— Утре сутринта.
Клавдия се изправи и тръгна към вратата. Резетата бяха повредени, простичката ключалка бе толкова разхлабена, че можеше ясно да се види примитивният механизъм, който държеше ключа.
— Стъпка по стъпка! — прошепна Клавдия. — Хайде, чичо. Заведи ме в стаята ми.
Глава четвърта
Останалото остави на боговете.
Клавдия легна на кревата си и се втренчи в тавана. От готварницата долу долитаха викове, смехове и звукът на тамбурина, което значеше, че Януария е решила да танцува. Стаичката беше обикновена, на стената предишни клиенти бяха надраскали надписи:
Теофания е добра ездачка.
Порн има гадна уста.
Квест е обществен нужник.
Забрави републиката, гласувай за публиката.
Отдолу имаше малко по-културен цитат от Вергилий:
Безмълвни те паднаха, всеки от тях.
Клавдия пое дъх и сбърчи ноздри от миризмата на варено зеле. Загледа как пламъчето в почернялата стъкленица се надига и спада при полъха на вятъра, който проникваше през капака на прозореца. Спомни си лицето на Полибий и усети болка от собствената си самота. Майка й си бе отишла, баща й бе умрял, а сетне и малкият Феликс. Наричаха го нейна сянка: където и да отидеше, той винаги я следваше. Обвиняваше се за неговата смърт. Бяха отишли край Тибър да търсят в тинестите брегове по-ценни предмети — някоя монета, изгубен пръстен. Феликс обичаше да го прави. Преди колко време беше? Повече от година? Някаква ужасяваща сянка изскочи от мрака и животът на Феликс угасна като свещ. Убиецът се стовари върху нея на земята и започна да блъска с ножа си до гърлото й. Клавдия винаги щеше да си спомня миризмата му: на благовония, масло и вино. Лицето му бе скрито от нещо като маска, но тя успя да зърне върху китката татуирания бокал. Беше чувала за подобни нападения в тази местност.
Следващите дни бяха кошмарни. Тя не плака, легна до ковчега на Феликс и реши да спи край него, както когато беше жив. Сетне всичко се промени. Валериан важно влезе в кръчмата, а Клавдия рецитираше части от една пиеса на Теренций. Той я попита на колко години е, опипа гърдите й и избухна в смях, когато тя започна да го имитира. Толкова точно, толкова находчиво, както й каза по-късно, че веднага й предложи работа. Полибий побесня, но племенницата му тръгна с Валериан и трупата му и в продължение на месеци кръстосваше пътищата на Италия, без да обръща внимание нито на тежко пристъпващите войски, нито на сгромолясването на империята. В Медиолан срещна свещеника Анастасий, който внимателно я бе наблюдавал на представлението по една пиеса от Протей. В нея тя използваше езика на жестовете и така започна всичко.
Клавдия се обърна на една страна. Валериан пиеше много. Миналото лято банкрутира в Рим дни, след като Анастасий посети представлението. Той енергично жестикулираше и бързо мърдаше пръстите си с движения, които напомняха тези на птица. На другата вечер двамата се срещнаха извън града и тя започна да навлиза все по-дълбоко в неговия свят. Взеха я на работа в дома на Елена в Медиолан и тя тръгна с Константин, когато той потегли на юг.
Клавдия служеше като дворцова шпионка. В себе си се гордееше, че не е предала никого, освен предатели. Анастасий тържествено й го бе обещал. И не само пари, за да ги депозира при банкерите, но и живота на нападателя й — някой ден.
Клавдия чу изблик на смях. Океан бе подел груба популярна песничка. А другото? Избиването на куртизанките? Какво значение имаше, че императорът се забавлява? Но защо ги убиваха? За да очернят името му ли? Може би. В тази мозайка имаше много дребни парченца. Питайки се, какво ли ще й кажат утре в тъмните катакомби, Клавдия заспа.
