— А какво ще кажеш за сър Роджър Чапълс? — обърна се Корбет към Гримстоун.
— Вече го обсъждахме, сър Хю. Казах ти, каквото знаех. Последната си изповед сър Роджър направи пред един странстващ монах. Но и той каза, че сър Роджър не е изповядал никакви убийства.
— Мислиш ли наистина, че е бил невинен?
— Всички сме грешни.
— Бил ли е убиец според теб? — настоя Корбет.
— Не знам — отец Гримстоун се отпусна в един в стол с висока облегалка. — Нищо не знам за сър Роджър. Но не мога да говоря за него като за Божи човек. О, идваше на църква за неделната литургия, или когато се налагаше. Дари на църквата един триптих, но по-късно той беше изгорен.
— Защо беше изгорен? — вдигна вежди Ранулф.
— Може би някой от моите енориаши чувства неприязън към всичко, дошло от рода Чапълс в тази църква.
— А Молкин и Торкъл? Идваха ли редовно на църква?
— Торкъл идваше по-често от Молкин — отговори Гримстоун. — Що се отнася до воденичаря, той нямаше страх ни от Бога, ни от хората. Не обичаше свещениците.
Корбет се приближи и пое тежкия регистър от ръцете на свещеника.
— Като свещеник си слушал изповедите им?
— Да, изповядвал съм и двамата.
— Отец Гримстоун — приклекна ниско Корбет, за да улови погледа му. — Из Мелфорд свободно се разхожда убиец. Убил е вдовицата Уолмър, а също и други жени. Вярвам, че вината за грозната екзекуция на невинен човек е на този убиец. Не знаеш ли нещо, което да ми е от полза?
— Питай — замънка свещеникът. — Питай ме, каквото ти е угодно.
Корбет потупа регистъра на покойниците. Изправи се и погледна към курата.
— В Мелфорд идват много хора. Търговията е оживена и в града може да се влезе и излезе през всевъзможни пътища и пътеки. Дали не се е случвало някога да потропат на портата ти и да попитат за изчезнало момиче? От семействата на калайджиите, на търговците, на скитащите цигани? — той се усмихна към Бъргес. — Или някой войник на служба, чието семейство се мести от една крепост в друга? Случвало ли се е?
— Случвало се е няколко пъти в последните години — отговори куратът. — Но не знам дали момичето, за което питаха тогава, не се е върнало при семейството си. Или може да е избягало. Миналата пролет тук бяха едни пътуващи търговци с техните семейства. Питаха за някаква жена, която изчезнала. Изслушах ги, но как можех да им помогна?
— Робърт е прав — додаде Бъргес. — В името на Бога, сър Хю, иди в Ипсуич. Ще видиш, че уличките са пълни с млади момичета, избягали от семействата си или от господаря си. Вдовицата Уолмър също е добър пример.
— Ти познаваше ли я?
— Не, сър Хю. Но ми се ще да я познавах…
Корбет запрелиства регистъра, изпълнен с гъсто изписани редове. Бъргес беше прав — бордеите в Ипсуич, а още повече в Лондон, непрекъснато се пълнеха с избягали момичета. Доставчиците на свежа плът неуморно търсеха нови момичета — и въпросът беше станал толкова сериозен, че дори беше разглеждан от Кралския съвет.
Погледна към застаналия до вратата Ранулф с надеждата, че е успял да прикрие смущението си. Беше много удобно да лежиш в спалнята си и да развиваш теории. Но сега му трябваха сигурни факти, доказателства.
— Нека ти задам друг въпрос — Корбет се приближи до малкия прозорец с решетка, за да може да проучи по-внимателно записките в регистъра. — Енорията на „Сейнт Едмънд’с“ включва преди всичко Мелфорд, нали? В гробището няма ли място, наречено „Земята на грънчаря“?
— Има — заяви отец Гримстоун. — Тази част от гробището е за скитниците, за самоубийците и за починалите от заразни болести. Често дори не знаем имената им. Толкова хора умират в Мелфорд: някой пътуващ калайджия, който се е поболял от треска или просяк, премазан от каруца.
