плътния зелен балдахин на дървесните корони. Природата почиваше в следобедната омара. На свечеряване все още не бяха наближили никакво населено място, затова Бенстийд реши да пренощуват на открито. Посочи една горичка наблизо.
— Ще останем тук — обърна се той към немия си спътник. — Ще хапнем, ще поспим и утре рано ще продължим по пътя си.
Бенстийд поясни казаното с бързи, привични движения на пръстите си и Аарон кимна. Насочиха конете към горичката и навлязоха в нея. Вървяха по тясна пътека, която ги отведе в малка долчинка. Прегазиха един плитък поток, смущавайки водните кончета, които още се рееха над него, осветени от последните лъчи на залязващото слънце. Бенстийд продължи още малко, после спря и започна да търси подходящо място за нощуване Доволен, задето бяха успели да изминат доста път, Бенстийд отпуши единия мях, окачен на седлото и го надигна, изливайки обилна част от съдържанието му в пресъхналото си гърло.
Стрела от арбалет избръмча и се заби в незащитените му гърди. Бенстийд отпусна неволно меха и се закашля неразбиращо. От устата му избликна вино, смесено с кръв. Обърна се към Аарон, но мълчаливият му телохранител беше вече мъртъв — друга стрела стърчеше забита в гърлото му.
Бенстийд се смъкна като пиян от седлото и изпусна меха. Червената течност плисна на силна струя и се смеси с кръвта, която течеше от гърдите и гърлото му и образуваше локви по земята. Някаква птица изпищя над него и умиращият почти наподоби издавания от нея звук, докато кръвта образуваше мехурчета около устните му. Миризма на стъпкана прясна трева нахлу в ноздрите му. Бенстийд още не можеше да разбере какво става с него. „Корбет! — каза си той. — Виновен е Корбет!“ Беше направил най-голямата грешка в своя отиващ си живот — беше се доверил на Корбет. Вярваше, че Корбет спазва правилата на играта. Въпреки всичко, в гаснещото съзнание на Бенстийд трепна доволство — той беше сторил всичко, което трябваше да бъде сторено. Неговите агенти в норвежкия кралски двор в Осло бяха получили тайните му заповеди. Всичко щеше да бъде наред. Вълна от кръв се надигна в гърлото му, мракът се надигна като безшумна вълна и го погълна.
Скрит в сенките на дърветата, сър Джеймс Селкърк свали големия си арбалет, извади меча си и доближи безмълвните фигури на земята. Аарон беше мъртъв, проснат по лице в тревата. Бенстийд лежеше по гръб, но устните му все още мърдаха, макар очите му вече да мътнееха. Селкърк се надвеси над него, за да види как той ще изпусне сетния си дъх.
— Виждаш ли, мастър Бенстийд — каза той тихо, — аз бях прав. Оказа се, че напускаш Шотландия още днес!
Селкърк се озърна. Беше следил двамата пътници още откакто напуснаха Единбургския замък. Задачата му беше много лесна. Те не подозираха нищо, не очакваха нападение. Рицарят предполагаше, че ще се наложи да изчака повече, но когато разбра, че жертвите му възнамеряват да спят на открито в гората, прецени, че не бива да изпуска такава възможност. Селкърк тръгна тихо през гората, докато стигна малка просека, скрита сред гъстата растителност в центъра на гората. Тук пръстта беше влажна и той успя да изкопае без особени усилия един плитък гроб. Довлече до него труповете на двамата мъже и ги зарови, а седлата и багажа им зарови в друга, по-малка яма, но първо ги претърси внимателно, за да се убеди, че в тях няма нещо, което би представлявало интерес за господаря му. После подгони разседланите коне и те препуснаха нанякъде в падащия мрак. Селкърк беше уверен, че те ще намерят пътя до някое близко село или ферма, където селяните нямаше да могат да повярват на късмета си. След като се убеди, че всичко е свършено както трябва, Селкърк яхна коня си и потегли обратно към Единбург. Знаеше, че епископът вече подготвя писмото до Едуард, в което с прискърбие отговаряше на очакваното запитване на английския крал за „местонахождението на пратеника му“. В крайна сметка, както бе отбелязал иронично Уисхарт, подобни злополуки се случваха често в Шотландия.
