— Ще направиш ли признание? — попита Корбет.
Бъргес шумно си пое въздух.
— Какво мога да кажа? — измърмори той и лукаво се усмихна на Корбет: — Наистина, призраците ме издадоха! Мъртвите ме предадоха.
— Мъртвите искат живота ти — грубо му отвърна Корбет. — Двамата с отец Гримстоун трябва да си получите заслуженото.
— Така ли мислиш? — попита Бъргес.
— Той е твой съучастник — настоя Корбет.
— Не, не е. Просто е един малодушен човек.
— Това признание ли е?
— Не е, мастър писарю. Ако искаш признание, ще го получиш, но след като говоря с отец Гримстоун.
Корбет прие с кимване. Ранулф и Чансън заведоха завързания затворник в къщата на свещеника. Корбет се върна в църквата, седна и заразглежда дърворезбите по олтара. Опита да се моли, но осъзна, че е уморен, обзет от внезапна слабост. Отпусна се в основата на една от колоните и изнурено опря гръб в хладния камък. Беше му призляло от всички тези трупове, от лицето на Бъргес, от нечовешката жестокост, с която беше извършвал убийствата си. Искаше му се да е далеч от Мелфорд.
Трябва да беше минал вече час, когато Ранулф и Чансън доведоха обратно Бъргес в църквата. Затворникът беше като в унес.
— Гримстоун е развалина — измърмори Ранулф. — Седи там и дърдори като дете. До час ще е мъртво пиян.
— А убиецът? — Корбет кимна към Бъргес.
Ранулф опипа вътрешната страна на елека си и измъкна свитък. Корбет го разви — Ранулф беше записал признанието на престъпника с безстрастния и сбит почерк на писарите. Корбет помоли за запалена свещ и зачете. Кръвта му се смрази от списъка на престъпленията.
— Поне петнайсет — измърмори той. — Убил е петнайсет души! — Корбет се изправи. — Доведи затворника!
Корбет застана пред високия олтар. Взе малко разпятие от една странична маса и го постави в единия й край, до него постави кралската заповед. Бъргес стоеше в другия край на олтара, Ранулф и Чансън бяха застанали от двете му страни.
— Адам Бъргес — извиси глас Корбет, — обвинен си в ужасни убийства в Мелфорд и околностите му. Списъкът — той посочи признанието — говори сам.
— Виновен съм — едва помръдна устни Бъргес. — Говорих с отец Гримстоун. Надявах се да ми прости.
— Имам власт да те съдя — заяви Корбет.
— Какъв е смисълът? — Бъргес разкриви лице в подобие на усмивка. — Нека, каквото има да става, да стане бързо. Имаш властта, имаш доказателства, а вече и моето признание. Съжалявам само, че не те убих. Трябваше да те убия още първия ден, когато пристигна. Виновен съм, колкото е виновен Юда и не ме е грижа, че ще свърша на въжето като него!
— Адам Бъргес, с властта на съдия по наказателни процеси, дадена ми с тази кралска заповед, и по силата на собственото ти признание и изнесените доказателства, те обявявам за виновен в ужасни убийства! Имаш право да обжалваш…
Бъргес избухна в смях.
— Нападна с нож и кралски пратеник, което е предателство към короната!
Корбет замълча, търсейки някаква промяна в студените очи на този мъж, който беше отнел толкова много човешки животи.
— Осъждам те да бъдеш обесен на ешафода. Ще можеш да се изповядаш пред свещеник. Присъдата ще бъде изпълнена днес, преди залез-слънце!
В останалите часове на деня Корбет и неговите хора, с помощта на сър Морис, се заеха да приготвят вещите си. Младият лорд беше поел в свои ръце съдебната процедура, изпрати човек да доведе въоръжена охрана от своето имение. Корбет и сър Луис Тресилиън, охраняван от Ранулф и Чансън, се срещнаха със сър Морис по време на екзекуцията, която се състоя на кръстопътя извън Мелфорд. Насъбрала се беше многобройна тълпа, близките пасища бяха почернели от народ. Бъргес се държа предизвикателно до последно. Качиха го на стълбата, двама от хората на Чапълс го държаха здраво, примката бе здраво стегната около врата му.
Смрачаваше се и излезе студен вятър. Корбет седеше прегърбен на коня си пред бесилката. Той ненавиждаше екзекуциите, обичаен завършек на кралското правосъдие, но този път чувството беше различно, нямаше въодушевление, нито радост — само мрачна решимост да види случаят приключен.
Погледна през рамо. Тресилиън, който беше дал клетва да не бяга, седеше на коня си, вързаните му ръце стискаха седлото. Вниманието му беше напълно погълнато от мъжа на стълбата и стегнатата около врата му примка. Сър Морис, с бледо лице и твърд поглед, седеше до него. Корбет се огледа. Наблизо с китка цветя в ръце стоеше Соръл. Разпозна коларя, Риптън и останалите редовни посетители на „Златното руно“.
— Адам Бъргес! — извика той. — Имаш ли какво да кажеш преди присъдата да бъде изпълнена?
Бъргес се извърна и плю по посока на Корбет. Корбет дръпна назад коня си, чиито копита се плъзнаха по посипания с камъчета път. Писарят вдигна ръка.
— Нека се въздаде кралското правосъдие!
Блъснаха стълбата, но Бъргес беше по-бърз. Скочи сам и тялото му се загърчи и заизвива, а след малко увисна неподвижно. Зловещата тишина се нарушаваше само от тихия шум на вятъра и скърцането на въжетата на ешафода.
— Нека трупът остане там един ден и една нощ! — нареди Корбет. — После може да бъде погребан.
Обърна се и си взе сбогом със сър Морис.
— Постави стража до бесилката — прошепна Корбет. — Убеди се, че убиецът ще повиси там като назидание.
— Ще го направя, сър Хю. Ами сър Луис?
— Не знам — отвърна Корбет. — Той е умен правник. Ще се защити с доводите, че е служил на кралското правосъдие. Бъргес е доказателство за това.
— Същата участ ли го очаква?
— Съмнявам се — отвърна Корбет. — Но му предстоят тежки дни, затвор или изгнание, макар за кратко — свали ръкавицата си. — Желая ти всичко най-добро, сър Морис.
Лордът стисна ръката на Корбет. Писарят обърна коня си и се загледа в безмълвната фигура, която се полюляваше на края на въжето. Усети, че някой го хваща леко за коляното и погледна надолу. Соръл му поднесе букетче цветя. Корбет го взе. Тя не пускаше коляното му.
— Благодаря ти — прошепна. — Сега имам тяло, над което да скърбя и гроб, на който да се моля. Въздадено беше кралското правосъдие.
Корбет се приведе и докосна лицето й.
— Да, мистрес Соръл, както и Божието!
Бележка на автора
Серийните убийци не са продукт на двадесети век, въпреки че по-обстойните ни познания за тях са подпомогнати от съвременната наука. Убийствата, описани в тази книга, се основават на различни случаи от Средновековието. Затворени общности като град Мелфорд действително са съществували и са били благоприятна сцена за кървави и жестоки убийства. Проблемът бил в това, че ако жертвата не е имала могъщ роднина или случаят не бивал отнесен до кралските съдилища, малко е можело да се стори, за да се открие престъпникът. Съдиите вземали подкупи, съдебните заседатели били подложени на натиск или също подкупвани, не само когато ставало дума за убийства, но и при различни случаи на бунтове и предателства. Животът не струвал много. При това през четиринадесети век икономическото развитие на Англия довело до
