Едуард отмести поглед. До Едмънд седеше Джон дьо Бретан, граф Ричмънд. Още един глупак, помисли си кралят. Той имаше земи във Франция и беше роднина, макар и далечен, на Филип IV. Едуард често се чудеше дали Ричмънд не е бил купен на малко по-висока цена от тридесет сребърника. Той тихо изскърца със зъби. Беше вярвал на този червендалест глупак като на син. И защо? Ричмънд беше предприел поход във Франция, беше превзел Гаскония и после се беше предал без бой. Едуард се огледа. Тук бяха и Боън, граф Хиърфорд, и Бигод, граф Норфък. Небеса, каква двойка бяха те! Той ги познаваше и знаеше как мразеха опитите му да ограничи властта на знатните благородници, как използваха сегашните му затруднения с Шотландия и Франция за своя изгода и печалба. Всъщност, не беше имал нищо против, самият той играеше тази игра от десетки години. Но предателството беше нещо друго. Ако се докажеше, главите им щяха да се търкулнат, а телата им да бъдат изкормени като на всички предатели. Но преди да ги прати на ешафода, той трябваше да притежава необорими доказателства за вината им. Съдиите щяха да му ги поискат.
Едуард се вгледа в писарите. Дори те, макар и негови служители, прости хора, които се бяха издигнали благодарение на късмета, ума си и кралското благоволение, не бяха извън подозрение. Той внимателно се взря в един от тях — Ралф Уотъртън — красив тъмнокос младеж със засмени очи и бърз ум. Беше способен писар, но кралските шпиони бяха докладвали, че живее по-нашироко, отколкото би могъл да си позволи човек на неговия пост. Ами ако шпионите лъжеха? Можеше ли да им се вярва? Quis custodiet ipsos custodes, както беше казал Ювенал: „Кой ще пази самите пазачи?“ Умореният ум на Едуард се въртеше в кръг като глупав пес, който гони опашката си. Внезапно той осъзна, че в залата цари мъртва тишина. Съветниците, писарите и благородниците го гледаха особено. Реши, че е време да сложи край на преструвките.
— Милорди — усмихна се той, прикривайки тайните си страхове и съмнения, — когато се срещнем отново, трябва да сме разрешили тези трудности. — После се обърна към Уотъртън. — Ралф — каза му любезно Едуард, — кажи на сър Томас, че съветът е свършил и предай, че лодките трябва да дойдат на дворцовия кей.
Писарят се изправи и с това съветът приключи. Лордовете и високопоставените просители се поклониха, доволни, че напускат изпълнената с подозрение атмосфера, създадена от краля.
Скоро залата се изпразни и Едуард остана сам с мрачните си мисли. На вратата леко се почука и сър Томас Тъбървил, рицар от кралската свита и капитан на стражата, тихо влезе в стаята.
— Сър Томас? — Кралят харесваше този строг воин въпреки продълговатото му бледо лице и острите зелени очи, които постоянно наблюдаваха света тревожно и напрегнато.
— Сир — каза рицарят, — съветниците си тръгнаха. Желаеш ли още нещо?
— Не, Томас — приветливо каза кралят. — Нищо друго. Остани на поста си и не разпускай хората. Ще остана още малко.
Рицарят се поклони и излезе, затваряйки тихо вратата след себе си.
Кралят стана и отиде до един от мангалите, за да стопли премръзналите си пръсти. Дълбоко в сърцето си той беше разтревожен: испанката Елинор, неговата красива кралица, беше мъртва; хитрецът Бърнел, старият му съветник — също и Едуард изпитваше смазващо чувство на загуба. Беше сам и не се доверяваше на никого в момент, когато най-много имаше нужда от доверен човек; в Шотландия бушуваше въстание; тайните му планове да я постави под властта на английската корона бяха провалени от благородниците й, решени да имат свой собствен крал, дори той да е самият дявол, само за да не се покорят на Уестминстър. Богатата английска провинция Гаскония в югозападна Франция също му беше отнета за един месец с измама и предателство.
Филип IV Френски, внук на Луи XI Светеца, мрачно размишляваше Едуард, беше принц на лъжците, който би спечелил възхищението на самия Велзевул — царя на лъжците. Кралят изстена на глас, когато си спомни как го беше измамил. При един инцидент по френско-гасконската граница, засягащ няколко замъка, Филип, който беше практически сюзерен на Едуард по отношение на Гаскония, беше настоял да поеме властта над провинцията за тридесет дни, докато спорът бъде уреден. При мисълта какво беше последвало, кралят изскърца със зъби. Собственият му брат Едмънд се беше съгласил. По-късно беше оправдал действията си с куп глупости, свързани със законите. Французите веднага бяха окупирали Гаскония и Филип IV, този долен хитрец, беше отказал да я предаде обратно. Войските му бяха нахлули в провинцията като води на буйна река, пробила бента и всичко беше изгубено.
