желание да се хареса.
— Чакахме тук — обяви той с мелодичен глас, — защото разбрахме, че скоро ще се върнеш, сър Уолтър. Но ако знаех, че имаш толкова важни посетители… — Яркосините очи на Норис примигнаха. Той облиза устни, сякаш внимателно подбираше думите си.
— Престани да угодничиш, Норис! — Лейди Матилда премести една чиния със змиорки по-далеч от себе си. — Сър Уолтър, дойдохме да приберем трупа на Пасърел. Той умря от безчестна смърт. Искаме да му направим почетно погребение.
Бълок не й отговори, а взе чинията със змиорките, облегна се на стената и започна да се храни. Той изобщо не си направи труда да погледне към Трипъм и Корбет усети, че между тях съществува вражда. Лейди Матилда хвърли лукав поглед към писаря, оценявайки стоящите зад него Ранулф и Малтоут с презрително присвиване на устните.
— Ти си кралският пратеник Корбет, така ли?
Сър Хю се поклони.
— Да, милейди.
— Чувала съм за теб, Корбет — продължи тя. — За дългия ти любопитен нос. Значи кралският копой дойде в Оксфорд да души из сметището.
— Не, милейди — бързо се намеси Ранулф. — Дойдохме в Оксфорд да заловим Звънаря, позорния предател. Ще го отведем в Лондон, за да го обесят, изкормят и разчекнат при Елмс, близо до река Тайбърн.
— Така ли, Червенокоско? — презрително прошепна лейди Матилда. — Значи ще хванеш Звънаря и ще го обесиш — тя щракна с пръсти — просто ей така?
— Не, милейди — отвърна Корбет. — Както казваш, ще се разровя из боклука и ще го измъкна, както и убиеца, отговорен за смъртта на Ашъм, Пасърел, и който хладнокръвно избива старите просяци.
— Какво значи това? — Трипъм скочи на крака. — Искаш да кажеш, че той е един и същ?
— Той е добър копой. — Сър Уолтър се усмихна и натъпка парче хляб в устата си. — Вече души из сметището.
— Лейди Матилда! Лейди Матилда! Мастър Трипъм! — Мастър Норис пристъпи напред, пляскайки с ръце. После се опомни и изтри дланите си във вълнената си туника. — Сър Хю е кралски писар — продължи той. — Срещали сме се и преди, сър. — Той се приближи. — Бях в кралската армия в Уелс.
Корбет поклати глава.
— Сър, в нея имаше мнозина, а и това беше отдавна.
— Знам, знам. Бях разузнавач.
Корбет кимна.
— Разбирам.
— А сега уелсците са в „Спароу Хол“ — намеси се Трипъм и се усмихна принудено, сякаш да се извини за обноските си преди малко. — Сър Хю, каквото и да си мислиш, ти си добре дошъл. Кралят настоя да ти окажем гостоприемство. Ричард Норис отговаря за общежитията. Той ще се постарае да получите хубави стаи и добра храна. — Трипъм уви робата около тесните си рамене. — А довечера заповядай в „Спароу Хол“, сър Хю. Готвачите ни са обучени да готвят като във Франция. Мастър Норис, ти също можеш да се присъединиш към нас. — Той изду бузи и се обърна към сър Уолтър, който още се облягаше на стената. — Сър, тук ли е трупът на Пасърел?
Шерифът продължи бавно да дъвче. После остави купата на масата, облиза пръсти и кимна на Корбет. Канеше се да изведе Трипъм от стаята, когато на вратата се почука. Младежът, който влезе, беше почти момче, черната му коса беше намазана с благовонни масла и вързана на опашка. Носеше дрехи на обикновен студент — кафяв вълнен елек и панталон в същия цвят, пъхнат в ботушите; на колана му беше окачена кама. Лицето му беше най-обикновено, като изключим очите, които бяха блестящи, наблюдателни и тревожни. Лейди Браос го повика с ръка. Той пристъпи покорно като кученце и застана зад нея. Корбет наблюдаваше с любопитство как лейди Матилда прави знаци с пръсти. Младежът кимна и й отвърна по същия начин. Лицето на дамата се смекчи, изражението й напомни на писаря любяща майка с любимото си дете.
