Изабо се размърда. Не се ли потропа на входната врата? В този час? Тя отметна настрани завивките и седна. Да, някой тропаше. Чуваше го ясно. Спусна крака от леглото, обу се набързо и тихо се доближи до прозореца с красиво подредени ромбовидни стъкла. Отвори го и погледна навън.
— Кой е? — провикна се тя.
Тропането продължаваше, но тя не можеше да види кой е заради навеса на покритата порта. Който и да тропаше, беше скрит от погледа. Затвори прозореца и прекоси спалнята. В този миг дочу стенание и трясък от счупен стол, а в същото време тропането по вратата продължаваше. Без да се бави повече, жената се втурна надолу по стълбите, мина по коридора и влезе в кухнята. Фенерите и свещите горяха, вратата беше все така залостена, но Девърел лежеше проснат до огнището. Лицето му беше пронизано от стрела от арбалет. От ужасната рана и от полуотворената уста шуртеше кръв.
Изабо се олюля, сграбчи облегалката на стола и втренчи поглед в трупа на мъжа си, изтръпнала от ужас. Чу писъци и малко преди да припадне осъзна, че са нейни.
Глава единадесета
—
— Амин! — измърмори Корбет.
Усети нафората върху езика си и отново коленичи. Плочките на пода бяха леденостудени. Корбет остави настрани обърканите си мисли, притвори очи и започна да се моли. Ранулф също притихна в молитва. Отец Гримстоун продължи със заключителната част на литургията. Корбет се прекръсти и се огледа наоколо. Неколцината енориаши се бяха събрали около стъпалата при сакристията. С учудване забеляза, че Бъргес има своя молитвена пейка и щом свещеникът приключи, старият войник се втурна да гаси свещите и да прибира ритуалните покривки.
Старата Крауфорд и Питъркин, зяпнал идиотски с уста, които също бяха в църквата, нещо пухтяха и пъшкаха. По някое време старицата се изправи, в едната си ръка взе тоягата, а с другата поведе Питъркин, кимна на Корбет и излезе през страничната врата, през която изнасяха мъртъвците.
Корбет се прекръсти и, следван от Ранулф, се запъти към нефа. Църквата беше студена и влажна, но добре поддържана и чиста. Пейките бяха подредени нагъсто в трансептите. Дъбовата преграда между нефа и олтара, дървените статуи, както и цялата църковна утвар, бяха излъскани до блясък. Очевидно бяха похарчени и доста пари за впечатляващите стенописи. Една сцена особено се открояваше: представляваше Христос, който след възкресението Си слиза сред мъртвите. Спасителят стоеше на брега на геената огнена и скръбно наблюдаваше множеството обречени.
— Какво богато въображение — полугласно рече Корбет. — Всяка църква, Ранулф, има свои уникални стенописи — те са различни, както са различни и художниците, които ги изписват…
Той спря да се полюбува на триптиха с младенеца Иисус, от двете му страни бяха застанали Дева Мария и Йосиф. Корбет се усмихна на приликата между изобразения на заден план град и Мелфорд. Бавно се върна при олтара. Трите трона, поставени отстрани, бяха целите украсени с богата дърворезба. По традиция, майсторът беше изобразил местни битови сцени и събития: съпруга, която налага пияния си съпруг, куче, захапало парче месо, развеселен свещеник, надигнал до устата си чаша. Олтарната част беше сърцето на църквата. Прозорците зад олтара блестяха с многоцветните си стъклописи; инкрустирана със сребро и злато дарохранителница съхраняваше причастието, тежките месингови свещници проблясваха на светлината на олтарните свещи. Меки хубави килими покриваха стъпалата пред олтара, а самият олтар беше изработен от прекрасно, излъскано до блясък дъбово дърво.
Следван от разсеяния Ранулф, Корбет доближи до параклиса на света Богородица. Статуята на Дева Мария, държаща на ръце младенеца Иисус, напомни на Корбет параклиса на света Богородица в Уолсингам27. Той пусна монета в тежката кутия и си взе няколко свещи. Запали ги от една малка догаряща свещица:
— Една за Мейв, една за Елинор…
Тъкмо бе свършил, когато отец Гримстоун, придружен от курата Робърт и Бъргес, се приближиха към него.
