предателите?
Блайдскот изскимтя.
— Ами нека ти обясня, мастър Блайдскот. Тъкмо в мрака сме си само двамата. Пък и ние сме рожби на мрака, нали? Подскачащи плъхове с безчет тайни, нали не греша?
По уличката се чу някакъв шум.
— Остани, където си! — изсъска гласът и сатанинската фигура изчезна в мрака.
Блайдскот не помръдна. Отдолу по пътя идваше просяк и тикаше малка ръчна количка с купища парцали и други боклуци, събрани от градското бунище. Малкото колело на количката скърцаше и тракаше по калдъръма. Блайдскот се обърна. Искаше му се да побегне, но знаеше, че онази фигура дебне наблизо, притаена в тъмнината. Просякът все повече се приближаваше. Позна Блайдскот, пусна долу количката и се ухили, разкривайки болни венци. Блайдскот, доловил вонящия му дъх, се сепна и махна с ръка.
— Добър вечер, мастър Блайдскот.
— Махай се! Махай се!
Мъжът беше готов да недоволства, но Блайдскот го сграбчи за рамото.
— Изчезвай или ще те окова за скитничество.
Просякът вдигна количката си и почти побягна надолу по улицата, ругаейки полугласно нямащите страх от Бога помощник-шерифи.
Блайдскот понечи да си тръгне, но стоманеното острие отново докосна врата му.
— „Златното руно“ ще почака — прошепна гласът. — Тъкмо ти разказвах какво е наказанието за предателство или лъжесвидетелстване. Ще те отведат в Лондон и ще те затворят в Нюгейт. После ще те завържат за един кон и ще те влачат през целия път до Смитфийлд. Ще те качат на една стълба и ще те обесят. Дебелите ти крака ще ритат във въздуха, лицето ти ще стане мораво и ще изплезиш език. След някое време ще прережат въжето и ще те свалят полужив. Ще разчекнат жалкото ти туловище, ще го осолят, после ще потопят в катран частите и ще ги закрепят над градските порти. А пътниците ще си казват едни на други: О, ето го мастър Блайдскот!
— Чух какво каза — хрипливо задиша Блайдскот. — Казах ти. Държа си езика зад зъбите и така ще бъде до деня на моята смърт.
— Така ми харесваш, мастър Блайдскот. Е, ще ми разкажеш ли сега за смъртта на Молкин и тази на Торкъл?
— Нищо не знам. Казвам ти, нищо не знам. Ако знаех…
— Ако знаеш, мастър Блайдскот, ще се върна и ще си поговорим с теб по-надълго. Сега се обърни към стената. Хайде, обърни се! Гледай към стената!
Блайдскот се подчини.
— Плътно до стената! — настоя гласът. — Докато не усетиш вонята на урина и не преброиш пет пъти по десет!
На Блайдскот му се стори, че стоя така цяла вечност. Когато се обърна, нямаше жив човек в тъмнината. Тръгна към светлините в края на уличката. Опита се с цялата сила на волята си да се отърси от ужаса на мрака. Не се усети как побягна. Стигна до пазара, калдъръмът беше хлъзгав от нощната влага. Мястото беше спокойно. Вратите и прозорците на къщите и магазините бяха затворени и залостени, но свещите и фенерите светеха, смекчавайки дружелюбно мрака и студа. Блайдскот забеляза, че е загубил оръжието си. Затича обратно по уличката, намери го и се върна към пазара. Потресът от срещата с онзи демон като че ли малко го беше отрезвил. Нагласи елека си, придърпа плаща около раменете и тръгна уверено през пазара. Спря при позорния стълб, където стърчеше Падликот, с ръце и глава, здраво привързани към стълба, осъден да стои там до призори.
Падликот вдигна глава.
— Мастър помощник-шериф, милост!
Блайдскот злобно го перна по едната страна и се запъти към пълната със светлина и топлина кръчма „Златното руно“.
