върху подпори. В центъра на масата бе сложен малък преносим олтар с отворени вратички, за да се вижда статуята на някаква богиня, възседнала изправен на задните си крака кон. Пред статуята мъждукаха две малки масленици, поставени от двете страни на самун хляб, чепка грозде и кърчаг с вино. Тримата мъже оживено разговаряха, приближили глави. Отначало те не обърнаха внимание на новодошлите, но когато Муран се покашля, тримата се откъснаха един от друг.
— Какво искате? — Мъжът, седнал в края на масата беше плещест, с груби черти на лицето. Той се протегна и заплашително се вгледа в тях. — Какво си въобразявате, като сте дошли тук? Ти не знаеш ли? — яростно изгледа той кръчмаря, който още стоеше на прага.
— Мисля, че ще е по-добре ти да обясниш! — прошепна Муран на Клавдия.
Тя свали наметката си, остави я на края на масата и пристъпи напред.
— Казвам се Клавдия! — започна тя. — Изпратена съм от императрица Елена. Тя поиска от мен да разследвам смъртта на двамата ви другари.
— Ти ли? Да разследваш?
Единият от мъжете подигравателно се изсмя и извърна глава.
— По-добре ще е да ме изслушате! — рязко продължи Клавдия. — Двама от другарите ви са били убити. Разпорили са им коремите, прерязали са им гърлата, а после са ги кастрирали. — Тя замълча. — Аз съм агент на императрицата. Нося нейната була, печатът й. Дали да не повикам нощната стража или някой от онези наемници, които безделничат на близкия площад? После може да отидем в двореца, за да се докаже истинността на думите ми? О, между другото — Клавдия забеляза как ветераните насочиха вниманието си към нейния придружител, — това е Муран,
Бившите войници се отпуснаха. Те поканиха новодошлите да седнат на скамейката, намериха още две чаши и ги напълниха с вино, разредено с вода.
Докато Клавдия и Муран се настаняваха на масата, ветераните се представиха като Статил, Крисп и Секунд; латинските им имена опровергаваха както външния им вид, така и акцента, от които ставаше ясно, че са от провинциите. Бяха самоуверени като стари войници, видели всички ужаси на войната, и които нищо не може да изненада. Клавдия и преди беше срещала такива хора: със загрубели лица, чиято кожа сякаш бе щавена, с резки черти, все още винаги готови за бой въпреки гънките тлъстина около коремите и по гушата. Бяха облечени простичко, с туники, колани и сандали. Тя забеляза струпаните в ъгъла оръжия, както и тоягите и сопите, поставени върху плащовете им. Държаха се доста приятелски, докато обясняваха как редовно се събират тук да пийнат и хапнат заедно, да вдигнат чаша за бившите си другари, да си припомнят отдавна забравени сражения и да почетат пазителката си Епона64, конната богиня на исените, племе, обитаващо източното крайбрежие на Британия. Те се гощаваха в чест на някогашната си служба като „Гризачи“ и се гордееха, че ги зоват „Стражите на Стената“.
Клавдия ги остави да бъбрят, докато виното се лееше. Седналият на почетното място на масата Статил беше декурион. Той имаше лице с твърди черти, близко разположени очи и си оставаше нащрек и враждебен, защото разбираше какво прави Клавдия. Постоянно напомняше на другарите си да пият по- бавно и да смесват виното с повече вода. Клавдия обаче меко ги подканяше да разказват за онова, което са правили преди, а те, както повечето стари войници, с готовност говореха. Всички бяха исенски конници от равнините на Източна Британия. Обичаха конете, бяха родени ездачи и описваха как са станали катафракти, тежко въоръжени конници, и как са заемали различни постове в онази далечна, обвита в мъгли провинция. Споделяха как били назначени в едно укрепление край „Голямата стена“, построена от император Адриан в северната част на острова и простираща се от бряг до бряг, за да отдели римските земи от земите на племената отвъд нея. Бяха се сражавали под ръководството на ветерана центурион Постул, но по време на гражданската война, размириците и появилите се един след друг претенденти за престола, като Алект и Караузий броят им намалял. Гордееха се, че са се сражавали за Констанций Хлор, бащата на сегашния император, и че са подкрепяли каузата на Елена и сина й през всички тежки за владетелите времена. Частта им била разформирована с почести и им дали възможност да се заселят в Рим. Някои взели със себе си жените и семействата си, други просто пресекли корените си заради бъдещето в сърцето на империята.