На другата сутрин се събуди рано, веднага след съмване. Изми се и облече нова синя туника, която Попея сигурно бе донесла в стаичката й през нощта. После обу тежки сандали с ремъци, взе тоягата си и слезе долу. В кръчмата бе все още тихо, но улиците вече се пълнеха с шумове и тълпи. Чуваха се удари от чукове, гълчавата на ученици, дърдоренето на богати клиенти пред елегантните домове на патроните им, бъбрежът и недоволното мърморене на слуги. По улиците се виждаха роби, въоръжени с метли от сплетени тамариндови, пиренови и миртови клонки; те посипваха стъпалата със стърготини, преди пак да ги сметат на купчинки. Отпред залитаха двама пияни, които ядно премигваха на слънчевата светлина. Търговци сваляха капаците на дюкяните, изнасяха стоката си на сергии, някои палеха мангали в студения утринен въздух; бръснари вече обслужваха ранобудни клиенти.
Докато вървеше, Клавдия често поглеждаше нагоре към високите етажи на сградите: беше часът на нощните гърнета, когато — преди дневните стражи да започнат обиколката си — върху улиците се изсипваха всякакви нечистотии. Тя скоро се измъкна от частта на града, която познаваше толкова добре, и навлезе сред пазарните площади. В колонадите беше пълно с народ: обущари и продавачи на дрехи, търговци на медни съдове, готвачи, предлагащи горещи наденички, момчета, които разнасяха хляб и сладкиши, жени, понесли плодове и зеленчуци, писари със стилуси41 и пергамент. По сергиите вече бяха подредени пържени фурми, кървавица и малки гърненца с яхния. Търговци на вино крещяха, че стоката им е най-добрата. Колкото по-нататък отиваше Клавдия, толкова повече оживяваше градът. Преминаваха матрони в столове — носилки, синовете на дебел мъж го караха на количка. Важни сановници се излягаха в лектиките си, четяха пергаменти или подканваха робите да намерят по-бърз път сред тълпите.
Клавдия продължи на юг срещу потока от хора, който се изсипваше от предградията. Минаваше край скупчени като мухи просяци, пробиваше си път сред търговци на евтини джунджурии, които се навъртаха наоколо, готови да сторят някоя поразия. Не изпускаше кесията, прикрепена с връв към китката й, и придърпа по-надолу качулката на плаща си. Спря пред една готварница да си купи хляб, фурми и разредено вино. Продължи по пътя си и докато набързо се хранеше вървешком, внимателно оглеждаше тълпящите се край нея лица. После ускори крачка. Точно преди да стигне до главния път към Апиевите порти спря, взе си наденичка с подправки и седна на стъпалата на един храм. Изяде я още гореща, докато се оглеждаше, търсейки някое лице, което бе зърнала преди. Към нея доближи някакъв пиян и запретна долния край на туниката си. Клавдия вдигна тоягата и предупредително го смушка в корема.
— Сбъркал си и времето, и мястото, и жената! — начумерено каза тя.
Пияният се олюля. Клавдия видя, че не се преструва и просъска:
— Върви си в къщи и се наспи!
Стана, отблъсна го и скоро стигна градските порти, където помощни войници с червени плащове и сини щитове, с отметнати на вратовете шлемове, се бяха настанили срещу караулното, хилеха се и подсвиркваха на преминаващите момичета. Клавдия ускори ход, но трябваше да спре пред струпаните каруци, които прекупвачи и роби разтоварваха, за да разнесат стоката по многото пазари. Накрая успя да се промъкне. Пътят ставаше по-безлюден и тя бързо стигна до голямото разхвърляно гробище, този град на мъртвите, прострял се от двете страни на Апиевия път докъдето поглед стига: мавзолеи, статуи, груби надгробни камъни, истински некропол.
Клавдия навлезе в него и тръгна по една пътека, която се виеше между надгробните могили, сред помръкналия блясък на патрицианските гробници и безвкусните им имитации над мястото за упокой на по- малко заможните. Колкото по-навътре влизаше, толкова по-тихо ставаше край нея, само някоя птица се
