— Магьосници или вещици — изсумтя Бълок. — Това е всичко, което са видели. Не е работа на местните селяни и земевладелци — те нямат нито време, нито сили за подобни глупости.
— И смяташ, че това е свързано с убийствата?
— Възможно е. — Бълок изтри уста с опакото на ръката си. — Иска ми се да открия този убиец. Надявам се да е някой нагъл студент. Между другото тази сутрин донесоха още един труп — на един стар глупак, наречен Сенекс. Бил е открит като останалите — Бълок се усмихна мрачно — с едно изключение. Ръката му била здраво стисната. Когато успях да разтворя пръстите му, намерих прах, камъчета и най-важното, едно копче.
— Копче ли? — попита Ранулф.
— Да, метално копче с релефно изображение на врабче, символът на „Спароу Хол“. Нещо повече — продължи Бълок, — както знаеш, сър Хю, такива копчета имат на робите си само преподавателите или по- богатите студенти. Останалите са облечени в дрипи.
— Е, какво мислиш — попита Корбет.
Бълок се изправи на крака.
— Според мен в колежа има вещерско сборище, което се кланя на демоните. Смъртта на тези стари просяци е свързана с някакъв ужасен ритуал, но нямам доказателство за това. Старецът може да е намерил копчето, докато са го гонели или докато се е борел за живота си да го е откъснал от нечие палто. Но това не е единственият труп, който намерихме тази сутрин. — Бълок отпи от виното си. — По-миналата вечер, точно преди вечерня, икономът Уилям Пасърел бил прогонен от „Спароу Хол“ от група студенти. Всички знаят, че Ашъм, който се радваше на всеобща обич, е написал част от името на Пасърел върху късче пергамент, докато умирал в библиотеката. Пасърел побягнал и потърсил убежище в църквата „Сейнт Майкъл“. Отец Винсънт, енорийският свещеник, го приютил, нахранил и напоил. Тълпата се разпръснала, но по-късно същата вечер някой влязъл в църквата и оставил близо до вратата на олтара кана вино и чаша. Пасърел пил от него, но то се оказало отровно. Умрял почти веднага.
— Откъде знаеш това? — попита Корбет.
— В „Сейнт Майкъл“ има отшелница, една луда старица на име Магдалена. Тя забелязала някаква сянка в църквата, после видяла Пасърел да пие и чула предсмъртните му викове. — Бълок отиде до вратата. — Елате, ще ви заведа да видите труповете.
Шерифът ги поведе надолу и през все още оживения двор. Слязоха по дълго тясно стълбище към избите и тъмниците на замъка. Беше тъмно като в рог, само нарядко поставените насмолени факли хвърляха трепкаща светлина. Бълок ги поведе по влажния, вмирисан на плесен коридор към една отдалечена стая. Отвори вратата и ужасна миризма блъсна носовете им — подът беше покрит със зловонна подгизнала слама. Дебелите лоени свещи и миризливите маслени лампи върху полиците придаваха на сводестото помещение зловеща атмосфера. Когато очите на Корбет привикнаха със светлината, той видя две маси като онези в кланиците, на всяка от които лежеше труп. Единият беше покрит с платно, под което стърчаха боси крака; другият беше само по набедрена препаска. Надвесен над него стоеше монах с качулка. Той изобщо не ги удостои с поглед, а продължи да почиства лицето на трупа с мокра кърпа.
— Добър ден, Хамъл!
Мъжът се обърна, отметна качулката си и се облегна на масата. Издълженото му лице беше мъртвешки бледо, с насълзени очи и олигавена уста. Горната му устна беше покрита от рехави мустаци, отрязани накриво в единия край. Той се взря в шерифа с мътните си очи.
— Това е Хамъл, лечителят на замъка.
— И отявлен пияница — прошепна Ранулф.
— Не съм пиян. — Хамъл се заклатушка към тях. — Пийнах само, за да се ободря. Това е мръсна работа. — Той издиша солидно количество бирени пари към Корбет. — Да вземеш трупа ли си дошъл?
— Той е кралски писар — обясни Бълок.
— Бог да пази! — завалено каза Хамъл. — Значи кралят иска тялото, така ли? — Той отново се приближи до трупа, все още стиснал мокрия парцал. — Този тук е мъртъв и изстинал.