— А телата на непознати жени? — попита Корбет.
Гримстоун прехапа замислено долната си устна и умолително погледна към курата.
— Робърт, аз не мога да си спомня, а ти?
— Имаше една — обади се Бъргес и взе регистъра от ръцете на Корбет. — Преди около две години. Тялото на една млада жена беше извадено от реката.
— А, да, спомням си — отец Гримстоун щракна с пръсти. — Бедното създание. Трупът й беше стоял във водата толкова дълго, че веднага трябваше да я погребем.
— Ето! — Бъргес беше открил датата на нейната смърт.
Корбет проследи късите му пръсти по страницата и прочете на глас написаното на латински.
— Погребана, тяло на непозната жена, деня на свети Йоан Кръстител, 1301 година.
— Къде беше открито тялото й? — Корбет подаде регистъра обратно на свещеника.
— Долу, близо до Бийчъм Плейс — отвърна Бъргес. — Доколкото си спомням, бракониерите я извлекли от водата. Била е открита сред буренака.
— Дали не е бракониерствала? — усмихна се Корбет. — Впрочем, като стана дума, вчера се видях със Соръл, жената на бракониера Фъръл.
— О, горката невежа душа.
— Фъръл идвал ли е понякога при вас? — попита Корбет.
Свещеникът поклати отрицателно глава.
— Идвал е — обади се куратът Робърт. — Беше тъкмо след екзекуцията на сър Роджър.
— И? — учудено погледна отец Гримстоун.
— Не помниш ли, отче? — настоятелно продължи куратът. — Говори с него в дневната.
Гримстоун примигна. Корбет се вгледа в него по-отблизо. Мрежа от тънки вени беше нашарила лицето на свещеника. Корбет различи три по-тъмни петна: на врата, на челото и на дясната му буза. Писарят си припомни думите на свой приятел, лекар от Лондон — подобни петна показват, че човекът е заклет пияница.
— Да, идва — неуверено поклати глава Гримстоун. — Дойде и заразправя какви ли не измислици, че сър Роджър бил невинен. Не му повярвах. Всъщност го слушах с половин ухо, но тогава той каза нещо интересно — за някакъв маскиран. Фъръл обаче винаги разправяше небивалици.
— Питам се защо ли Соръл продължава да търси трупа му? — вметна Бъргес. Приближи се, застана отстрани на стола и потупа свещеника по рамото.
— Какво искаш да кажеш? — попита Корбет.
— Ами, лично аз не съм полски човек — отвърна старият войник. — Но ти си видял какви са околностите, сър Хю. Всяка педя земя тук е покрита с трева, а Фъръл и Соръл познават целия район на пръсти.
Корбет внимателно следеше мисълта му.
— Разбира се — измърмори той. — Пресен гроб може и да не привлече вниманието на някой странник, но Соръл лесно би го открила. Едно разкопано място из ливадите веднага ще се набие на очи, все някой овчар или ратай ще го види. Да не говорим за дивите животни, които надушват гниещата плът и я изравят.
— Което значи, че тялото му е скрито добре — обади се и Ранулф.
— Да. И това ме убеждава, че сър Роджър е бил невинен — добави Корбет. — Фъръл е дал показания в негова полза и е изчезнал.
— Може да е избягал.
— Глупости! — Корбет обърна очи към курата. — Бог е свидетел, че Соръл го е обичала и, без съмнение, той също я е обичал. Според нея е бил убит и аз съм съгласен, че е станало така. Да се върнем обаче на воденичаря Молкин — Корбет приседна на капака на един от сандъците. — Помните ли загадките, които решавахме като деца? Разбъркани думи, в които се криеше съобщение? Или отделни детайли от картинка, които като се подредят по нов начин, изобразяват рицар на кон или девойка в замък. Помните ли тези игри? Майка ми, мир на праха й, винаги ме учеше да търся определена дума или парченце, където се крие
