Просякът побягна уплашен. Клавдия тръгна към другия край на храма. От високите прозорци падаше слаба светлина. Тя очертаваше странните резби и рисунки по стените, ронещите се статуи.
— Някога си играех тук заедно с Феликс, брат ми — каза тя. — Наричахме това място „вход към подземния свят“. — Посочи към другия ъгъл: — Там наистина има стълби към подземието. Като малки мислехме, че долу живеят всякакви демони и чудовища.
— Вероятно наистина е обител на демони! — отвърна Силвестър и приближи. — Моята църква вярва, че тези места трябва да се очистят и опразнят. Принасянето в жертва на бикове и птици…
— О, струва ми се, че демоните си имат по-приятни местенца от това тук! — Клавдия седна на една плоча. — Ти дойде да ме видиш, каза, че е неотложно. Какво има?
— Ти работиш за Елена, божествената Августа?
— Знаеш го! — рязко отговори Клавдия. — Работя и за теб, заради онова, което ми обеща, и заради баща ми.
— И защото възлагаме големи надежди на теб, Клавдия! — Силвестър се усмихна в полумрака. — Когато се роди новият ред, църквата ще има нужда от свои очи и уши.
— В момента тези очи и уши доста са пострадали! — възрази Клавдия. — Освен това съм изморена и гладна, да не говорим, че съм и изплашена.
Тя подробно му разказа какво й се беше случило.
— Ние знаем Муран — заяви Силвестър, когато тя приключи. — Понякога се питаме дали е такъв, за какъвто се представя. — Той прехапа крайчеца на устната си. — Присъствал е на някои наши събирания. Но не знаем дали е шпионин, или искрено търси верния път, дали работи за императрицата, или за някой друг.
— А Парис?
— Парис е като пеперуда! — засмя се Силвестър. — Помня как по времето на Максенций, когато избяга от Рим, търсеше помощ от приятели християни, които го укриха. Те разказваха, че чак пелтечел от ужас.
— А другите?
— Всеки може да бъде заподозрян — отвърна Силвестър. — Императрица Елена, въпреки че на пръв поглед няма интерес. Бес, Руфин, Крис… Всички те са разбрали, че вятърът духа от друга посока.
— И какво носи този вятър?
Силвестър почеса рядката си, посивяваща коса. После седна на една плоча като учител, с ръце върху коленете; тъмнокафявото расо го обгръщаше от врата до обутите в сандали нозе. Клавдия винаги се бе чувствала заинтригувана от него. Освен това изпитваше искрена привързаност към този скромен жрец, който разполагаше с толкова голяма власт.
— Може ли човек да се довери на Анастасий?
— Не се доверявай никому! — повтори постоянния си съвет Силвестър. — Особено сега. Получихме вести от църквите във Витиния56. — Той замълча. — Както знаеш, император Лициний, управникът на Изтока, също се интересува от християнството. Лициний пие много — сухо допълни Силвестър, — и на един пир наскоро се изпуснал, че в Рим имало да става нещо драматично, което щяло да промени облика на империята. Та, ако размислим логично, какво може да разклати Западната империя на Константин? Войската го обича. Народът гледа на него като на свой спасител. Патрициите и търговците се надпреварват кой да му даде повече пари. Дори християнската църква се готви да го дари с благословията си.
— Убийство? — прекъсна го Клавдия. Тя набързо разказа на Силвестър за заплахите, които Елена беше получила.
— Възможно е! — съгласи се Силвестър. — Сикарият е обявил лична война на императрицата, а вероятно и на нейния син. Какво ще стане, Клавдия, ако императорът или майка му бъдат нападнати? Ако Елена умре, Константин ще бъде съкрушен. Ако той умре, Елена няма да има за какво да живее. Империята ще попадне в ръцете на някой друг. Но какво ще стане — предупредително вдигна пръст той, — ако това убийство, независимо дали успее или не успее, бъде приписано на християнската църква? Ще загубим всичко, което сме придобили. Това ще бъде завръщане на мрака, обратно в катакомбите, срещи в светлината на свещите; цели тълпи от нас ще бъдат подгонени към Колизея.
