Очите на мъжа проблеснаха.
— Не харесваш дворцовите служители — продължи Корбет, — защото високомерно минават край каруците ви като всесилни богове. Крадат стоките ви, пребиват мъжете ви, тормозят жените ви. Вземат конете ви и ви обвиняват за престъпления, които не сте извършили. Тръгват си само когато им дадете сребро или злато. За такъв ли ме мислиш? Не съм, уверявам те! — Корбет развърза кесията си и извади две сребърни монети. — Дошъл си тук, заради приятелството ти със Соръл. Хайде, вземи двете монети като обезщетение за притесненията си!
Мъжът взе монетите.
— Невъзпитан грубиян! — възкликна Соръл. — Писарят не е Блайдскот.
Мургавият мъж протегна ръка.
— Името ми е Брануей. Дойдох, за да ти кажа нещо.
Корбет улови ръката му.
— Ще ти кажа, каквото имам да ти казвам, тук, под небето Божие. Така ще знаеш, че ти говоря истината. Аз съм от скитащите цигани. Пътуваме от Корнуол към старата римска стена на север. Имаме си каруци и коне. Ние сме калайджии, шивачи, дърводелци, бояджии. Купуваме и продаваме и, да, понякога, когато са гладни децата ни — крадем. По-добре и от самия крал познаваме земите му. Пристигнахме преди два дни и утре сутрин потегляме.
— Какво искаше да ми кажеш? — попита Корбет.
— Не можем да минем от другаде — продължи Брануей — и да избегнем Мелфорд по пътя ни към морето. Но никога няма да видиш някоя от жените ни да се скита по пътищата. В последните години изчезнаха няколко.
Корбет пристъпи към него.
— Казваш изчезнали, а не избягали, така ли?
— О, знам какво си мислиш, писарю. Вземали сме с нас, под наша закрила, някои от клетите жени, които бягат от градовете ви. Нашите жени обаче не бягат. Вече не ни учудва, когато някоя от тях изчезне. През последните години шест или седем жени изчезнаха, главно момичета — достатъчно глупави, за да се скитат сами. Излезли са и не са се върнали. Ние ги търсихме, но не ги намерихме. Чувал съм същото и от други пътуващи племена. Само това мога да ти кажа.
— Но не си ли се оплакал в общината?
Брануей нахлупи отново шапката си и се изсмя.
— И да отнеса един бой заради усърдието си ли? Не, мастър писарю, просто избягваме Мелфорд. И докато сме тъдява, жените ни са в стана.
— Да си забелязал нещо странно?
— Казах ти каквото знам: ни повече, ни по-малко.
Мъжът кимна на Корбет, целуна Соръл по двете страни и си тръгна в мрака.
Корбет известно време го наблюдаваше как се отдалечава.
— И аз трябва да тръгвам. Благодаря ти за всичко, което ми разказа.
Той кимна на Соръл, пожела й лека нощ, взе коня си и нагази в ливадата до реката. Поспря и погледна към небето, замислен над онова, което научи тази нощ.
— Точно така — прошепна в тъмнината, — това място е сцена на отвратителни убийства.
Глава седма
Дори буден, Уолтър Блайдскот виждаше такива кошмари, че молеше Бога всичко да е сън. След срещата си с всяващия страх кралски служител в криптата под църквата „Сейнт Едмънд’с“, Блайдскот се запъти да даде разпореждания на хората си. Вървеше бързо и надменно, с цялата си обичайна напереност. Обаче щом се отдалечи от любопитните очи, които го съпровождаха, той тежко се отпусна под една черница и дебелото му тяло се разтресе. По гърба му се стичаше пот, а стомахът му беше свит на топка и така го присвиваше, че се наложи да се скрие по-далеч зад дърветата, за да се облекчи.
Вцепеняващ страх беше завладял Блайдскот.
— Живея в Долината на призраците — прошепна той и се озърна. Стори му се, че съзря някакви фигури сред дърветата. Или това беше само стелещата се вече мъгла? На Блайдскот му се струваше, че призракът е някъде наоколо. В ума му изникнаха думите на свещеника за човешките грехове, които като гладни псета надушват миризмата на гнило и след години се връщат с оглушителен лай. Мислите му се отнесоха към миналото. Не можеше да забрави деня, в който екзекутираха сър Роджър: не можеше да забрави как Чапълс стоеше в каруцата, с примката около врата си. Твърдеше, че е невинен и крещеше, че един ден ще си отмъсти.
