Корбет му благодари и се върна в стаята си. Ранулф и Малтоут се бяха събудили. След като разопаковаха багажа си, те се облякоха и излязоха с писаря на улицата. Спряха, за да се разминат с един монах, който буташе ръчна количка. В количката имаше труп, покрит с платно. До монаха вървеше момче, което се опитваше да предпази пламъка на свещта от вятъра. На всяка крачка звънчето, привързано с шнур около кръста му, предупредително иззвъняваше. Корбет се прекръсти и загледа прозорците на колежа отсреща. Небето още беше мрачно и той съзря пламъчета на свещи зад тях. Трима длъжници, оковани заедно и очевидно пуснати от градската тъмница, преминаха накуцвайки, стиснали панички за просия. Пиян пристав се олюля зад тях, после изруга, когато група деца се блъсна в него, гонейки малка маймунка, облечена в елек и островърха шапка. Те я замеряха с пръчки и камъни и на свой ред бяха преследвани от продавача на реликви, когото Корбет беше видял по-рано в двора на замъка. Писарят хвърли монета в паничката на един от просяците и зачака тълпата да отмине, преди да пресече улицата. Дръпна силно връвта на звънеца на главния вход на колежа; вратата се отвори и усмихнатият мастър Мот ги покани да влязат. Корбет беше поразен от контраста между колежа и общежитието; тук лъскава дъбова ламперия покриваше по-голямата част от стените, а над нея висяха цветни тъкани и гоблени; върху плочите на пода бяха нахвърляни рогозки, свещи блещукаха в месингови свещници, малки метални съдове с благоуханни билки бяха поставени в ъглите и на полиците.
Мастър Мот мълчаливо ги въведе в салона, който представляваше удобно и уютно помещение. Трипъм и лейди Матилда седяха на столове пред огъня. С помощта на един прислужник мастър Мот донесе столове за Корбет и спътниците му. Сковано си размениха поздрави, домакините предложиха вино и печено сирене, които гостите приеха. Трипъм явно беше доловил саркастичния поглед, който Ранулф отправи към разкошното обзавеждане — гоблените, ориенталските килими, калаените и сребърни съдове, които блестяха по полиците, малките метални ковчежета и трите големи сандъка, които стояха под една маса в ъгъла.
— Сър Хю — извини се Трипъм, отпивайки от виното си, — знам, че общежитието не предлага много удобства.
Корбет срита Ранулф, преди да е успял да се обади.
— Спал съм и на по-лоши места — отвърна той. — Мастър Норис прави всичко по силите си.
— Разбираш ли — обади се лейди Матилда, — такъв е правилникът на „Спароу Хол“. Брат ми, Бог да го прости, постанови, че това ще бъде учебна сграда и освен мен, никакви посетители не могат да преспиват тук.
— Ти не си посетителка — учтиво се обади Трипъм.
Лейди Матилда изсумтя и отмести поглед.
— Кога е бил основан колежът? — попита Корбет.
— Преди трийсет години — отвърна лейди Матилда. — През годината след коронацията на крал Едуард. Моят брат — очите й блеснаха — искаше да създаде място за учение, където да се съхраняват книги и ръкописи. В „Спароу Хол“ са се обучавали много писари, учени, свещеници и епископи — продължи тя гордо. Брат ми щеше да бъде щастлив, макар че — добави тя мрачно — може би приносът му за този колеж не се оценява по достойнство.
— Лейди Матилда — въздъхна Трипъм. — Обсъждали сме този въпрос много пъти. Средствата ни са малко.
— Все още смятам — изсумтя дамата, — че колежът би могъл да намери средства за почетна длъжност в университета на името на брат ми. Скоро всички, които познаваха брат ми, ще бъдат мъртви и постиженията му ще потънат в забрава. — Тя погледна към Корбет. — Кралят също е неблагодарен, едно щедро дарение…
— Кралят не може да дари нещо, което не притежава — прекъсна я Корбет.
— Да — съгласи се лейди Матилда. — Заради войната в Шотландия. Колко жалко! — Тя взе чашата си и се загледа в огъня. — Жалко, че Едуард е забравил брат ми и деня, в който той защити кралското знаме в Ийвшъм, денят, в който дьо Монфор беше разбит.
