на другаря си.
— Ще ти кажа! — заяви той. — Разказът на Статил беше истина, но в него липсваше много. Ние отидохме на стената под началството на Постул. Не, не, млъкни, Секунд, искаш ли и ти да срещнеш ужасна смърт в някоя уличка?
Секунд прибра ръцете си и седна със сведена глава.
— Както казах — сега гласът на Крисп беше по-силен, в тона му прозвуча горчивина, — отначало животът там беше добър. Постул беше чудесен офицер, обичаше да си пийва, но се грижеше за нас. Сетне ни пратиха в онова укрепление. Мразех го! Място, обитавано от духове! Небето сякаш те смазваше, а от всяка страна на стената наистина нямаше нищо друго, освен прещип, къпинак и висока трева. На юг двамата претенденти за престола се биеха помежду си, цели отряди напускаха, но ние решихме да останем там за по-безопасно. Както и да е, между Постул и Статул имаше стара вражда, те се мразеха един друг. Постул беше от старата школа, малко претенциозен. Мислеше, че трябва да командва повече войници, но кохортите, полковете, дори легионите, разбира се, силно намаляха. Все пак, той беше достатъчно опитен и направи така, че редовно да ни плащат, да ни хранят и да сме защитени. Чувахме слухове, че някакви пиктски въоръжени отряди търсят плячка в околностите и решихме да излезем и да ги проучим — той направи гримаса: — С Постул имаше петнайсет-шестнайсет от нашите хора. Конете ни бяха здрави, бяхме добре въоръжени и имахме провизии. Постул ни поведе. Почти веднага се натъкнахме на онази въоръжена сган — бяха се подслонили в пещерата под един хълм. Заради бъркотията по стената навярно мислеха, че са в безопасност. Нападнахме ги през нощта, нахлухме в лагера и започнахме да колим наляво и надясно. Бяха повече, отколкото предполагахме, но взехме двама пленника — млад мъж, на когото веднага прерязахме гърлото; беше ранен толкова лошо, че Постул каза, че не можем да го влачим със себе си.
— А другият пленник? — попита Клавдия.
— Няма да повярваш! — Крисп я погледна право в очите. — Пиктите са дребни, мургави и жилести. Имаха съюзници на север, каледоните, а от другата страна на морето, от запад, и скотите. Някои от тях са с необикновено светли коси. Накратко казано, вождът на пиктите водел със себе си жена, младо момиче, навярно на не повече от петнайсет или шестнайсет години. Носеше наметка с качулка, но когато се върнахме в укреплението, видяхме, че е много красива. Един от нашите знаеше езика на пиктите, поне някои думи. Опитахме се да разберем какво казва. Тя беше много уплашена и твърдеше, че е принцеса, новата жена на върховния вожд на пиктите, че той много ще се ядоса и ще дойде да я търси. Попитахме я за името й, но тя ни каза само, че е Златната дева — това значеше името й — и че е била дадена на вожда като сватбен подарък, за да бъде подпечатан съюзът между двете племена.
— Обикновено когато вземахме в плен жени, ние всички спяхме с тях, а после ги продавахме на пазара, но сега беше различно. Постул и Статил бяха направо поразени. Отначало Златната дева беше уплашена, но скоро разбра, че разликата между един пикт и един римлянин е съвсем незначителна — на всички ни умът беше там, където са топките ни. Затова започна да ни насъсква един срещу друг. В същото време нашите съгледвачи съобщиха, че пиктите много са се раздвижили. Разярени от загубата, те бързо бяха потеглили на юг — военен отряд от около трийсет-четирийсет души. Нападнаха укреплението, но ние ги разбихме. Между Постул и Статил избухна спор за това какво да правим. Постул настояваше да върнем момичето и да сключим мирен договор, като подкупим пиктите с малко сребро от ковчежето с парите и няколко делви поска. Те щяха да бъдат доволни и да ни оставят на мира. Статил беше на друго мнение. Той обвини Постул в предателство, в заговорничество с враговете ни. Постул много се напи. Не знам какво е станало в действителност, но се затвори в стаята си. Статил пое командването и направи една истинска глупост. Изпрати съгледвач да разбере какво точно става и горкият нещастник повече не се върна. После разбрахме, че пиктите го убили, точно преди да ни нападнат. Статил добре познаваше нравите на пиктите; Златната дева беше тяхна жена и ако разберяха, че е била с римлянин, щяха да убият и нея. Да, Статил, той…
— Беше убедителен… — обади се Секунд. — Беше много красноречив. Той подчерта, че Постул не е бил добър началник. Щом бил толкова пиян, трябвало да го оставим, да подмамим пиктите в капан, да ги избием и да твърдим, че сме победили. Останалата част от историята е вярна.
