците на Монфор. Брат ми, Бог да го прости, трябваше да я помоли да напусне. Предложи й друго жилище, но тя отказа — Лейди Матилда прокара пръст по ръба на чашата си. — Накратко казано, сър Хю, жената започна да скита по улиците заедно с момчето си, докато една зимна нощ то умря. Тя донесе телцето му на входа. Имаше звънец и започнала да звъни с него. Събра се тълпа, включително брат ми и аз. Тогава тя запали свещ, за която каза, че била направена от тлъстината на обесен и прокле брат ми и „Спароу Хол“. Закле се, че един ден Звънарят ще се върне и ще отмъсти за нея и за светлата памет на граф Симон.
— Какво стана с нея? — попита Корбет.
Лейди Матилда се усмихна. В трепкащата светлина на свещите тя заприлича на Корбет на котка с присвитите си очи и сгърчената си ръка, наподобяваща лапа на хищник.
— По едно съвпадение, сър Хю, тя влезе в манастира Годстоу, но поради душевното й състояние я прогониха. Сега е отшелница в църквата „Сейнт Майкъл“. Да, същото място, където беше отровен Пасърел.
— Защо Звънарят? — обади се Малтоут, обикновено мълчалив, но сега явно набрал смелост от изпитото вино. — Какъв е този Звънар, за когото е говорила отшелницата?
— Защото — бързо се обади Трипъм — в Лондон, в нощта преди екзекуция Звънарят застава пред тъмниците Нюгейт и Флийт и предупреждава затворниците от килията на смъртниците, че на другия ден ще умрат.
— Не само затова — стеснително се обади Лангтън. — Сър Хю, преди много години, когато бях още дете, бях помощник на един прошенописец близо до Сейнт Пол. Когато дьо Монфор се разбунтува срещу краля, лондончани бяха призовани от неговия вестител, който наричаше себе си Звънаря.
Корбет се усмихна утвърдително, но тайно се зачуди колко ли от обитателите на „Спароу Хол“ се бяха сражавали на страната на мъртвия граф.
— Значи вие не знаете нищо — попита той — за сегашния Звънар или за кървавите убийства на просяците?
— Хайде, стига! — Чърчли почука по масата. — Сър Хю, сър Хю! Защо са му на някой от нас главите на тези бедни люде?
— Оксфорд е пълен с вещерски сборища и всякакви сдружения — намеси се Епълстън. — Младежите участват в странни ритуали. Има хора от блатистите райони на изток, чиято християнска вяра е, честно казано, доста съмнителна.
— Да се върнем към по-близките за вас проблеми — каза Корбет. — Към смъртта на сър Джон
