Съуправителят на Максенций беше подла лисица. Искаше от мен писмо, полица със задължение да дам пари, за да се бори с този, както го наричаше, узурпатор Константин. Нямах избор. Жена ми седеше с пребледняло лице, децата се бяха скупчили край нея. Приготвих писмото и го подпечатах. Давах гаранции, че ще доставя пари на Максенций.
— И даде ли му пари?
— Не, разбира се, не съм давал. Но нали разбираш…
— Не, не разбирам… — прекъсна го Клавдия. — Константин щеше да разбере едно такова писмо, дадено с изнуда. Сигурно нямаше да си първият, принуден да подпише подобен парцал.
Руфин обърна очи към мангала сякаш да провери, дали всичко е унищожено.
— Така си мислех и аз. Когато Константин потегли към Рим, можех да му разкажа всичко. Той щеше да избухне в смях, да ме тупне по рамото и да заповяда да донеса вино. Разбира се, взех нещата в ръцете си. Когато Максенций се отправи да се сражава и Север избяга във вилата на Домацила, организирах хора, които да претърсят императорските архиви. Върнах си писмото и изгорих и него, и полицата. Мислех, че с това работата е приключила. — Той сви устни: — После чух, че Север бил убит от някаква жена. Не помислих нищо, а една нощ някой пъхна парче пергамент в ръката ми. Беше намек за полицата, която бях подписал. Заповядваха ми да ида в градините на моята вила, в малката част с овощните дървета край задната стена. Трябваше да бъда сам, невъоръжен и да не нося нищо друго, освен фенер.
— Сикарият ли? — предположи Клавдия.
— Да, сикарият. Беше маскиран, имаше качулка и ме чакаше. Заяви, че имал препис от писмото и полицата ми. Изсмях му се. Вече се канех да извикам пазачите, когато в светлината на фенера той ми показа печата. Беше на Север. Съуправителят на Максенций имаше порочна душа. В действителност аз не бях сътрудничил с него, но той бе написал писмо, подписано и подпечатано от името на Максенций, в което благодареше за подкрепата и за хилядите сребърни и златни монети, които уж съм изсипал в хазната им. Не разбираш ли какво значеше това, Клавдия?
— Но ти не си ги дал, нали? — остро запита Клавдия. — Не можеше ли да отвориш счетоводните си книги?
Руфин отметна глава и се изсмя.
— Клавдия, Клавдия, аз мога да напиша счетоводни книги, които изглеждат точни, но не са по-верни от легендите за боговете. В дните преди битката при Милвийския мост аз теглех сребро и злато и го движех като фигури по шахматна дъска.
— Значи, това беше отмъщението на Север?
— Да. Той ми пишеше като на съучастник. Вярно, писмото можеше да не бъде решаващо доказателство за моето предателство. — Той се усмихна: — Но кога един император е имал нужда от доказателства? Най- малкото, което можех да очаквам, беше конфискация на имуществото ми и изгнание. О, отначало Константин щеше да ме успокои, но съмнението щеше да продължава да гложди душата му.
— И сикарият се беше снабдил с това писмо, така ли?
— Очевидно. След убийството на Север, той бе заграбил онази част от архива, която цезарят държал при себе си. Намерил писмото и разбрал, че ще му бъде полезно. Даде ми извънредно точни инструкции. Аз трябваше да убедя императора да се забавлява с дамите на Домацила. Също така трябваше да снабдя сикария с пропуск от императорската канцелария.
— И с какво друго?
— Със списък на императорските шпиони. Или писмото на Север щеше да попадне в ръцете на Константин. Нямах друг избор, освен да се съглася. Срещнахме се отново и аз му дадох онова, което искаше. Настоях с това да се сложи край, но сикарият само се изсмя. Каза, че първо ще получи отмъщението си и тогава ще се махне. Попитах го какво иска да каже, но той само ми се надсмя. Когато бе извършено първото убийство, започнах да се досещам какво става.
— А досещаше ли се, че Парис може да е замесен?
— Сикарият отправи едно искане: ако императорът реши да присъства на приема на Домацила, аз да я убедя да наеме трупата на Зосина. Никога не съм предполагал, че сикарият е Парис. — Той изтри потта от челото си: — Беше лесно. Направих всичко, за да не се разбере, че имам пръст в тази работа. Няколко думи с Бес, намек, кимване — и управителят на двореца се съгласи, разбира се. В края на краищата главният актьор на Зосина, Парис, беше включен в проскрипционните списъци на покойния Максенций, затова трупата се ползваше с благоразположението на Константин. — Той се обърна погледна открито Клавдия в очите. — Нямах никакъв изход — прошепна. — Нищо не можех да направя. След като ми показа писмото, след като веднъж се бях съгласил да сътруднича… — Руфин замълча. — И така, какво искаш, Клавдия?
— Трябва ми един мъж с червен бокал, татуиран на китката.
Тя погледна към двореца. Силвестър стоеше на прага.
— Искам един мъж с червен бокал, татуиран на китката на ръката — повтори тя, — да умре така, както умираше брат ми, а той го гледаше. Ти разполагаш с огромно богатство, нали?
Руфин кимна:
— Тогава на теб вече ти е платено.
— Какво! — възкликна Клавдия.
Руфин горчиво се засмя:
— Императрицата не ти ли каза? Този мъж без съмнение е войник, офицер. Имаше и други такива, провинили се в нападения срещу момичета от предградията и прислужнички.
Клавдия потисна гнева си.
— Не се тревожи! — успокои я Руфин. — Императрицата вероятно ще ти каже, когато му дойде времето и когато сама реши.
— Има ли нещо друго?
— О, да, Клавдия, има. Този човек вероятно принадлежи към една кохорта на Шести илирийски полк, разположен в Далмация. Имаме доклади за подобни убийства и изнасилвания и сред местните момичета там.
— Трябва да ида там! — заяви Клавдия.
Руфин й протегна ръката си:
— Договорихме ли се, Клавдия? Нали сме приятели и съюзници?
Тя стисна ръката му:
— Приятели и съюзници!
— Ще обърна небето и земята — заяви Руфин, като ставаше, — но ще върна тази кохорта в Рим. Аз получих живота си; ти ще получиш смъртта на този човек. — Погледна през рамо и също видя Силвестър. — О, — обърна се той пак към Клавдия, — и внимавай с този човек.
Клавдия объркана го погледна.
— Никога не забравяй — тържествено продължи Руфин, — кое е по-важно в голямата схема на нещата. Едно мишле, макар и умно, или душите на императрицата и нейния син?
Информация за текста
© 2003 Пол Дохърти
© 2008 Васил Дудеков-Кършев, превод от английски
Paul C. Doherty
Murder Imperial, 2003
Сканиране и разпознаване: Galimundi, 2009
Редакция: dave, 2009
Издание:
Пол Дохърти. Имперски убийства
Художник: Христо Хаджитанев