Клавдия облегна глава на олющената стена. Силвестър има право, помисли тя. Има повече убити императори, отколкото умрели от старост, болест или от получени на бойното поле рани.
— Ако планът е да ги убият — отговори тя, — тогава край тях вече има някой, на когото те се доверяват, а той е предател. Макар че…
— Какво? — Силвестър беше заинтригуван.
— Мисля за куртизанката Сабина, — продължи Клавдия, — онази, която беше убита в личните покои на Константин. Какво ще стане, ако някой като нея се доближи до императора? Някой, който се преструва, че е този, който всъщност не е? Да, ето това е пътят на престъплението — разсъждаваше на глас тя. — Отровата е твърде опасна. И императорът, и майка му си имат специални роби, които опитват храната, и собствени готвачи. Защо самите вие не ги предупредите срещу тази нова заплаха? — запита го тя.
— Как можем да го направим, Клавдия? — вдигна рамене Силвестър. — Нямаме доказателство. Императорът може да помисли, че хвърляме прах в очите му, за да укрепим още доброто си име, или, което е още по-лошо, може да реши, че християнската църква го заплашва.
— Но той ще обвини Лициний, императора на Изтока!
— И за това няма доказателства, макар да подозирам, че нашият убиец ще побърза да получи наградата си тъкмо оттам.
— Тогава какво да направим?
— Да вкараме сикария в капан! — отговори Силвестър. — Да го подмамим и да го убием, преди да е направил други поразии!
— И очакваш аз да направя това, така ли?
Силвестър се изправи и се наведе над нея.
— Налага се, Клавдия. Лятото скоро ще дойде. Константин пак ще тръгне на някой от военните си походи, защищаван от любимата си войска. Императрица Елена ще замине за Палестина. О, да! — засмя се той. — Чухме за нейните блянове, за амбициите й да намери честния кръст. Ако сикарият поиска да нанесе удар, ще го направи именно тези дни, а не след седмици. Хайде, ще те съпроводя обратно до гостилницата.
Те излязоха от храма. На стъпалата седеше просяк — потънала в мръсотия черна купчина дрехи, която умолително вдигна ръце и започна хленчи за милостиня. Силвестър пусна монета в ръката му и като хвана Клавдия за лакътя, поведе я обратно по улицата. Просякът напрегнато ги гледаше, докато двамата се отдалечиха. После захвърли монетата и енергично се изправи — без да показва какъвто и да е признак на слабост или някакъв телесен недъг, той тръгна през пустошта в посока към града.
По-късно същия ден Локуста, самопровъзгласила се вещица, собственица на публичен дом и притежателка на кръчмата „Троянският кон“, излезе от богато обзаведената си стая, заключи вратата зад себе си и слезе по стълбите към залата за хранене. Помещението тъкмо започваше да се пълни. Игрите бяха свършили и всеки искаше да иде някъде да хапне, да пийне нещо и да побъбри за онова, на което беше станал свидетел. Момичетата бяха заети — в момента две от тях вече повеждаха клиентите си навън към тясната уличка, за да ги обслужат. Прислужниците обикаляха с подноси, отрупани с ястия. Главорезите, наети от нея, кимнаха и вдигнаха ръце в поздрав. Локуста се почувства доволна. Вечерта щеше да донесе печалба. Тя застана в подножието на стълбището и се огледа, като търсеше лице, което би й създало проблеми: някой шпионин или доносник. После се засмя. Никой нямаше да бъде толкова глупав! Ако се появеше непознат, той или тя веднага щяха да бъдат разпитани най-подробно.
— Заповядай при нас, господарке! — Огромен снажен моряк се опита несигурно да се изправи на крака. — Заложих пари на Муран и Крикс, и двамата победиха. Сега съм по-богат с две сестерции57!
Веднага започнаха да обсъждат игрите. Морякът се опита да имитира някои от нещастниците, които мечките бяха убили. Локуста щракна с пръсти и заповяда да поднесат вино за всеки — за сметка на кръчмата. Беше ходила на игрите, за да се убеди, че някои от гладиаторите ще дойдат тази вечер. И все пак
