Крисп затвори очи и се замисли напрегнато.
— Каквото и да е — намеси се и Муран, — нещо необичайно…
Крисп отвори очи:
— Кълна се — той посочи олтара на масата, — кълна се в това. Не съм видял нищо, нищо не съм чул.
— А другите? — продължи да пита Муран. — Статил, Луций, Петилий, Секунд?
— Може би Петилий — Крисп замълча, за да събере мислите си. — Нямам представа защо е поискал да се срещне с пълководеца Аврелий. Предположихме, че е заради нещо, случило се на угощението, защото едва след това той започна да отправя прошенията си. Би могло да е и нещо друго. Колкото до останалите от нас — Крисп поклати глава, — никой нищо не е забелязвал, ама нищичко.
— Какво нищичко?
Клавдия се обърна. С паница хляб и сирене в едната ръка, а с другата подпрян на входната греда, Секунд заплашително ги гледаше от мястото си.
— Какво става тук? — Той прекоси помещението и с трясък остави паницата на масата. — Ако искаш да зададеш някакви въпроси, изчакай офицерът ни да се върне.
Муран стана и пристъпи към него.
— Искаш да умреш ли, Секунд? — тихичко попита той. Ветеранът започна да примигва. — Искаш да умреш, така ли? — Муран приближи лицето си до неговото. — Защото ето какво ще ти кажа: някой в Рим избива бивши членове на вашата конница. Твои другари са били убити по варварски начин. Откъде знаеш, че няма ти да си следващият? Не мисля, че ни казвате истината. — Той посочи Клавдия: — Тя представлява императрицата. Ако желаеш, може да ви поканим в двореца и да продължим разговора си там.
— Не сме направили нищо лошо! — избухна Секунд. — Не можете да ни арестувате!
Муран хвана лицето му с двете си ръце. Секунд имаше достатъчно разум, за да не се съпротивлява.
— Слушай, глупако! — дрезгаво прошепна Муран. — Ние не те арестуваме, предпазваме те!
— Къде е Статил? — Крисп се надигна от мястото си. — Мислех, че отива да се облекчи. Трябваше вече да се е върнал.
Муран свали ръцете си. Секунд отиде до масата, измъкна кама от колана си, отряза си парче хляб и сирене и шумно започна да дъвче. Клавдия се канеше да поднови въпросите си, когато от общата зала се чу вик. Тя бързо се отправи към вратата погледна надолу към стълбището. Кръчмарят с мрачно изражение слушаше някаква прислужничка, която истерично сочеше към една открехната врата. Клавдия за миг се втурна натам, последвана от Муран и останалите. Момичето, което от ужас издаваше само някакви нечленоразделни звуци, ги изведе от кръчмата в една малка уличка, по-скоро тясна пътека, минаваща между къщите. Кръчмарят носеше фенер. Отначало Клавдия помисли, че прислужничката сочи към купчина окъсани, вехти дрехи — докато той не сложи фенера на земята. Пламъкът вътре се засили и мъжът се отдръпна с ръка върху устата си.
Клавдия бавно доближи. Вдигна фенера и се загледа. Статил лежеше, почти приклещен в ъгъла между стената и мръсния, прорязан от каруци път, с наклонена встрани глава; гърлото му зееше като кървава отворена уста, по стомаха се виждаше ужасен разрез, а дясната ръка бе отметната назад и стискаше нещо, което приличаше на кърваво парче месо. Клавдия усети, че вътрешностите й се надигат и бързо отстъпи. Облегна се на стената, опитвайки се да потисне гаденето си; едва дочуваше възклицанията на другите, скимтенето на момичето и напъните на кръчмаря, който повръщаше.
Муран въведе ред. Отиде в кръчмата и се върна с голямо платнище, като крещеше на Секунд и Крисп да помогнат. Вдигнаха Статил върху платнището, увиха го здраво и го отнесоха през двора на кръчмата в една външна пристройка. Там го положиха върху поставена на магарета дъска и донесоха лампи. Клавдия приближи да огледа трупа, но гледката беше страховита, с ужасения израз върху лицето на Статил, зловещите рани по гърлото и корема и кървавата каша между краката. Тя не издържа и притиснала с ръка уста, се затича към кръчмата, после се качи горе. Приседна за малко, цялата разтреперана. Светилниците пред олтара едва мъждукаха, единият бе угаснал. Тя се загледа в бронзовата статуя, тази зловеща фигура с шлем и плащ, развяващ се край изправилия се на задните си крака кон.