Говореха най-вече Секунд и Крисп. Родени разказвачи, те описваха как са служили в Британия, вадеха из спомените си картини от дълбоките гори, самотните ветровити мочурища, вледеняващите зими, когато всичко се покривало със сняг, пролетите, които избуявали в светлина, и летата, даряващи живот на блестящата зеленина на тревата и пшеничните ниви. Говореха за топлите ветрове, за златното слънце и измитата от дъжда синева на небето. Но преди всичко описваха „Голямата стена“. Много племена мислели, че тя е направена от богове заради зъберите й, които сякаш стигали небето, наблюдателните кули, сигналните стълбове, крепостите и укрепленията на всеки десет километра. Двамата описваха скуката на военния живот в противоположност на ужасите зад Стената, където дивите пикти и каледонци, онези изключителни воини, се промъквали като духове през гъстия пирен, за да проучат положението, да нападнат и да обсадят гарнизона. Диващината и коварството на тези племена бяха неща, което те никога нямаше да забравят; те бяха кошмар, който постоянно се спотайваше току зад границата на римляните, винаги нащрек, жесток и безжалостен. Клавдия слушаше захласнато, докато денят гаснеше, тъмнината се сгъстяваше, а пламъчетата на маслените лампи блестяха все по-силно. Тя едва усещаше лютивия, остър мирис от струйките черен дим, а всеки път, когато поглеждаше изображението на Епона, то й се струваше все по- живо. Забеляза обаче, че тримата ветерани умишлено заобикаляха славния венец на кариерата си, засадата и унищожаването на онзи боен отряд от пикти. Но най-накрая Крисп доведе разказа до края му. Клавдия бе изчакала Статил да влезе в капана, който му беше поставила, и той неусетно падна в него.
— Какво общо има това с двамата ни другари, които бяха убити в Рим? — изсъска мъжът, като се наведе през масата.
— Всичко!
— Какво искаш да кажеш?
— Слушай! — Клавдия побутна встрани чашата си с вино. — Двама ваши другари са били жестоко убити в този град — Петилий в стаята си, Луций на една уличка. Копторите на Рим са пълни с мъже и жени, които отнемат живот толкова лесно, колкото и си бършат носа. Обаче и двамата ви другари са били убити така, както убиват пиктите, с разпорен корем и прерязано гърло, половите им органи им са били отрязани, а членът пъхнат в ръката. Доколкото знам, пиктите правят същото, за да поругаят мъртвия враг.
И тримата кимнаха, впили очи в Клавдия. Крисп тихичко изруга, но Клавдия не му обърна внимание.
— Питате ли се защо — продължи тя — и двамата ви другари са били убити толкова варварски? Логичното заключение е, че това има нещо общо със службата ви в „Гризачите“ на „Голямата стена“. Някакъв демон от миналото ви се е измъкнал от мрака и сега ви преследва.
Статил изръмжа нещо и веднага грабна чашата си. Клавдия видя, че е уплашен и резкият му жест трябваше да отвлече вниманието й.
— Още нещо — тя забарабани с пръсти по масата. — Пълководецът Аврелиан преди известно време ви е поканил на среща във вилата си. Отидохте ли?
— Разбира се, че отидохме! — проговори Статил. — Пълководецът Аврелиан винаги е бил благосклонен към хората си, тази година беше наш ред.
— И все пак, Петилий отново е ходил в дома му за нещо спешно, но Аврелиан е бил зает и не го е приел. Знаете ли какво е искал Петилий?
— И ние се питахме — отвърна Статил, — но Петилий си държеше устата затворена. Той си беше такъв. Може да е искал да запази сведенията за себе си, за да получи някакво възнаграждение. Тъй или иначе, така и не разбрахме.
— Но това е било след общата среща! — настоя Клавдия. — Да сте забелязали нещо, което не е било наред, нещо от миналото?
Поток отрицания посрещна думите й.
— Както и да е — въздъхна тя, — да се върнем към времето на „Голямата стена“. Към унищожаването на онзи отряд пикти.
— Преди около осемнайсет години — обади се Секунд, без да обръща на внимание на предупредителния поглед на Статил. — Беше преди осемнайсет години.
— И все пак — продължи да настоява Клавдия, — въпреки че е изминало толкова време, двама от другарите ви са били жестоко убити по начина, по който това са правели вашите врагове, пиктите. Е — тя
