— Такъв си е Питъркин — отбеляза Адела. — Снове насам-натам като заек. Питай кръчмаря, той ще ти каже, че влюбените са използвали Питъркин още от дете да разнася съобщенията им.
— А ти отиде ли до Хамдън Миър?
— Да. Това е тресавище в една горичка на юг от града. Нямах търпение. Исках да знам кой е. След като рогът обяви края на пазарния ден, кръчмата се пълни с народ.
— Защо при Хамдън Миър? — попита Корбет. — Защо не при Дяволския дъб или Гъли Лейн?
Тя се усмихна.
— Там си играех като дете.
— И там си завела първия си любим?
— Да, но не казвай на кръчмаря Матю, непрекъснато се бие в гърдите, че странноприемницата му има добро име.
— И какво стана тогава?
— Отидох и зачаках. Търсих и рових, но нямаше нищо. Беше някаква лоша шега, после се прибрах.
— Разпитва ли после Питъркин за случилото се?
— Да, без много шум. Не исках да се чувствам идиот като него. Зяпаше ме и каза, че било само стихче, което научил и толкова.
— Но първия път не се усъмни в думите му, нали?
— Показа ми монета, каза, че му я дали, за да ми предаде съобщението — Адела сви рамене. — Това ме убеди — тя явно се притесни.
— Знаеш какво ще те попитам — каза Корбет. — Така ли е била подмамена Елизабет?
— Предполагам, но не мога да го докажа — прошепна тя. — Беше ме страх. Не исках да стана за посмешище. Докато съм жива в кръчмата щяха да ми припомнят как Питъркин ме е преметнал. Дори и да бях казала — кой щеше да ми повярва? Как щях да го докажа?
Корбет извади монета от кесията си, прекоси стаята и я сложи в ръката на младата жена.
— Това пък за какво, господарю? — дръзко го погледна тя.
— Защото поседя с мен — отвърна й Корбет. — Ако бях на твое място, щях да ида до църквата, да си купя свещ и да я запаля.
Младата слугиня го погледна озадачена. Корбет отвори вратата. Тя излезе, а той затвори и заключи след нея.
— Поиграла си на криеница със смъртта — прошепна той. — Но тя те е оставила да се измъкнеш…
Корбет отиде до прозореца и се загледа в коняря, който се въртеше около конете долу в двора.
„Разбира се, Питъркин!“, помисли си Корбет. Клетият Питъркин, който е в непрекъснат ужас да не го отведат, толкова е лесно да го изплашиш, да го подкупиш! Кой се занимава с него? Мъжът може и да беше малоумен, но са го карали да учи едно и също стихче отново и отново, като само името на мястото е било различно. Корбет се почуди колко ли момичета от града са получили подобна покана? Някои са я пренебрегнали, изгонили са го, защото в главата на Питъркин няма и капка ум. Други, като Адела, са се отзовали, но вероятно или в погрешно време или на погрешно място и нищо не са открили. Клетата Елизабет не е била от щастливките. Никому не е казала, разбира се. Не е искала никой да научи тайната й, както каза Адела, щяла е да излезе глупачка, ако не намерела никакъв подарък.
Корбет се обърна с гръб към прозореца. Никой не би направил връзка между слабоумния Питъркин и убийствата. Питъркин е безпомощен идиот, жена като Адела едва ли би видяла в него заплаха. Корбет мрачно се усмихна. Убиецът беше умен: любовни срещи, съобщения! Както и самата Адела беше подсказала — младите момичета не искаха други да узнаят за тези неща — убиецът използваше това, че момичетата пазят такива тайни за себе си.
Корбет вдигна регистъра на покойниците.
— Не удря два пъти на едно и също място — измърмори. — Нанася удара само веднъж!
