къщичка близо до Холборн и парите му бяха вложени при един златар и един лихвар от Сиена.
Корбет имаше малко познати, нямаше съпруга и деца и на тридесет и осем години още се радваше на отлично здраве в епоха, когато човек се смяташе за късметлия, ако навърши тридесет и пет. Той седна в основата на голямата колона с канелюри. Стомахът му още се бунтуваше, чувстваше се слаб и залиташе, изтощен от морското си пътешествие. При мисълта, че отново го изпращат на път с тайни и деликатни, задачи той изруга. Беше решил, че всичко е свършило, когато господарят му Бърнел почина преди четири години. Старият Бърнел, лукав, безпогрешен и дяволски изобретателен, когато се наложи да унищожи някоя заплаха за кралството. Корбет беше участвал в бдението над безжизненото тяло на епископа, преди да бъде покрито с плащаница и поставено в ковчега от чамово дърво.
След смъртта на Бърнел животът му се движеше на приливи и отливи като бавен поток, докато кралят не го беше повикал на тайна среща в двореца си в Елтхъм. Той планираше нов поход срещу шотландците и помещението беше пълно със сандъци, ковчежета и кожени калъфи с писма, документи и сметки, свързани с Шотландия. Едуард бързо беше пристъпил към въпроса: в собствената му канцелария или в съвета имало предател или предатели, които събирали тайни сведения за английските дела и ги предавали, Бог знае как, на Филип IV Френски. Корбет трябвало да замине като дипломатически пратеник във френския двор и да открие предателя.
— Бъди нащрек — беше го предупредил кралят мрачно. — Предателят може да е някой от спътниците ти. Трябва да го откриеш, мастър Корбет, да го хванеш в капана на собственото му предателство.
— Да го арестувам ли, твое величество?
— Ако е възможно — беше невъзмутимият отговор, — но ако се окаже невъзможно, убий го!
Корбет потръпна и отново заразглежда тихата тъмна църква. Беше дошъл да се моли, а се канеше да убива. Дочу звук в задната част на храма и предпазливо се изправи. Ранулф го чакаше отвън. Писарят се прекръсти пред самотната свещ на олтара и бавно тръгна през кораба. Дишаше дълбоко и бавно, за да запази спокойствие, макар да беше сигурен, че в църквата има някой, който го дебне, притаен в мрака.
Трета глава
На другия ден след посещението на Корбет в „Нотр Дам“, английските пратеници се бяха възстановили достатъчно от морските си преживявания, за да тръгнат по крайбрежието към Сома, преди да се отправят на юг към Париж. Бяха довели собствените си коне и сега те се движеха в дълга колона, пренасяйки припасите на графовете Ричмънд и Ланкастър. С тях пътуваха чиновници, писари, готвачи, прислужници, пристави, свещеници и лекари. Благородниците не се различаваха много от останалите, защото студеното време и пронизващите ветрове бяха накарали всички да се увият плътно в дебели кафяви наметки.
В момента в малкия манастир, където бяха пренощували, след като напуснаха пристанището, цареше хаос. Коняри оседлаваха конете — два от тях имаха нужда от ветеринар, единият беше окуцял, а другият имаше рани по гърба — проверяваха подпръгите, поводите и стремената и подменяха повредените. Ръкописите и останалият багаж бяха натоварени заедно с провизиите, закупени на безбожни цени от лукави търговци. Тишината на манастирския двор се разкъсваше от викове, заповеди, ругатни и нервното цвилене на уплашените коне. Няколко кучета се мотаеха наоколо и създаваха допълнително объркване, докато един ядосан послушник не ги прогони с тояга.
Корбет седеше на една разнебитена пейка в ъгъла и навъсено наблюдаваше хаоса. Виковете и ругатните биха заглушили дори писъците на прокълнатите души в ада. Той вдигна поглед към огромния тимпан, издълбан над вратата на църквата, където, замръзнали навеки в камъка прокълнатите висяха обесени за червата на пламнали дървета, а други се задушаваха в пещи, запушили с ръце устата си, втренчили невиждащо каменните си очи през облаците дим. Съдникът Христос държеше спасените в ръцете си, а осъдените на вечно проклятие бяха поглъщани от чудовищна риба, глозгани от демони, измъчвани от змии, огън, лед или умираха от глад, без да могат да достигнат плодовете, които висяха пред очите им. Но за Корбет тези ужаси не можеха да се сравнят с това да преплаваш Ламанша посред зима, за да бъдеш английски пратеник във Франция.
