благодарности?
— Как какво! — Теодор пак потърка корема си и посочи към небето: — Голяма опасност бе надвиснала над мен! Аз бях там, Клавдия! Знам какво видях! Бях спасен заради намесата на богинята, затова трябва да й благодаря.
— О, богове! — прошепна Муран.
Теодор остро го изгледа.
— При теб е различно, гладиаторе, ти се уповаваш на въоръжената си с меч ръка, но аз съм друг! — Той умолително погледна към Клавдия, която му се усмихна в отговор. Теодор толкова й напомняше на актьорите, с които бе живяла, беше напълно погълнат от себе си, изпитваше такова непреодолимо желание да привлича тълпата, че беше в състояние да стане в два часа призори, за да изнесе представление.
— Какво желаеш в действителност? — попита тя. — Искам да ти напомня, че до известна степен си наш пленник. Нали чу императрицата — трябва да дойдеш в „Магариците“, но ако има някой, когото желаеш да видиш…
— Няма такъв! — тържествено обяви Теодор. — Обаче бих искал да благодаря на моята богиня.
Клавдия вторачено погледна Муран, който сви рамене.
— Коя е твоята богиня? — попита тя.
— Хатор57, Господарката на Белите стени! — отвърна Теодор. — Само да можех да ида в храма й, той е в Целийския квартал.
Клавдия затвори очи и простена. Целийският хълм беше още по-лошо място от бордеите край Флавиевата порта, но поне беше още светло.
— Бих искал да ида там! — повтори Теодор. — Обещавам ви, че няма да се бавя: ще прекадя с благовония, ще принеса жертва.
Клавдия неохотно се съгласи. Напуснаха главната улица и поеха по страничните улички към Целийския хълм. Муран извади меча си. Мястото беше свърталище на мошеници, фокусници, магьосници, вещери и убийци. Всеки разбойник в Рим се чувстваше на място тук. Клавдия вървеше след Теодор, който я поведе по една странична уличка, докато стигнаха някакъв площад. В другия му край се виждаше западнал храм, колоните му се ронеха, стъпалата бяха нащърбени, а гипсовият тимпан58 над главния вход бе изтъркан от времето и запуснат. Въпреки това потокът от поклонници, които влизаха и излизаха, показваше колко популярен беше този култ. Клавдия си спомни, че презвитер Силвестър смяташе „източните религии“, както ги наричаше той, за най-големия съперник на собствената му вяра.
Теодор ги поведе напред, като отблъскваше амбулантните търговци, продавачи и медникари, които се опитваха да им пробутат най-различни предмети, свързани с култа към Хатор, Господарката на веселието. Клавдия си спомни, че Хатор е египетска богиня; в театралната й трупа Хатор и господарката Изида бяха извънредно популярни и в тяхна чест се устройваха пиянски сборища и веселби. Стигнаха до подножието на стълбището. Теодор искаше да влезе сам в храма, но Клавдия настоя тя и Муран да отидат с него. Един просяк клечеше край главната порта, подрънкваше с метална купа и просеше милостиня. Двама мускулести жреци охраняваха вратата; Теодор им пошушна нещо и те отстъпиха встрани.
Вътре беше прохладно и миришеше на мухъл заради годините и упадъка. Въпреки това храмът притежаваше известно величие. В другия му край, на върха на едно стълбище имаше олтар, табернакул59 и наос60 с отворени врати, за да може да се вижда статуята на господарката Хатор, заобиколена от кандила с масло. Пред олтара имаше подредени кошници с цветя и жарници за изгаряне на благоуханни смоли. Един жрец пристъпи напред. Беше висок, облечен в египетски дрехи, с бяла ленена поличка около кръста, голите му гръд и рамене бяха покрити с тънък воал. Ръцете му бяха обсипани с пръстени и гривни, а лицето му имаше остри черти — с изразен нос, издадени напред тънки устни и пронизващи черни очи. Косата му не бе обръсната по египетския обичай, а намазана с благовонни масла и сресана назад в кок, пристегнат от игла на тила. Теодор отиде при него и се поклони.
— Върховни жрецо, Сезотене!
Мъжът се поклони в отговор.