— Това е моят придружител — гордо обяви тя. — Мастър Мот. — Усмихна се на Корбет. — Съжалявам, че бях рязка, сър, но когато мастър Мот не е с мен — очите й се плъзнаха към шерифа, — се боя за него. — Тя потупа младежа по ръката. — Той е глухоням, езикът му е отрязан. Не може да чете и пише. Сираче, намерено пред „Спароу Хол“. Той е като сина, когото не можах да имам, но винаги съм искала. — Тя се обърна и направи още няколко знака. Младият мъж й отвърна и посочи към прозореца. — Шерифе — отсече лейди Матилда, — време е да тръгваме, преди каруцата да замине без нас. Сър Хю? — Тя се изправи. — Ще ни гостувате ли тази вечер?
Корбет кимна.
— И предполагам, разпитът ще започне?
— Да, мистрес9, така е.
Дамата сграбчи ръката на мастър Мот и закуцука към вратата.
— Хайде, шерифе — раздразнено повтори тя. — И ти, и ние искаме да се махнем оттук колкото се може по-бързо.
Сър Уолтър се сбогува с Корбет и я последва, викайки през рамо, че ако писарят иска да говори с него, знае къде да го намери. Корбет изчака, докато стъпките им заглъхнаха в тишината.
— Хубава каша, а, Ранулф? — попита той. — Навсякъде омраза и гняв.
— Дали изобщо в Оксфорд има двама души, които се погаждат?
Корбет се усмихна сухо и отиде до прозореца. Погледна към двора и видя сър Уолтър и спътниците му да се упътват към стаята с труповете, докато лейди Браос изпрати мастър Мот да докара каруцата.
— Мисля, че е странно — промърмори той. — Осъзнаваш ли, Ранулф, че икономът на „Спароу Хол“ е бил подгонен от тълпа студенти и принуден да потърси убежище в църквата, където по-късно е бил отровен? Но никой не се пита защо. Никой не показва и следа от скръб. Да, дошли са да вземат трупа, но се държаха, сякаш са се върнали за забравен багаж. Защо ли е така, а?
— Може би Пасърел не се е радвал на топли чувства.
— Не мисля. — Корбет облиза устни и усети колко е гладен и жаден. — Хайде, ще хапнем в някоя кръчма, а после ще отидем в общежитието да видим какво ни очаква там.
— Не отговори на собствения си въпрос, господарю.
Корбет спря с ръка на дръжката на вратата.
— Залагам бъчва обикновено вино срещу буре малвазия, че не след дълго Пасърел ще бъде обявен за убиец, може би дори за Звънаря и ако сме достатъчно глупави да повярваме, че е така, Звънарят няма да даде признаци на живот, докато не си тръгнем от Оксфорд.
Четвърта глава
Два часа по-късно, когато дъждовните облаци започнаха отново да се събират, Корбет и групата му пристигнаха в „Спароу Хол“ на Пилчард Лейн. Самият колеж беше красива триетажна сграда от пясъчножълти тухли с покрив от сиви плочи и имаше внушителен вход с голям еркерен прозорец над него. Останалите прозорци бяха квадратни и широки, с цветни стъкла. Общежитието, което се намираше от другата страна на улицата, имаше по-безличен вид. Очевидно основателят му беше купил три четириетажни сгради с тухлени основи, чиято горна част беше измазана с хоросан и украсена с греди, и ги беше свързал с импровизирани дървени галерии. Общежитието не беше внушително като колежа, някои от прозорците бяха счупени, други — покрити с рогови пластини.
Корбет, Ранулф и Малтоут тръгнаха по страничната улица към задния двор, чийто калдъръм беше потънал в кал. Тук се намираха конюшните, ковачницата и складовете. Студенти в разнообразно облекло стояха на отворените врати. Един коняр се приближи и взе конете им. Когато Корбет слезе от коня, студентите започнаха да ги оглеждат с любопитство, събираха се на групички, шепнеха и сочеха. Тухла профуча в опасна близост до главите им и глас с уелски акцент изкрещя:
— Кралските копои пристигнаха!
Ръката на Ранулф посегна към ножа и дворът притихна. Заприиждаха още студенти. Висок, набит