Едуард горчиво се беше оплакал на френския крал, на папата, на други европейски владетели. Да, всички те съжаляваха. Смятаха, че това е ужасно нарушение на феодалните права на васалите, но Едуард знаеше, че няма да му помогнат, че зад любезните си дипломатически писма му се надсмиват. И това беше само началото на кошмара. Шпионите му изпращаха доклади за тайния план на Филип да изолира Англия, като навлезе в Шотландия, Уелс, Ирландия и Гаскония. Едуард се беше наложил в Уелс, Шотландия можеше да бъде подчинена, а Гаскония — възвърната, но ако станеше обратното? Ако Филип завземеше всички тези провинции, преди да нападне Англия? Норманският херцог Уилям беше направил същото преди двеста години.
Дядото на самия Едуард беше изгубил всички английски територии в северна Франция и се беше отбранявал срещу френското нашествие в Англия. Щеше ли да се повтори историята? Едуард се намръщи и изпука с пръсти. Беше направил сериозна грешка — беше подценил Филип IV Хубави. Френският крал беше заблудил всички с привидно скромния си вид, русите коси, честните сини очи и прямото си поведение. Но сега Едуард знаеше истината. Филип смяташе да създаде империя, която би накарала дори Карл Велики да ахне от възхищение.
Кралят протегна пръсти към мангала. Трябваше да има изход, мислеше си той; щеше да подсили гарнизоните в Уелс и да изпрати армия на север, за да смаже шотландците. А Филип IV? Едуард въздъхна. Трябваше да раболепничи пред папата, да целува копринения му сандал, да постави Англия и териториите й под негова защита. Дядо му Джон беше направил същото с блестящ резултат. Така, ако някой нападнеше Англия, нападаше и Светия отец, и цялата мощ на католическата църква. Едуард се усмихна — щеше да изпрати купища злато на дъртия негодник папа Бонифаций VIII и да го помоли да се намеси, да им стане арбитър. Същевременно щеше да унищожи предателя в Уестминстър. Но на кого можеше да се довери? Кого би избрал Бърнел? Едуард се замисли и усмивката му премина в смях. Разбира се! Английският крал беше избрал на кого да възложи тази задача.
Хю Корбет, старши писар в английския кралски съд, бе коленичил пред статуята на Девата в пищния, ухаещ на тамян параклис на катедралата „Нотр Дам“ в Булон-сюр-Мер. Англичанинът не беше религиозен, но вярваше, че Иисус и майка му трябва да бъдат почитани, затова им се молеше, когато се сетеше. Това му се струваше трудно — през повечето време говореше той, а Бог винаги изглеждаше прекалено зает, за да му отговори. Беше запалил восъчна свещ и коленичеше в светлината й, опитвайки се отчаяно да изпълни обета си.
Беше го дал по време на ужасното пътуване от Англия с тумбестия ког, който сякаш се движеше накъдето му скимне и умишлено причиняваше какви ли не неприятности. Когато напускаха Дувър, ги беше пресрещнала буря и корабът безпомощно бе подскачал нагоре-надолу по високите черни вълни. Леден пронизващ вятър беше опънал платната, подмятайки кога като есенно листо и Корбет беше изминал целия път, повръщайки на носа, докато накрая имаше чувството, че сърцето му няма да издържи.
Студената морска вода проникваше през шпигатите4 и вкочаняваше вече измръзналото му тяло. Корбет наистина вярваше, че ще умре. Не можеше да помръдне, пък и какъв беше смисълът? Само за да повърне и да бъде върнат до релинга при останалите си спътници, които също страдаха от морска болест. Единствената му утеха беше, че личният му прислужник Ранулф също беше зле. Обичайно издръжлив на всякакви премеждия, този път и той страдаше като господаря си. Най- накрая Корбет беше дал обет, че ще запали свещ в катедралата „Нотр Дам“ и ще се моли един час в параклиса, ако Девата им помогне да стигнат живи и здрави до брега.
Паленето на свещта беше лесна работа, но едночасовата молитва се беше превърнала в подробен анализ на причините, поради които кралят изобщо го беше пратил във Франция. Корбет стана с въздишка, облегна се на една от колоните и се взря в тъмния кораб. Вече беше старши писар в съда и отговаряше за писма, меморандуми, договори, заповеди и други документи, под които стоеше тайният печат на Англия. Беше на пряко подчинение само на върховния съдия, канцлера и английския крал. Имаше секретна, добре платена работа със солидна заплата и правото да се снабдява от кралските складове, притежаваше малка