Елизабет е била примамена да иде на мястото, където я е чакал Маскирания. Питъркин беше идеалният приносител на съобщението. Вероятно след ден или два съобщението и споменът за него щяха да се изпарят, и дори идиотът да разбере, че става нещо нередно, как ще разгласи стореното от него? Корбет задължително ще си поприказва с Питъркин. Междувременно… Отвори регистъра на покойниците и като го отгърна двайсет години назад, започна да чете. Припомни си стиховете от една поема:
Корбет дълго и старателно изчете регистъра на покойниците и намери каквото търсеше: смъртни случаи, които нямаха обяснение. Затвори го и седна. Мелфорд наистина беше кървава касапница! Сети се за Бийчъм Плейс и жалкия скелет, скрит в стената на стария параклис.
— Някои са изчезнали — прошепна на себе си Корбет. — Други са заровени, което значи, че не всички са намерени!
Спомни си думите на Тресилиън за бракониера Фъръл. Беше ли възможно?
— Двама убийци! — отново промърмори Корбет.
Замисли се за Фъръл и Соръл. Фъръл е бил похотлив бракониер, а Соръл? На какво се беше посветила? На справедливост? На отмъщение? И двамата познават полето като пръстите на ръцете си, а и какво ли е имал предвид Фъръл с думите „истината е ясна като на картина“?
Корбет отмести назад стола си, изправи се и посегна за плаща и колана с меча си.
Глава четиринадесета
Соръл плъзгаше разсеян поглед по рисунките на стените в Бийчъм Плейс. Вслушваше се внимателно и в шумовете, които се чуваха отвън. От време на време някои хора идваха да си купят прясно месо. До нея бяха стигнали слухове за важна и тържествена гощавка в общината тази вечер.
— Няма по-подходящо време за малко незаконен лов — промърмори си тя.
Соръл отиде до нишата със статуята на Светата Дева. Мушна ръка зад нея и измъкна мазен свитък, парче велен, което беше купила от пазара в Мелфорд. Отнесе го на масата, приглади го и зачете надрасканите на него имена. Соръл познаваше буквите. В края на краищата, тя беше дъщеря на търговец и беше начетена, но за нейно нещастие се беше влюбила и се бе оказала отхвърлена и от възлюбения, и от семейството си. Имената не бяха изписани правилно, буквите бяха разкривени, но Соръл ги разпознаваше. Прокара пръсти по списъка: Тресилиън, Молкин, Торкъл, Девърел, Риптън…
— Да — прошепна — и още неколцина други.
Взе камата си и до имената на вече убитите проряза разкривени кръстчета. Вдигна велена. Едно име привлече вниманието й.
— Уолтър Блайдскот! — каза тя. — И твоето време ще дойде!
Соръл тържествуваше при вестта за смъртта на Девърел и се чудеше докъде е стигнал в разплитането на загадката писарят. Не му каза всичко. О, не! Върна обратно пергамента и повдигна окачения на стената гоблен. Издълбаната недодялана рисунка под него не беше на Фъръл, а нейна: груба карта на полетата.
В центъра, заобиколен от гори, бе изобразен Мелфорд. По границата на кръга имаше издълбани кръстове, които бележеха местата, където Соръл беше открила поне седем-осем други тела. Тя съсредоточено ги разгледа. Вече си даваше сметка защо скитащите цигани страняха от града и от пътищата, които водеха към него. Не можеше да разкрие тайната си на писаря. Понякога съмнения обземаха и нея самата. Ами ако Фъръл е жив? Може да се промъква сред дърветата като призрак. Беше по-тих и от бухал, излязъл на лов. Нагласи обратно гоблена, погледът й се спря на покритото с червен балдахин легло. Фъръл не би извършил подобни злодеяния! В любовта му нямаше нищо извратено. Припомни си любовните им игри в леглото. Фъръл беше страстен като разгонен жребец. Защо ще му е да погубва самотни момичета? Да се беше вслушвала повече в приказките на Фъръл в седмиците след екзекуцията на сър Роджър…
Тя дочу шум и замръзна. От залата ли дойде? Имаше ли тук друг човек? Взе арбалета от стената, където висеше. Отвори сандъка и извади малък колчан със стрели. Постави една в арбалета и несръчно опъна
