му — бяха се скупчили, подобно на зайци, вцепенени пред хищник.
— Мисля ви доброто, наистина. Нямате друго за казване, така ли? Няма ли още какво да ми разкажете за смъртта на Джоана? — и той стрелна с поглед Изабела.
— Беше добро момиче — заговори жената на Самлър.
Ранулф сложи ръката си на резето и се обърна.
— Нямаше ли си любим?
— Не — бързо отвърна Изабела. — Имаше обожатели, но им се присмиваше.
— А нямаше ли си някакво тайно място? — не спираше Ранулф. — Всеки си има тайно място.
— Същото като на Елизабет — избъбри Изабела. — Ходеха в горичката на хълма над Дяволския дъб. Не е чак тайно място.
— Можеш ли да ми покажеш пътя?
— Сега е тъмно — намеси се Самлър.
— Не, не — усмихна се Ранулф. — Имах предвид Изабела да ни покаже пътя обратно към „Златното руно“.
Дъщерята на Самлър не изчака повторна покана и грабна закачения си на стената плащ. Ранулф пожела на домакините си спокойна нощ, както стори с пълна уста и Чансън. Взеха конете си. Пътят беше тъмен и кален. Изабела вървеше пред тях.
— Вървете все направо — каза им тя, когато стигнаха края на уличката. Посочи към една странична пресечка. — Води към пазара.
Ранулф направи знак на Чансън да продължи напред.
Изабела гледаше как Чансън повежда напред конете. Приближи се и втренчи поглед в странния зеленоок кралски служител. Животът на момичето беше минал доста затворено. Не беше срещала досега подобен мъж: висок, слаб, от него се носеше мирис на коне, на кожа и на ароматен сапун. Бялата му риза беше развързана на врата и под нея проблясваше сребърна верижка. Върхът на меча потропваше по ботуша му. Ако господарят му беше сокол, какъв тогава беше той?
— Наистина ли ще го хванеш?
Ранулф я щипна по брадичката.
— Ако ми кажеш, каквото знаеш, ще стане много по-скоро.
Със смесица от страх и кокетност, Изабела се приближи още малко към него.
— Сестра ти доверяваше ли ти се? Знаеш ли къде е ходила, с кого се е срещала?
— Често лежахме будни в леглото си. Разказвахме си всякакви страшни истории за разбойници, които върлуват нощем.
— Но в Мелфорд няма разбойници, които върлуват нощем, нали?
Изабела се залюля лекичко напред-назад, като да се радваше на загадката, която бе поставила.
— Много ще се изненадаш, ако знаеш какво върлува нощем из градските улици и пътищата около Мелфорд. Говори с отец Гримстоун. Тук греховете са много повече, отколкото в твоя голям град.
Ранулф извади сребърна монета от кесията си и я сложи в ръката й, сви пръстите й и здраво ги притисна.
— Дадох една на баща ти, но и сестра ти е имала такава, нали? Затова ли е отишла на срещата? Затова ли е отишла в полето? — Ранулф леко я докосна по бузата с ръкавицата си. — Джоана е била добро момиче, но вие нямате много пари, нали? А амбулантните търговци продават толкова красиви неща — панделки, брошки, може и огърлици от камъчета, които примамливо блестят, така ли е? Ще ми кажеш ли?
Изабела погледна монетата и облиза устни.
— Сестра ми не е имала такава монета.
— С кого се е срещнала, знаеш ли?
— Не знам. Може да е бил обожател, а може да е бил и Маскирания.
— Маскирания?
— Само чух за него.
— Разправяш ми някакви небивалици ли?
— Не съвсем — Изабела се взря в монетата. — Веднъж срещнах едно момиче, което минаваше през града ни. Твърдеше, че е видяло Маскирания. Той носел маска на лицето си, а конят му препускал като вихър по пътищата около Мелфорд.