Блайдскот загледа ръцете си. С кръв ли бяха покрити? Избърса ги в панталоните си и усети студената кал под себе си. Какво ли щеше да се случи, ако писарят — тая упорита хрътка, разрови пепелта, покрила миналото? Вече не ставаше дума за някакъв местен проблем: беше се намесил и кралят. Великият съвет в Уестминстър беше издал съдебно решение, подпечатано с големия държавен печат. Блайдскот поназнайваше законите. Дрехите на сър Хю можеше и да са скромни, а ботушите — изцапани с кал от пътуването, но той бе представител на короната. Можеше да ходи, където си ще, да види, каквото си поиска и да задава всякакви въпроси. Бог и неговите ангели да са на помощ на онзи, който се опита да му попречи. Самият Блайдскот имаше толкова много мръсни тайни… Понякога му се струваше, че единственото спасение е да се подстриже в монашество, да изповяда тайните си грехове в църквата, да се покае, да пали свещи, но от тези мисли товарът на душата му ставаше още по-тежък.
Постепенно страхът му така се усили, че Блайдскот чак се задъха — реши да се върне в града, за да потърси компания. Влезе в някаква долнопробна кръчма. По едно време му прилоша поради бързото пиене от мръсната бъчва и кожената чаша с полепнала по нея нечистотия. Реши, колкото да се поразсее, набързо да опипа един угодничещ прислужник в една от пристройките, но действието на ейла вече отшумяваше и краткото оживление отстъпваше място на угризенията на съвестта. Блайдскот се запрепъва по пътя към площада и „Златното руно“. В гърдите му като черен гарван беше свила гнездо вината. Беше се престорил, че не е чул молбата на Корбет да посетят семействата на жертвите. Какво ли можеха да кажат! В замъгленото му съзнание се гонеха зловещи картини. Блайдскот — отново парцаливо и сополиво момче — стоеше пред отец Хоудън, старият свещеник, който служеше в църквата „Сейнт Едмънд’с“ много преди отец Гримстоун да дойде тук.
— Не лъжи, момче! — гърмеше гласът на стария свещеник. — Лъжата отеква като камбана над геената и демоните я чуват.
Блайдскот спря и избърса потта от небръснатото си лице. Винаги се беше боял неимоверно от църквата: фигурите с чудовищни лица, които му се хилеха от колоните, дърворезбите, изобразяващи царството на мъртвите, танцуващите скелети… Стана му толкова горещо, че се почуди дали не е усетил адския огън. Спря и се облегна на стената на някаква къща и взе да попива плувналото си в пот лице с крайчеца на плаща си. Тъкмо щеше да продължи, когато усети студен допир на стомана по мокрия си врат. Блайдскот се опита да се извърне.
— Остани на мястото си, помощник-шерифе на Мелфорд!
Натискът на стоманеното острие се засили. Блайдскот не можеше да овладее треперенето си. Гласът беше нисък, гърлен и приглушен, сякаш онзи, който говореше, носеше маска. Блайдскот направи усилие леко да обърне глава. Маската се оказа сатанинска и в ярки цветове — лице на дявол. Блайдскот притвори очи и захленчи. Кошмар ли сънуваше? Умрял ли беше вече? Вихрушка от ада ли го беше връхлетяла, за да го отнесе? Въпреки че гласът сякаш му беше познат отпреди години…
— Виж ти, виж ти, мастър Блайдскот, пак се срещнахме.
— Удържах на думата си — изломоти Блайдскот. — И все още си държа езика зад зъбите.
— И защо да не си държиш езика зад зъбите, мастър Блайдскот? — чу безучастния отговор. — Какво би могъл да сториш? Да признаеш всичко на кралския съдия или да си поговориш насаме с кралския писар? Ще му кажеш ли истината? Можеш да увиснеш на въжето за лъжесвидетелстване, Уолтър — думите бяха произнесени насмешливо. — Или още не си чул новините? Кралският съвет в Уинчестър е издал нов закон, не знаеш ли? Лъжесвидетелстването вече се равнява на предателство! А знаеш ли какво очаква
