— Милорд Хенри — дьо Краон почисти няколко трохи от червената си вълнена туника и мушна палец в колана си, — не се страхувам от теб, нито от твоя крал, нито от това, което може да стане…
— А от Корбет! — допълни присмехулно лорд Хенри. — Страхуваш се от сър Хю Корбет. Чувал съм за съперничеството между вас.
Лорд Хенри си припомни тясното, загадъчно лице, обрамчено с гарвановочерна коса, на Пазителя на тайния кралски печат, най-доверения приятел на Едуард, сър Хю Корбет, който от време на време кръстосваше оръжие със своя френски съперник.
— Чухме, че бил мъртъв — заяви дьо Краон сопнато.
— Обзалагам се, че ви се е искало — засмя се лорд Хенри. — Камбаните в Париж сигурно са ехтели до небесата.
— Чухме, че бил убит в Оксфорд от стрела в сърцето.
— Беше ранен. Бил нападнат от наемен убиец, който неговият слуга Ранулф-ат-Нюгейт убил. Стрелата била ловна, а не бойна. Раната била сериозна, но чух, че благодарение на дебелия кожен елек и кралските лекари Корбет бил излекуван. Възстановил се е. — Лорд Хенри се усмихна широко. — Дори може да се отбие да ни поздрави.
Дьо Краон се изкашля и плю.
— Вярно ли е? — продължи лорд Хенри подигравателно. Той дръпна дьо Краон за ръкава. — Вярно ли е, че господарят ти е обявил награда за главата на Корбет?
— Това е нелепо! — сопна се дьо Краон. — Ако Филип Френски беше направил това, Едуард Английски щеше да му отвърне със същото.
— Да, така е.
Лорд Хенри се обърна; останалите гости бяха обхванати от ловна треска. Сега роговете звучаха по- близо и лаят на кучетата отекваше в долината.
— Трябва да заемем местата си, милорд.
Лорд Хенри се насочи към палисадата, откъдето притича един оръженосец и мушна дълъг жълт лък в ръката му. След това избра една стрела с пера от сива гъска. Като човек, който живееше за мига, той забрави за Краон, Корбет, намусения си брат и досадните послания на Бухала. Припомни си прелестното лице и мургавата кожа на Алиша, дъщерята на главния лесничей, и се огледа.
— Къде е Върлиън? Къде е главният ми лесничей?
— Още не се е върнал, сър — извика един от оръженосците му, сочейки към горската поляна. — Сигурно проверява дали всичко е наред.
— Глупак! Ще се озове между нас и дивеча. Няма да е първият, убит по време на лов. — Лорд Хенри сви рамене. — Знае, че ловуваме наблизо, да си прави сметката.
Навсякъде около него ловците приготвяха лъковете си, проточили вратове към гората, в очакване еленът да се появи. Лорд Хенри обаче беше разсеян. Защо Алиша не искаше да му се отдаде? Затова ли баща й беше толкова начумерен и необщителен? Лорд Хенри сложи стрелата и зачака. Накрая той винаги успяваше да постигне своето и изобщо не го интересуваше какви злочестини е причинил. Огледа се наоколо и забеляза, че Уилям го няма. Да не е отишъл да се цупи сред дърветата? Отново се разнесе звукът на роговете. От храстите се чу шум и един елен се понесе толкова бързо, сякаш копитата му не докосваха земята. Бързината на животното изненада ловците. Лъковете бяха опънати и вдигнати, стрелите полетяха, но еленът ги избягна като по чудо. Той се понесе през горската поляна, съзря палисадата и с един скок мина зад нея.
Изчезването на елена беше посрещнато с подигравателни викове. Лорд Хенри почервеня от гняв. Стрелата му, както и тези на придружителите му, бе пропуснала целта и той чу радостния смях на дьо Краон. Ловният рог отново прозвуча високо и ясно. Сред дърветата се носеше бързо друг елен. Лорд Хенри вдигна лъка си, стреля, но еленът се подхлъзна и това спаси живота му, тъй като всички ловни стрели профучаха покрай него и се забиха в земята наоколо. Побеснял от гняв, лорд Хенри сграбчи друга стрела и вдигна лъка. Този път щеше да е готов. Съзря някакво движение, точно преди една стрела да се забие дълбоко в гърдите му. Отстъпи назад и изпусна лъка. Вторачи се ужасено, почти забравил за болката, обърна се и забеляза страха, изписан по лицето на оръженосеца си. Най-накрая се свлече на колене и бавно падна настрани, затвори очи и кръвта бликна от устата му.
