леко се усмихна, — в Рим няма пиктски воини. Защо тогава смъртта напомня почерка на пиктите? Вярно е, може да има роби пикти, но… — сви рамене тя, — … как биха могли да ви познаят след осемнайсет години? Нещо повече, в доклада се казва, че целият отряд е бил изтребен.
Всички отново се съгласиха.
— При това засадата е станала през нощта! — обади се Муран. — Виждал съм катафракти, шлемовете им са като този, който нося на арената. Той покрива главата и предпазва лицето; дори и някой от онези пикти да е успял да се измъкне, как би могъл да познае едно лице, което едва е зърнал в тъмнината, и то преди осемнайсет години?
— Какво се случи в нощта на голямата ви победа? — попита Клавдия.
— Защо искаш да знаеш?
— Не мога да ти отговоря точно — отвърна Клавдия. — Но имам чувството, че вие не искате да говорите за това. Не ви разбирам. В края на краищата, това е било голямо ваше постижение. И което е още по- важно, жестоката смърт на вашите другари, избити по начин, който толкова напомня за пиктите, трябва да има нещо общо с избиването на толкова много мъже от онова племе. Въпрос на логика — добави тя, — освен ако няма и нещо друго, което не сте ми казали.
И тримата отбягваха погледа й.
— Ами… — Статил разтри лицето си с ръка. — Аз ще ти кажа.
Той напълни чашата си с вино, жадно отпи и с трясък я върна на масата.
— През зимата на деветата година от службата ни там, навършиха се осемнайсет години оттогава, ние, „Гризачите“, конна ала към Втори легион „Августа“, охранявахме едно укрепление по „Голямата стена“. Бяхме само дванайсет, най-много петнайсет души, под командата на нашия офицер Постул, гал от Лион. Гражданска война опустошаваше Британия. — Статил вдигна ръка: — Този претендент, онзи претендент… Стената бе останала почти без мъже, много кохорти и отряди значително намаляха. В едно укрепление бяха останали само трима души; ние бяхме късметлиите. Тогава научихме, че група пикти се придвижва към нас и се насочва на юг, за да изпита слабостта ни. А Постул? — Статил сви рамене: — Той обичаше да си пийва…
— Тогава ти пое командването.
— Да — кимна Статил. — Мразех пиктите, винаги съм ги мразел — жестоки копелета и лукави предатели. По това време Постул вече съвсем беше рухнал. Както и да е, поех командването и си съставих план. Възседнахме конете, потърсихме онези диваци и убихме няколко.
— За да предизвикате избухването на кръвна вражда, така ли? За да ги примамите на юг? — попита Муран. — Чувал съм, че е ставало така.
— Съвършено вярно! — съгласи се Статил. — След като привлякохме вниманието им, се изтеглихме в укреплението. Пиктите тръгнаха след нас и нападнаха; но нямаха успех. Скоро след това Постул умря. — Той горчиво се усмихна. — В официалните донесения за смъртта му се казваше, че е загинал по време на битка, но това беше само за да запазим честта му. Беше толкова пиян, а ние нямахме време да се погрижим за него, затова го оставихме там и напуснахме укреплението.
Статил замълча, за да отпие от виното си; двамата му другари леко се извърнаха, сякаш не искаха Клавдия да вижда лицата им. Само от положението на телата им, тя беше убедена, че й разказват пълни измислици. Статил, повече погълнат от виното си, се беше върнал в миналото, в онова самотно укрепление край „Голямата стена“.
— Оставихме сигналния огън да гори, дори оставихме ковчежето с парите в избата. Освен това залостихме северната порта така, че да не може да се отвори отвътре. Сетне се престорихме, че отстъпваме през южната порта на укреплението. През нощта се скупчихме край огъня, който запалихме в подножието на един хълм, и зачакахме. Пиктите намериха укреплението пусто с изключение на ковчежето с парите и делвите с поска. — Статил сви рамене: — Знаеш какво е това — конска пикоч и също толкова силна. Напиха се и жадни за още плячка, се изсипаха навън през южната порта. Бях уверен, че ще го направят. Изчакахме ги да излязат на открито, дезорганизирани и разделени, сетне нападнахме. Времето беше сухо, затова подпалихме орловата папрат. Сега ясно ги виждахме и се спуснахме надолу към тях. Пиктите имаха само един път за отстъпление и той беше обратно през укреплението. Те се върнаха с надежда, че може да избягат през северната порта, но ние вече я бяхме залостили. — Статил разпери ръце. — Посякохме много от тях и подгонихме останалите заедно с вожда им обратно към укреплението.