— Искаш ли да разгледаш църквата?
Корбет кимна с благодарност и свещеникът гордо започна да го развежда, показваше му стенописите, разказваше му за предметите, дарени от енориашите. Сетне по тесни и разкривени стъпала го поведе към камбанарията, цялата омотана в разноцветни въжета за камбаните.
— Това е старата част на църквата — обясни той.
Корбет огледа тесните като процепи прозорци в дъното на нишите.
— Напомня ми погранична кула на шотландската граница — заяви той. — В случай на заплаха, войниците заемат позиция в тия ниши.
— Това е царството на курат Белън — каза отец Гримстоун и на червендалестото му лице се появи усмивка, макар погледът му да си оставаше напрегнат и сълзлив. Потупа гордо курата по рамото.
Куратът не даваше вид да е изпълнен с гордост. Облечен в черното си расо, привързано на кръста с бяла връв, той стоеше с пребледняло лице и гледаше тревожно. От време на време устните му беззвучно мърдаха, сякаш говореше сам на себе си.
— Научих — каза отривисто Гримстоун на Корбет, когато слязоха от камбанарията, — че си се срещнал с някои от моите енориаши вчера вечерта. И че лично си се запознал с кралския наместник Риптън…
— Интересно беше — уклончиво отвърна Корбет. — Много хубава църква имате, отец Гримстоун. Водите ли църковен регистър на покойниците? — рязко попита той.
— Да… — каза смутено свещеникът. — В сакристията е.
Поведе го към църквата и влязоха в малка, облицована с дъбова ламперия стая, претъпкана с всевъзможни сандъци и шкафове. Ухаеше на тамян и свещи от пчелен восък, на стената, високо над дъбовата облицовка, имаше огромно черно разпятие, което веднага се набиваше на очи. С треперещи ръце отец Гримстоун отключи сандъка с документите на енорията и се зарови в тях. Едри капки пот се застичаха по лицето му, и той незабележимо потри корема си, докато тромаво ровеше в сандъка.
Притеснен си, помисли си Корбет, но си и пияница. Подобна гледка представляваха и духовните лица от Кралската канцелария, които прекарваха нощите си из кръчмите. Лицата им изведнъж пламваха, започваха да се потят, ръцете им трепереха, сякаш ги мъчи паралич. Бъргес беше загрижен, готов на мига да се притече на помощ на свещеника. Най-сетне Гримстоун откри обкования със сребро по краищата регистър и го измъкна. Страниците бяха дебели и шумоляха при разгръщането.
— Дело е на един майстор книговезец от Ипсуич — каза той. — Към стогодишен е, но е добре съшит. Защо ти е дотрябвал регистърът, сър Хю?
— Вписано ли е името на коларската дъщеря, Елизабет, в него?
— Да, да — рече объркано свещеник Гримстоун. — Разбира се, че е вписано. По пладне днес ще отслужим за нея заупокойна литургия — посочи одеждите в черно и златно, поставени на един от сандъците. — Робърт ще пее на литургията. Той има приятен глас. Познаваше момичето по-добре от мен.
— В какъв смисъл? — остро попита Корбет.
Куратът пристъпи напред, заровил пръсти в рошавите си коси. Не е толкова разтревожен, колкото изглежда, помисли си Корбет. В погледа му се четеше притеснение, но той не трепваше.
— Веднъж дойде при мен в изповедалнята.
— И не си се срещал с нея по друг повод, освен като свещеник?
— Не, сър Хю, защо да го правя? Аз съм свещеник, дал съм обет за целомъдрие. Изслушах и опростих невинните й прегрешения. Познаваш канона, писарю.
— Познавам църковния закон, отче! За свещената тайна на изповедта, нали така? Нямах намерение да те питам какво си чул по време на изповедта.
В очите на курата се появи усмивка.
— Не исках да те засегна — Корбет свали ръкавиците си и ги затъкна в колана на меча си. — Но горкото момиче е мъртво.
— Така е, сър Хю. Тялото й лежи мъртво, но душата й е с Господ. Елизабет нямаше големи грехове, поне не ми изповяда такива.