— Сега — прошепна тя, — сега те ще ми повярват!
Глава четвърта
Ще сторя това дело, затова заповядвам да бъде изпълнено. Нека волята ми подкрепи моя разум.
Клавдия си наля още вино и го изпи по-бързо, отколкото възнамеряваше. Едва долавяше звуците отдолу и продължаваше да се взира в статуята. Спомни си въпроса, който Муран й зададе в храма на Хатор. Ако трябваше да си признае истината, тя не вярваше в никаква религия. Можеше да приеме, че има някакъв Бог, но всички тези кървави и ужасни смърти, очевидният факт, че животът е толкова евтин и жесток — как презвитер Силвестър щеше да ги обясни? Шумът по стълбите я сепна. В стаята влязоха Муран, Секунд и Крисп, последвани от кръчмаря, който носеше, според думите му, най-доброто вино и четири чисти чаши. Той остави подноса на масата и побърза да си тръгне. Муран напълни чашите и вдигна своята по посока на олтарчето.
— Нека неговото божество се погрижи за него! — изрече тържествено. — Нека Статил отиде на светло място. Той заслужаваше по-добра смърт.
Пи и пак напълни бокала си.
Клавдия гледаше двамата ветерани — мъже, които сякаш се бяха признали за победени в битката, която водеха. Сякаш изведнъж бяха остарели още повече, небръснатите им лица бяха побледнели, страните хлътнали, очите им бяха придобили погледа на преследвани роби.
— Толкова бързо! — прошепна Клавдия. — Беше излязъл само да се изпикае.
Стомахът й вече се беше успокоил, тя каза на Муран да почака и слезе долу. Кръчмарят й даде фенера си и тя се върна на уличката, на мястото, където бе умрял Статил. Остави фенера на земята и грижливо претърси всичко наоколо, като предпазливо заобикаляше петната съсирваща се кръв. Огледа уличката и забеляза някакви слаби отблясъци от светлина в далечината. В края на краищата не откри нищо и като взе фенера, пак се върна в кръчмата. Изми ръцете си във ведрото с вода, поставено непосредствено под стълбището, и се качи при останалите. Крисп и Секунд пиеха, сякаш се бяха срещнали със собствената си смърт.
— Как е могло да стане? — попита тя. — Крисп, ти си войник, ветеран; който и да е убил Статил, трябва да се е доближил съвсем до него и да го е изненадал. Друг мъж или момче?
Крисп отрицателно поклати глава.
— Кой тогава? — продължи Клавдия. — Жена?
— Разбира се! — завалено произнесе Крисп. — Статил бе като нас. Жените ни са или мъртви, или останали в Британия; бихме взели всяка, която ни се предложи. Статил беше пил, не си е спомнил, не е могъл да осъзнае опасността, докато не е станало твърде късно.
Клавдия се облегна на масата, загледана в храната и петната от вино. Опитваше се да си представи какво се е случило. Статил е излязъл от кръчмата, за да се облекчи. Тръгнал е по уличката. Някой е знаел, че тази вечер той ще бъде тук. Някой вече го е причаквал. Нямало е значение кой от тримата ще излезе; в очите на техния убиец съдбата на ветераните вече е била решена. Статил беше стар войник, мъж, който живееше сам. Очевидно с този пълен с вино търбух, не е разбрал, че е в опасност. Някоя хубавичка проститутка, обикаляща наоколо, е приближила към него; промушила го е с бърз удар в корема. Нападението е било неочаквано и Статил не е могъл да се защити, после е дошло останалото. Клавдия вдигна глава.
— Ще ни разкажете ли сега — попита тя, — това, което пропуснахте преди? Нещо извънредно важно от вашата история? Ако искате да живеете, трябва да ни го кажете и да ни го кажете сега.
Секунд се опита да възрази, обаче Крисп, с разширени от страх очи, отблъсна предупреждаващата ръка