— Тези хора са с мен — обясни Теодор, сочейки Клавдия. — Тя е приятелка на императрицата, а този е гладиаторът Муран, победителят в игрите.
Сезотен изпитателно огледа Клавдия, после Муран. Погледът му не беше дружелюбен. Той облиза тънките си сухи устни.
— Какво искаш, Теодоре? — попита той. — Защо си тук?
— Искам да принеса жертва! — обясни Теодор. — Искам да поблагодаря на Господарката, че избегнах голяма опасност.
— Каква опасност? — полюбопитства Сезотен. — О, извинявай! — Обърна се към Клавдия и подигравателно се поклони. — Аз съм Сезотен, бивш член на пехотата на Трети легион „Виктрикс“, разположен в Александрия, сега върховен жрец на господарката Хатор. Нали знаеш, че главният й храм е в Мемфис, в Египет?
— Да, да! — Клавдия посочи Теодор. — Той настоя да дойде тук. Иска да принесе жертва, да отдаде благодарностите си. Може ли да го направи?
— Разбира се — Сезотен избърса капчиците пот, които струяха по гладко избръснатите му страни. — Всеки е свободен да направи това. Ела, приятелю!
Той кимна на Муран и Клавдия и като положи едната си ръка върху рамото на Теодор, го поведе навътре в храма към светилището и открития наос.
Клавдия се огледа. Беше виждала такива храмове и преди — с изображения по стените, с кошници с цветя и мирис на благовония, с приглушения шум от разговорите. Тя оглеждаше поклонниците, които влизаха и излизаха. Жени и мъже от всички краища на империята, изпълнени с благочестиво желание да изразят преклонението си. Забеляза, че нямаше хесети61 или храмови служителки, видя само четирима жреци, които изглеждаха като Сезотен. Бивши войници със сурови лица, здравеняци, облечени в надиплени роби, те спокойно се движеха сред поклонниците, събираха монети и приношения, изслушваха, кимаха тържествено, сякаш убеждаваха поклонника, че ще принесат жертвата или ще отправят молитвите към Хатор. Клавдия почувства умора и нетърпение. Искаше да се върне в „Магариците“. Тревожеше се, че Елена знае за „Голямото чудо“ и че Теодор не казва истината за това какво точно е видял предишната нощ. Пак огледа храма. Актьорът бе коленичил пред стъпалата. В едната си ръка държеше кадилница, в другата — сноп цветя. С отметната назад глава той шепнеше молитвата си, а Сезотен стоеше изправен зад него.
— Защо хората вярват във всичко това? — попита Муран.
Клавдия се отдръпна, за да даде възможност на поклонниците да влизат в храма.
— Ти вярваш ли в тези неща, Клавдия?
Тя пристъпи и вдигна очи към мъжа, когото обичаше.
— Не вярвам в нищо, Муране. Вярвам само в това, че може да уловим деня и да се радваме на живота. Богове, храмове, жреци, приношения, има ли някакво значение? — Тя посочи към Теодор, който продължаваше да коленичи на стъпалата. — Какво мислиш за него?
— Актьор! — изсмя се Муран. — Човек, който винаги играе някаква роля. Но определено има деликатен стомах!
— Чудя се — отвърна Клавдия, — дали стомахът му е деликатен, или той е нервен. Не мисля, че нашият артист е от тестото, от което замесват героите.
Тя забеляза, че Сезотен се е навел към Теодор и се заслушва в нещо, което актьорът шепне. После жрецът кимна. На стъпалата пред него поставиха нова кадилница и Клавдия изпъшка, но Теодор се поклони, изправи се и тръгна обратно към тях. Потри отново корема си и се усмихна.
— Сега се чувствам много по-добре! Ще вървим ли?
Клавдия се отправи към вратата на храма, после внезапно се обърна.
— Теодоре — тя пристъпи обратно към него, — ти току-що оказа почит на твоята господарка, богинята. Тук, в нейния храм, кажи ми истината! Видя ли лицето на един от онези нападатели?
— Да! — Гласът на Теодор се издигна едва ли не до вопъл. — Твърдя, че го видях!
Докато излизаха от храма, Клавдия се спря на стъпалата и се загледа в разположените по тях