Ранулф-ат-Нюгейт и Чансън се бяха разположили в удобната къща на мастър Джон Самлър, която се издигаше в самите покрайнини на Мелфорд. Ранулф изпитателно я оглеждаше. Покритият с тръстика под бе чист, стените изглеждаха наскоро варосани, така че държаха настрана мухите. Сплитки лук и големи късове месо бяха провесени от гредата на тавана и чакаха да бъдат опушени на дима, виещ се от откритото огнище. Чансън седеше на пейката до Ранулф и прегладнял гребеше от купа със задушено месо, поръсено с повече подправки, за да прикрият лошия му вкус. Ранулф си отчупи парче хляб, усмихна се на домакина и натопи залъка си в купата.
— Е, Джон, твоята работа е да правиш сламени покриви, така ли?
Седнал срещу него, наблюдавайки с кръгли от възхищение очи важната особа, която седеше на трапезата му, домакинът кимна. Зад него стоеше жена му, цялата порозовяла от вълнение. Децата им, надзиравани от най-голямата дъщеря, стояха скупчени при стълбата. На Ранулф му приличаха на бухалчета заради белите личица и ококорените очи. Около къщата имаше зеленчукови лехи, както и неголяма овощна градина. Посещението на Ранулф бе впечатлило прекомерно стопаните; домакинът покани госта си да влезе сякаш беше самият крал, и му поднесе най-хубавия ейл, приготвен от жена му.
— Пет деца ли имате, мастър Самлър?
— Имахме осем, две починаха… — гласът на мъжа заглъхна.
— … и Джоана — Ранулф погледна към децата.
— Да, и Джоана.
— Научих — кротко продължи Ранулф, — че дъщерята на коларя Елизабет е била убита преди няколко дни, а дъщеря ти Джоана е била убита по-рано през лятото. Не греша, нали?
Жената на Самлър захлипа. От почит към мъката й, Чансън престана да яде и остави на масата костената си лъжица.
— Добро момиче беше, сър — отвърна Самлър. — Не беше някоя вятърничава.
— Кажи ми какво стана в деня, когато умря?
— Работех навън. Тя отиде до пазара по някаква поръчка. Радваше се, когато можеше да отиде до пазара и да си поговори със своите дружки — Самлър сви рамене. — Отиде, но така и не се върна.
— Имаше ли си някого? Някой на сърцето? — поясни Ранулф. Извърна глава към най-голямото момиче. — Как се казваш?
— Изабела — отвърна Самлър вместо момичето. — С две години е по-голяма от Джоана.
Ранулф огледа девойката. Бе доста хубавка, със светла като лен коса, която падаше по раменете й, със слабичко лице и ясен поглед. Знае повече, отколкото е казала на родителите си — издаде я лекото потрепване на лицето й.
— И нямаш представа защо е била убита?
— Защо ще му е на някого да убива младо момиче като Джоана? — рязко отговори Самлър. — Казах ти, сър, тя нямаше тайни. Танцуваше с този и онзи, кокетничеше, но нямаше никой, който да й е по на сърце. Нали, Изабела?
Ранулф се усмихна към дъщерята, която седеше на стъпалата, над братята и сестрите си.
— Била е убита в полето — продължаваше Ранулф. — Долу, близо до Бракъм Миър.
— Казах ти, каквото знам, сър — все така рязко му отвърна Самлър. — Един следобед отиде по поръчка до пазара и не се върна.
— Ще го заловиш ли, сър? — обади се Изабела Самлър.
— Ще го заловим — отвърна Ранулф. — Господарят ми е като сокол, бърз и умен, с поглед, който нищо не пропуска. Ще се понесе над Мелфорд и където и да се крие убиецът, ако ще и в най-гъстия къпинак или в най-високата трева — Ранулф се изправи и с жест започна да показва, а Изабела го наблюдаваше — ще го връхлети, с присвити криле, с разтворени хищни нокти, и ще сграбчи убиеца на сестра ти.
— Само така приказваш.
— Не, мистрес, давам ти думата си.
Ранулф развърза кесията си и постави на масата сребърна монета. Домакинът понечи да възрази.
— Не, не, вземи я — насърчи го Ранулф. Потупа Чансън по рамото. — За теб и за семейството ти.
Тръгна към вратата, взе плаща си и колана с меча и хвърли поглед към стопаните. Жал опари сърцето