— Хю! Мислеха, че си мъртъв!
Едуард Английски седеше в залата за пиршества на двореца Елтъм на южния бряг на Темза. Над вратата на залата висяха огромни еленови рога, а по стените — щитове с гербовете на най-знатните рицари в кралството му. В отдалечения ъгъл един от придворните свещеници беше запалил розова свещ и я бе поставил пред статуята на Богородица с младенеца. Едуард подръпваше сивата коса, която се спускаше от двете страни на грубото му, прорязано от бръчки лице. Той отново напълни бокала си, както и този на събеседника си Джон дьо Варен, граф Съри, въздъхна и се усмихна на своя пазител на Тайния печат, който седеше отпуснат на стола с висока облегалка в отсрещния край на масата.
— Чу ли ме, Хю? Смятаха, че си мъртъв! — ухили се кралят.
Черната коса на Корбет, тук-таме посивяла, обрамчваше гладко избръснатото му мургаво лице. Наблюдателните му тъмни очи бяха почти непроницаеми — чертите му бяха благородни, но говореха за потайност. „Ти си пълна загадка, Корбет“, помисли си Едуард. Писарят беше захвърлил наметалото си на облегалката на стола, на който седеше личният му прислужник Ранулф-ат-Нюгейт. Погледът на Едуард се спря върху него. С бялото си продълговато лице и червената коса, измита и прибрана в опашка на тила, Ранулф излъчваше здраве. Също като господаря си той носеше тъмна туника върху бяла риза.
— Да не си глух? — дьо Варен отпи голяма глътка от чашата си и ядно я стовари на масата, а опулените му очи изпъкнаха повече от обичайното. Не можеше да проумее търпимостта, която Едуард проявяваше към този загадъчен писар. — Или — дьо Варен се поколеба — може би си мъртъв?
Корбет протегна ръка. Ранулф въздъхна, разтвори кесията си и пусна две сребърни монети в дланта на господаря си.
— Приеми извиненията ми, господарю — усмихна се Корбет, — но се бях обзаложил с Ранулф, че този въпрос ще ми бъде зададен десет пъти, преди да разбера причината, поради която бях призован тук. — Той се поклони към дьо Варен. — Извинявай, милорд, но ти беше десетият.
Едуард стовари пестник на масата и се изсмя шумно. После смушка с лакът дьо Варен, който гледаше заплашително.
— Радвам се да те видя, Хю — усмихна се кралят. Дясното му око, което постоянно се притваряше, остана почти затворено. Той задъвка устната си и почисти трохите от ловната си туника, която набързо бе навлякъл след литургията.
— Знаеш ли, чудя се — замислено каза той — защо това, че се моля на
— Извадих късмет, господарю. Стрелата бе малка, а и не беше изстреляна с пълна сила, защото убиецът бягаше. Учудващо е и каква защита може да ти осигури коженият елек.
— Но ти беше болен.
Корбет се потупа по гърдите.
— Костта беше счупена и заздравя, но плътта загнои.
— Изпратих ти лекарства.
— Съпругата ми лейди Мейв ти благодари, господарю.
— Щях да дойда да те видя — каза кралят смутено, — но не можех да понеса да гледам как умираш, Хю. Не можех да загубя още един любим човек. Всички ме изоставят.
„Стига вече“, помисли си Корбет. „Не започвай пак да ридаеш и да изпадаш в сантименталност по миналото.“ Той уважаваше своя крал с изпитото му войнствено лице, този плодовит мозък, който гъмжеше от умели планове и стратегии като торище с червеи. Но ако не беше от кралска кръв, разсъждаваше Корбет, Едуард сигурно би станал бард или актьор. Той можеше да се превърне за миг от скърбящ стар крал в енергичен и шумен военачалник, готов да смачка враговете си или седейки си кротко, да изплете цяла