— От какво е умрял? — попита Корбет, приближавайки се зад него.
— Да не съм лекар — изфъфли Хамъл.
После посочи пурпурните драскотини върху корема, гърдите и врата на мъжа; лицето му беше прежълтяло, очите изскочили, през полуотворената уста висеше подутият език.
— Отровил се е с беладона — обясни Хамъл. — Виждал съм го и друг път — при хора, които са я погълнали случайно. — Той направи знак на Корбет да се приближи към другия край на масата. — Но лицето и подутият език — той посочи обезцветената кожа — означават, че е изпил голямо количество. Лесно е да отровиш някого с беладона. Особено, ако я разбъркаш в силно вино.
— И няма други наранявания? — попита Корбет. — Или белези.
— Някакви драскотини — обясни Хамъл.
— Ами другият труп? — попита писарят.
Хамъл се обърна и отдръпна платното. Корбет примигна, Ранулф изруга, а Малтоут повърна в ъгъла. Трупът на Сенекс беше сивкавобял като корема на развалена риба, но главата, отделена от окървавения врат и поставена под една от ръцете, придаваше зловещ вид на сцената.
— Още не съм я зашил — обясни весело Хамъл. — Винаги го правя.
Сега и Бълок вдигна ръка към устата си и се обърна.
— Гледай този път да го направиш, както трябва — изсумтя той. — Миналия път беше толкова пиян, че я заши обратно!
Корбет погледна към прерязания врат и тъмната спечена кръв по него и заключи, че главата е била отсечена със силен удар на остра брадва.
— Покрий го! — нареди той.
Хамъл се подчини.
— Какво е имало в ръката му?
Лечителят посочи към края на масата. Приближил свещта към трупа, Корбет внимателно разгледа прашните камъчета, после взе месинговото копче, върху което ясно се виждаше изображението на врабче.
— Мога ли да го задържа? — попита той.
Бълок даде съгласието си. Корбет огледа ръцете на Сенекс — студените напукани пръсти и мръсните неравни нокти. Забеляза, че дланта на дясната ръка беше много по-мръсна от тази на лявата. После прегледа коленете и отбеляза колко са изцапани.
— Сигурно е бил коленичил — обясни писарят. — Убиецът е стоял над него. Замахнал е назад с брадвата и вероятно тогава копчето му е паднало. Горкият Сенекс го е напипал, точно когато брадвата му е отсякла главата. — Корбет прибра копчето в кесията си. — Хайде, шерифе, видях достатъчно.
Напуснаха помещението. Малтоут се беше овладял, макар лицето му все още да беше смъртно бледо. Върнаха се отново в двора на замъка. Сержантът, който беше посрещнал Корбет, ги чакаше.
— Имаш още посетители, сър Уолтър. Заместник-деканът на Спароу Хол мастър Трипъм и още няколко души са дошли за трупа на Пасърел. — Войникът посочи каруцата, спряна до портата.
— Къде са те?
— Поканих ги в къщичката на вратаря.
Сър Уолтър потри очи.
— Да вървим, сър Хю.
Трима души ги очакваха. Мастър Алфред Трипъм, заместник-деканът, седеше на една пейка и не си направи труда да стане, когато шерифът и Корбет влязоха в стаята. Беше висок и имаше сурово, гладко избръснато лице, под гъста сребристосива коса. Около тънките му устни се врязваха дълбоки бръчки. Беше облечен в скъпа тъмносиня роба, а върху качулката и наметката му бяха избродирани със сребърна нишка символите на положението му. Лейди Матилда Браос седеше на стола на шерифа. Беше ниска и набита, около металносивата й коса и сбръчканото лице беше надиплен плътен воал. Сива наметка скриваше тъмночервената рокля, закопчана високо на шията. Имаше блестящи очи, но под тях се виждаха тъмни сенки, а капризната извивка на устните придаваше на лицето й ехиден и арогантен вид. Ричард Норис, който ги представи, беше далеч по-млад и приятен човек — с кръгло лице, добре оформени мустаци и брада и червеникава коса, изпъстрена със сиви кичури. Ръкостискането му беше здраво и изглежда гореше от