— Никой не го е забравил — тактично се обади Трипъм.
— Аз също — отвърна лейди Матилда. — Може би ако сметките на колежа бъдат прегледани по- внимателно…
— За какво намекваш? — Мършавият врат на Трипъм се изпъна, адамовата му ябълка заподскача.
Ранулф и Малтоут следяха разправията между домакините си. Притеснен, Корбет се загледа във врабчето, издълбано над мотото върху каменната полица над камината. Беше цитат от Евангелието, преведе го от латински: „… И тъй, не бойте се: от много врабчета вие сте по-ценни.“10 Лейди Матилда сигурно беше забелязала разсейването му, защото въздъхна и направи знак на Трипъм, че тези въпроси ще трябва да почакат.
— Сър Хю, какво мислите за смъртта на Пасърел? Възможно ли е той да е бил Звънарят? — попита Трипъм. — Знам, че поведението на студентите беше непростимо, но… — Той направи гримаса. — Ашъм беше много обичан преподавател, по детски невинен. Преди да умре, е написал част от името на Пасърел върху парче пергамент.
— Много е изкусително — отвърна Корбет — да обявим Пасърел за Звънаря, да решим, че той е убил Ашъм, защото библиотекарят е разкрил истинската му самоличност и че Пасърел е бил убит за отмъщение. — Писарят остави чашата си на пода. — Ако това беше истина и можех да я докажа, кралят не би се занимавал повече със смъртта му. Щеше да обяви, че Звънарят е бил наказан, че справедливостта е възтържествувала и аз щях да напусна Оксфорд. — Корбет сви рамене. — Кой знае, може би дори бихме успели да изкараме Пасърел убиец на старите просяци, открити в горите край града.
— Но би ли могла логиката ви да е толкова погрешна? — прозвуча глас зад него.
Корбет се обърна, когато мастър Лионард Епълстън взе стол и дойде да седне при тях. Той се представи и се здрависа с Корбет и спътниците му.
— Добре ли владеете логиката? — попита писарят.
Откритото загоряло лице на Епълстън се разтвори в усмивка, очите му загледаха смутено. Той почеса раната в ъгълчето на устата си като ученик, който се чуди дали ще го похвалят или не.
— Лионард е преподавател по логика — обади се лейди Матилда. — Лекциите му са много посещавани.
— Чух какво каза — заяви Епълстън. — Ако горкият Пасърел бъде обявен за убиец, ще бъде много удобно; той ще бъде „fons et origo“11 на всичките ни проблеми.
— Вярваш ли в това? — попита Корбет.
— Ако съществува проблем — каза Епълстън, усмихна се на Ранулф и му направи място, — съществува и разрешение.
— Да, вярно е — отвърна Корбет. — Но какво ще стане, ако проблемът е сложен, а разрешението му е толкова просто, че се чудиш дали изобщо проблем съществува.
— Какво искаш да кажеш? — попита Епълстън, поемайки чашата си от мастър Мот.
Корбет млъкна, за да събере мислите си.
— Мастър Епълстън, ти преподаваш ли за съществуването на Бога?
— Да, лекциите ми се основават на произведенията на Свети Тома Аквински.
— И коментираш ли доказателствата му за съществуването на Бога?
— Разбира се.
— В такъв случай — продължи Корбет, — би ли се съгласил, че ако успея да докажа, че Бог съществува, той ще престане да съществува?
Епълстън присви очи.
— Искам да кажа, че ако аз, който съм ограничен и смъртен, мога да докажа без съмнение, че съществува безкрайно и безсмъртно създание, тогава или аз също съм безкраен и безсмъртен, или онова, което доказвам, изобщо не би могло да съществува. С други думи, подобно слабо доказателство за съществуването на Бога е твърде просто и следователно, не е логично. Все едно да кажа, че мога да излея два литра вода в халба от половин литър: ако мога, или водата не е два литра, или халбата е много по- голяма.
—
— Същото се отнася до Пасърел — бързо добави Корбет. — Ако той е Звънарят, убиецът на Робърт Ашъм