Ранулф си помисли за безлюдните пътища из полето, по които бяха яздили на идване към Мелфорд. В сърцето му неволно се промъкна страх, като си представи как маскиран мъж язди кон, който препуска безшумно като призрак.
— Казах ти — тя сграбчи края на елека му — всичко, което знам, сър.
— Няма ли друго? А какво ти разказа онова момиче, което е минавало от тук?
— Било на мръкване. Не е могло да види кой знае какво. Не се бях замисляла за приказките му, докато сестра ми не беше убита. Не посмях да кажа на никого. Уплаших се да не си навлека ядове.
Ранулф притисна монетата в дланта й.
— Сега най-добре е да се прибереш.
Ранулф задържа ръката й.
— Не излизай из полето и си отваряй очите за Маскирания!
Пусна я и тя се затича в тъмнината.
— За какво беше цялата работа? — Чансън се връщаше назад с конете. — Ранулф, изморен съм и ми е студено. Нищо, че ядох у Самлър — каквото хапнах, все едно съм го хвърлил зад гърба си, нищо не попадна в търбуха ми. Гърлото ми вече пресъхна, забравило е какво значи да се накваси. Къде е сър Хю?
— О, нашият вечно намусен господар — Ранулф взе поводите на коня си. — Сигурно язди из тъмните пътища, изправен на седлото и със спусната над лицето качулка. Умислен е. Твърде много премисля сър Хю. Мислите му кипят като вода във воденичен яз. Ще се прибере и ще седне, навъсен и неразговорлив, в стаята си, и ще втренчи поглед в прозореца.
— Дали не е в опасност? — попита Чансън. — Искам да кажа, нали лейди Мейв го е предупредила да бъде предпазлив.
— Преди време го нападнаха в Оксфорд — замислено отвърна Ранулф. — Стрела го улучи високо в гърдите, но кралският лекар го излекува.
— Мъчи го любов по лейди Мейв ли? Затова ли е непрекъснато умислен?
Стигнаха до края на уличката. Ранулф се загледа в нещастника, окован на позорния стълб. Пазарът беше безлюден, а боклукът — почистен. Мяркаха се само отделни случайни сенки, повечето запътили се към „Златното руно“. От време на време се чуваха обичайните нощни звуци: хлопване на врата, проплакване на дете или пролайване на куче.
— Сър Хю е високопоставен служител — заяви Ранулф. — И ако ти, Чансън, ми служиш добре, един ден можеш да постъпиш на кралска служба…
Чансън замилва муцуната на коня си.
— Мога ли наистина да постъпя на кралска служба, мастър Ранулф?
— Да, в конюшните работят важни хора, отговарят за конете на краля. Така стоят работите. Аз съм служител на Зеления печат, в домакинството над мен са малкият Едуард и Елинор, дъщерята на сър Хю Корбет.
— А по-нагоре кой стои? — попита Чансън. — Сър Хю ли?
— Да, сър Хю. После кралят, после Бог — ухили се Ранулф срещу Чансън. — А на самия връх отгоре е лейди Мейв.
Присвил очи Чансън го погледна, но усмивката беше изчезнала от слабото лице на Ранулф. Всъщност, конярят знаеше, че не се шегува. Ранулф нямаше страх от никого и Чансън му се възхищаваше. Ранулф бе роден и отрасъл на улицата. Когато прекрачваше важно прага на някоя кръчма, момичетата засияваха в усмивка, а той вземаше подправените си зарове и започваше да кани всички посетители. Беше бърз като котка. А за сър Хю говореше с лек присмех. Обаче изпитваше вцепеняващ страх от лейди Мейв, макар тя да беше дребна жена, а златистата й коса да обрамчваше лицето й така, че напомняше на Чансън за нарисуваните в старата църква ангели. Веднъж подпийналият Ранулф му беше признал какъв страх изпитва пред погледа на лейди Мейв.
— Светлосини очи — заваляше думите си той, — остри и бързи, нищо не им убягва. Чувал ли си някога