БЕЛЕЖКА НА АВТОРА
Обстоятелствата около смъртта на шотландския крал Александър III отговарят на описаното в тази книга. Кралят и кралица Йоланда често били разделени. Вечерта на 18 март 1286 година кралят действително обявил пред удивените членове на своя съвет, че има намерение да потегли от Единбург въпреки надигащата се буря и да прекоси устието на Форт, за да прекара нощта с кралица Йоланда в замъка Кингхорн. Членовете на съвета, свикани, за да обсъдят арестуването на един шотландски благородник в Англия, протестирали енергично, като изтъквали опасностите, на които се излагал кралят, ако потеглел на път в такова време. Кралят обаче не им обърнал внимание и накрая съветниците му се примирили, защото за Александър не било необичайно да препуска из Шотландия, съпроводен само от няколко души. И така, кралят потеглил от Единбург заедно с двама оръженосци и прекосил реката при Куийнсфери. И лодкарят, и кралският доставчик, който чакал Александър на другия бряг с коне за него и спътниците му, се опитали да разубедят краля да продължи по пътя си, но нямали успех. Кралят продължил да препуска бясно през бурята и намерил смъртта си, падайки от скалите при Кингхорн Нес.
Можем само да гадаем дали тази смърт се дължи на злополука или на нечия злоумишлена намеса. Немалко хора имали изгода от смъртта на Александър III.
Придворните фракции, ръководени от родовете Брус и Комин, не обърнали внимание на предупрежденията на епископ Уисхарт и в крайна сметка двата клана били въвлечени в постоянна кървава вражда. Едуард I продължил да се представя като посредник, но е интересно да се знае, че точно по времето, когато крал Александър загива, английският крал отпуснал на норвежкия значителен заем и същевременно изпратил доверени хора при Светия отец с молба той да разреши годежа на неговия син с Маргарет, „Момичето от Норвегия“. Френският крал Филип IV също проявявал жив интерес към вътрешните дела на Шотландия до края на живота си. В крайна сметка Едуард Английски разкрил тайните си въжделения. Първоначално се държал като безпристрастен посредник между шотландските кланове по време на спора за престолонаследието, но в крайна сметка подкрепил кандидата, който обещал да приеме неговата върховна власт над Шотландия. Внучката на Александър III, „момичето от Норвегия“, така и не стъпила в Единбург. Детето било застигнато от внезапна и загадъчна смърт по пътя към Шотландия. Тази смърт послужила като сигнал за клана Брус да издигне отново претенциите си за шотландския престол и в крайна сметка избухнала кървава война между Шотландия и Англия, която продължила десетилетия; жертвите и от едната, и от другата страна са били безбройни.
Мнозина са убедени, че големите политически игри между велики сили са явление, наблюдавано за първи път едва през деветнайсети век, но това не е така. Едуард I имал много ясна идея за своите завоевателски и имперски амбиции, и в това отношение двамата с Филип IV, френския крал, много си приличали. Последният също мечтаел да застане начело на империя, чиито граници да опасват цяла Европа — по-голяма от империята на Карл Велики. За него папата, който преместил Светия престол от Рим в Авиньон, в Южна Франция, бил само функция на светската власт. Той се постарал да свърже синовете и дъщерите си в бракове с представители на най-видните благороднически родове в Европа, а по-късно успял да сключи и официален съюз с Шотландия срещу Англия. Политическата философия на Филип е ясно изразена от неговия придворен правник Пиер Дю Боа, чиито писания са съхранени до ден днешен и представляват изключително интересно четиво. Тези постоянни конфликти между двете кралски династии — английските Плантагенети и френските Капети — не само че подклаждали войната в Шотландия, но се превръщат и в основна причина за избухналата по-късно Стогодишна война, бушувала от Фландрия до Испания. Томас от Лиърмаут, известен още като Томас Стихоплетеца, също е историческа личност. Откъси от неговата поезия са запазени и до днес. Той наистина предсказал смъртта на крал Александър III и хаоса, който щял да настане след нея. Пророческите му стихове се сбъднали с удивителна точност. Едуард I умира през 1307 година близо до Карлайл, настоявайки пред своя син и пред най-видните благородници на кралството да продължат войната с Шотландия до окончателна победа. Но неговият най-голям син, който се възкачва на престола под името Едуард II, се оказал неспособен да осъществи амбициозните проекти на баща си. През 1314 година една от най-многобройните английски войски, свиквани през Средновековието, била пресрещната от шотландците, водени от Робърт Брус, при реката Банокбърн. Английската армия била напълно разгромена, кралят на Англия едва успял да избяга и да спаси живота си. Или, ако си послужим с думите на Томас Стихоплетеца, Банокбърн наистина „преляла от кръв“.