— Мастър Корбет!
Писарят изстена и се изправи, когато прислужникът му Ранулф си проби път през препълнения двор. Червената му коса грееше като фар над бледото разтревожено лице. Корбет го беше спасил от бесилката преди десет години и сега той беше негов верен слуга и другар, поне привидно, защото писарят знаеше, че Ранулф-ат-Нюгейт гледа да се облажи за сметка на всички останали, включително и за негова. Прислужникът лъжеше, мамеше и заблуждаваше с умение, което едновременно ужасяваше и възхищаваше Корбет, а тичането му подир омъжени жени сигурно щеше да стане причина за внезапния му край.
Сега Ранулф играеше ролята на загрижен слуга, надявайки се, че ще притесни своя потаен и мрачен господар.
— Праща ме Бласкет — каза той задъхано. — Казва, че скоро ще тръгнем и нита дали багажът ти е стегнат и натоварен.
Бласкет беше надутият и арогантен иконом на граф Ланкастър, който обичаше властта и всичките и прояви така, както други хора обичат златото.
— Натоварен ли е багажът ни, Ранулф? — попита Корбет.
— Да.
— А готови ли сме да тръгнем?
— Да.
— Тогава защо не каза това на милорд Бласкет?
Ранулф го погледна като човек, който току-що е узнал важна тайна, кимна и хукна обратно към манастира, за да продължи да дразни надутия Бласкет.
Английските пратеници потеглиха точно когато манастирските камбани биеха за молитвата в девет часа. Френският ескорт ги очакваше пред портата на манастира — дворцовият пратеник, бляскаво облечен в алено и черно, трима невзрачни писари и двама рицари с лека броня и наметки в златистосините цветове на френския двор. Те бяха придружени от няколко въоръжени конници, свирепи на вид ветерани с кожени елеци, метални брони и дебели вълнени панталони, напъхани в здрави ботуши за езда. Корбет наблюдаваше как Ричмънд и Ланкастър разговарят с рицарите и си разменят документи. Най-накрая английските пратеници, обградени от ескорта, продължиха пътя си.
Земята на Нормандия беше равна, кафява и скована от ледения юмрук на зимата. Няколко упорити селяни, пристегнали с колани шаячните си наметки и нахлупили плъстените си шапки над очите, се опитваха да орат. Зад тях семействата им, дори съвсем малките деца, разпръсваха тор и вар, за да подхранят почвата. За Корбет, който беше воювал в блатистите местности по време на походите на Едуард в Уелс, провинцията изглеждаше доста процъфтяваща. Но той си спомни думите на Жак дьо Витри5, че „онова, което селяните печелят с тежък труд за една година, господарят им харчи за час“. Правосъдието тук беше сурово. Господарите на именията със сгради от дърво и камък, обградени с крепостни стени и ровове, наказваха повече, отколкото английските си събратя и на всеки кръстопът имаше бесилка или стеги6.
Селата представляваха групи от къщи, всяка с малки градинки, заобиколена от жив плет и плитка канавка, но Корбет беше изумен от броя на градчетата — някои стари, но други създадени само преди няколко десетки години. Всички бяха обградени със стени, къщите бяха скупчени около абатство, катедрала или църква. Понякога англичаните преспиваха в някой от тях като Ноайон и Бове, където имаше манастир или достатъчно голям хан. В други случаи ги подслоняваха в кралски или благороднически имения. Френските рицари показваха заповедите си, които задължаваха злочестия собственик или иконом да нахрани пратениците и придружителите им. Въпреки това гостоприемство френският ескорт странеше от Корбет и спътниците му и се отнасяше с тях мрачно и с пренебрежение. Това не беше изненадващо — между двете държави съществуваше временно примирие и по всичко личеше, че скоро между тях ще избухне война.
Писарят скоро се умори от безкрайните ежедневни задължения и проблеми при пътуването, макар че хора като Бласкет си изкарваха прехраната от тях. От дребнавостта, бърборенето, клюките кой къде седнал и кой колко бил богат, кой се зарадвал от възможността да стане пратеник във Франция. Корбет знаеше, че много от колегите му биха се вкопчили в подобна възможност, без да мислят за натъртването и раните от