— Беше толкова лесно! — бавно заговори Секунд. — Бяхме въоръжени с лъкове и яздехме коне, нямаше накъде да се измъкнат.
— И не взехте никакви пленници? — попита Клавдия. Тя с любопитство ги оглеждаше. Мъжете отговаряха толкова бързо, че й напомняха на актьори, които произнасят добре заучени реплики. Думите просто се сипеха от устата им, макар че те наистина, сигурно много пъти бяха разказвали тази история. — Ама никакви ли? — повтори тя.
— Такава беше войната по границите. — Статил се изправи. — Живот за живот и битка до смърт. — Той се почеса по корема. — Много пих — измърмори. — Трябва да изляза за малко.
Секунд продума, че ще поръча още ядене и тръгна надолу по стълбите. Клавдия се обърна към Муран и му смигна. Крисп беше погълнат от каишката на сандала си, която усилено затягаше. Тя сложи пръст на устните си в знак Муран да мълчи. Крисп определено се чувстваше неудобно. Той се изправи и започна да си играе с чашата за вино, като тихичко си напяваше някаква песен. Продължаваше с копнеж да гледа към вратата. Мълчанието доста се проточи и той махна с ръка.
— Не ни вярвате, нали?
— Аз ти вярвам! — увери го Клавдия. — Мисля, че казвате истината, но не цялата. Нещо е станало край стената, нещо, заради което ви преследват, всички вас. Но защо точно сега, след осемнайсет години?
Тя внимателно гледаше лицето му. Той беше по-млад от другите. Клавдия забеляза тънката струйка пот, която се стичаше от ниско подстриганата му коса.
— От какво се страхуваш, Крисп?
— От миналото — неясно прошепна той и се загледа в почернелия от дима потон. — Все това минало! Ти не знаеш какво беше там, онова пусто, безлюдно място. Нищо друго, освен тревата, която се огъва под вятъра, самотния призив на птиците, рева на дивите животни през нощта, а когато на юг избухна гражданската война, стената съвсем опустя. Сънувахме кошмари, или поне аз сънувах, че пиктите нахлуват през стената и ни обграждат, посичат ни, вземат ни в плен. Ако попаднеш в ръцете им… — Той втренчено се загледа в тях и примижа. — Ако попаднеш в ръцете на пиктите, ще трябва да чакаш седмици, преди да те убият. Виждал съм какво правят — как заковават с гвоздеи мъже по дърветата, как бавно изтезават пленници…
Той навлажни устните си и извърна глава, сякаш жегнат от някакъв спомен, сетне промърмори нещо.
— Какво има? — попита Муран. Той стана, отиде до ветерана и седна до него. — Какво се е случило, Крисп? Аз не съм бил войник, но знам какво е да се биеш, да те ранят. Какво криеш?
Крисп отвори уста да говори, но откъм стълбите се чу някакъв звук и той замълча.
— Не можеш да говориш, нали? — каза Клавдия.
Крисп затвори очи и поклати глава.
— Не смея! — прошепна. — Нямам нищо общо с това.
— Ти беше на събирането при пълководеца Аврелиан, вали? — попита Клавдия. — Какво се случи там?
Успокоен от смяната на въпросите, Крисп сви рамене и преглътна трудно.
— Може да познаваш пълководеца, а може и да не го знаеш — отвърна той. — Щедър човек, голям мъж, добър водач, той се грижеше за войските си. През тези години канеше всички, които са служили с него, на угощение в градините на вилата си. Това бяха вълшебни часове, градината се окичваше с фенери, изпълваше се с куртизанки, прислужнички, музиканти, артисти, акробати. Тази година беше наш ред. Никой не искаше да пропусне такава вълнуваща вечер. Събрахме се точно преди да се здрачи, а празненството продължи до другия ден. Пълководецът е гостоприемен човек; които искаха, можеха да преспят в градините, а когато се будеха да утолят жаждата си, имаше още храна и вино.
— А ти видя ли някого или нещо — продължи да настоява Клавдия, — което да ти напомни миналото?