— Наистина ли? — попита Клавдия. — Сигурни ли сте, че сте избили всички пикти?
— Според Статил, ги избихме — отвърна Секунд.
— Какво искаш да кажеш с това „според Статил“?
Секунд направи знак с ръка на Крисп.
— След сражението ни изпратиха на разузнаване. Когато се върнахме, всички мъртви лежаха накуп в голяма яма извън южната порта. Заляха ги с масло и ги изгориха. Нямаше пленници.
— А Златната дева? — попита Муран. — Какво стана с нея?
— Когато нападнахме военния отряд — отвърна Крисп, — Златната дева беше окована в една гора. После Статил направи глупавата грешка да я докара да види мъртвите. Тя наистина беше красива! — прошепна той. — Косите й бяха златни като зряла царевица, а кожата й беше бледа като слонова кост.
— Виждал ли си Касия? — попита Клавдия. — Някогашната куртизанка? Тя е близка приятелка на Урбана, жената на пълководеца Аврелиан.
— Да, виждал съм я. — Секунд леко се усмихна. — Красива е.
— Прилича ли на Златната дева? — продължи Клавдия.
— Малко — призна Секунд. — Но Касия не е Златната дева. Първо е много млада. И второ, не изглежда като нея. А най-важното е, че аз знам какво стана със Златната дева.
— Какво? — попита Клавдия.
— Както казах, Статил я доведе. Тя погледна мъртвите и заплака. Ние празнувахме. Намерихме стария Постул насечен на късчета, но всички си замълчахме, защото всъщност бяхме виновни, че се бяхме опълчили срещу него. Изгорихме и неговото тяло. Причината всички да се съгласим да го сторим бе, че Статил ни беше обещал, като унищожим пиктите, да изоставим укреплението и да потеглим на юг да търсим военачалника ни Аврелиан. Постул искаше да останем на стената. Сега, когато той беше мъртъв и бяхме удържали голямата си победа, потеглихме с радост.
— Какво се случи? — настоя Муран.
— Ами, както ви казах, празнувахме. Имахме малко вино и храна. Статил се усамоти със Златната дева. Чувахме я как крещи, докато той се забавляваше. Бяхме установили лагера си извън укреплението; на другата сутрин видяхме, че Златната дева се е обесила на една греда вътре.
— Обесила се? — повтори Клавдия.
— От срам! — обади се Крисп. — Заради нея мъжът й и целият военен отряд бяха унищожени. Тя знаеше какво ще стане сетне. Статил или щеше да я продаде на пазара, или щеше да я пусне на другите, затова бе взела въже и се беше обесила.
— Сигурни ли сте, че е умряла?
— Напълно. Изгорихме тялото й и потеглихме на юг. Тогава за последен път видяхме укреплението, пиктите и Златната дева. Станахме герои, спасители. Никой не посмя да каже истината. Странно! — унесе се в мислите си Крисп. — Винаги съм се чувствал виновен повече заради Постул, отколкото заради Златната дева.
— И преди ви попитах — обади се Клавдия, — възможно ли е някой от отряда на пиктите да е останал жив?
Секунд поклати глава.
— Невъзможно е! — възкликна Крисп. — Избихме всички. Статил настояваше да го направим. Искаше да е сигурен, че никой не е оцелял, за да разкаже как е бил убит Постул — това беше много важно. Нито един пикт не се измъкна и както каза твоят приятел — той посочи Муран, — сражението стана през нощта. Е, имаше запалени няколко факли, но въпреки тях шлемовете и плащовете скриваха лицата ни. И, което е още по-важно, това беше преди осемнайсет години!
— Търсихте ли? — попита Муран. — Искам да кажа, опитахте ли се да разберете дали в Рим няма роби пикти?
— Разбира се, че има! — подигравателно отвърна Секунд. — Роби от всички племена и земи под слънцето, но никой дори не ни е доближавал. И защо сега, след осемнайсет години?
Клавдия разбра, че няма какво друго да научи. Тя стана от масата, взе плаща си и погледна двамата ветерани:
— Ние трябва да вървим. В момента нищо не можем да направим, но ви предупреждавам, никога не
