Константиновото управление. Елена и синът й бяха победили след последната битка при Милвийския мост; Константин бе сложил край на гражданската война и бе унищожил съперника си Максенций, но — не спираше езика си бившият военачалник Аврелиан — властта носи отговорност не само по границите на Рим, но и по улиците и уличките на града. При тези думи Елена присви очи и Карин високо се изкашля като предупреждение към стария военен, че е отишъл твърде далеч.
Е, добре! Карин стана, отвори двукрилата врата и се вгледа в прекрасната градина, окъпана от светлината на пълната луна. Излезе на терасата и взе купата охладено бяло вино, която личният му роб бе поставил на една алабастрова масичка. За миг забрави за страховете си. Това беше „естествената“ част на градината. Кошерите, изработени от обелена дървесна кора и сплетени ракитови клонки, бяха поставени до дивите растения, които пчелите му предпочитаха: мащерка, син и жълт минзухар, липа, цъфтящи плодни дръвчета, хиацинти, чийто аромат се носеше навред. Карин съзерцаваше тъмнината, прокъсвана тук-там от светлите петна на лампи и свещи. До него продължаваше да долита тиха музика, почти заглушавана от смеховете и бъбренето на гостите, утешавани със зайци в сос от мащерка, свинско с букет от подправки, съселчета с мед, пъдпъдъци, патици и най-добрите вина от избите на сенатора. Откъм дърветата край фонтана на Артемида долетя смях на девойка, последван от кокетно изпискване. Докато отпиваше от виното си, Карин се молеше само Антония да стои колкото е възможно по-далеч от онзи гръцки актьор, Теодор.
В действителност и смехът, и писъкът, които Карин чу, бяха тъкмо на Антония, отвела Теодор, обещаващият актьор от остров Кос, навътре сред дърветата към изкуствената полянка край прохладните, плискащи се води на фонтана. Около него кръгът трева, примесена с цветни камъни, светлееше заради многобройните лампи в прозрачни стъкленици. Въпреки светлината и откритото пространство, Антония бе убедила Теодор, че ще бъдат сами, защото това беше нейното специално място. Гола, с изключение на диадемата от мирта, портокалови цветчета и вербена18, Антония се излегна върху мраморната скамейка, а Теодор се съблече, за да й покаже любовните слова по тялото си, подарък за рождения й ден. Замаяна от белите и червени вина от Кампаня, Антония се закиска, когато той взе гърненце с пепел и втри сивия прах в кожата си, обяснявайки, че със сок от титимал19 може да изпише каквото си поиска и то да остане невидимо, докато пепелта не го извади наяве.
— Гледай! — Теодор се доближи до скамейката. — Това е първият стих от „Едип“ на Сенека20. Прочети го!
Като се кискаше, Антония доближи лицето си до мускулестия корем на красивия актьор и в светлината от лампите прочете думите „Нощта избяга вече. Променливото слънце отново ще се вдигне.“
С престорена свенливост тя погледна нагоре.
— Какво ще вдигне?
Теодор посочи надолу към думите точно над срамните си косми.
Антония облиза устни и още повече доближи лицето си, готова да разчете буквите, когато чу някакъв шум зад гърба му.
— Бягай! — изпищя тя.
Теодор се обърна. От мрачината се измъкнаха тъмни, загърнати в плащове сенки, подобни на фурии от царството на Хадес21, образуваха полукръг, лицата им бяха скрити зад гротескни маски, в ръцете си държаха къси мечове и тояги.
— Какво! — скочи напред Теодор.
Антония чу тъпия звук от стоварил се юмрук и Теодор се строполи на земята, а по устните му се появиха мехурчета от избликналата кръв. Тя отвори уста да изкрещи, но нощните насилници бяха по-бързи. Сграбчиха я, запушиха й устата, сложиха на главата й парче зебло и завързаха китките и глезените й. После я сложиха върху нечие здраво рамо и една ръка в ръкавица я шляпна по закръгленото задниче. Антония се гърчеше и един по-силен удар се стовари върху гърба й, а груб глас й нареди да замълчи, иначе ще я убият.
Хората, които я бяха отвлекли, бързо като призраци се понесоха през градината. Тя чуваше пращенето на шубраците и далечните звуци от пиршеството. Все пак Теодор бе успял да вдигне тревога. Похитителите спряха; стовариха Антония на земята, обърнаха я, и я повлякоха. Притиснаха я до някаква твърда стена, грубо я избутаха през нея и отново побягнаха. Този път не я носеха, а я влачеха и блъскаха напред. От време на време гъделичкаха врата й с кама, сякаш по този начин й напомняха да мълчи. Тя почувства дълбоко отчаяние. Намираше се в околностите на града. Нямаше да се намери никой да я спаси!
Похитителите добре познаваха пътя си. Голите й крака се разкървавиха от къпинака и прещипа, но те продължаваха да я влачат. Когато се оплака от болка в хълбока, я помъкнаха за завързаните ръце като пленница в триумфална процесия. Понякога тя дочуваше по някой случаен звук, като скърцането от колелата на каруца, но почти през цялото време нищо освен дишането на похитителите й не нарушаваше пълната тишина. Антония не можеше да повярва. Беше слушала за отвличания в Рим, а сега това се случи на самата нея — толкова бързо, толкова ненадейно. Как бяха намерили пътя през бащините й градини до нейното тайното място край фонтана на Артемида? Те грубо я мъкнеха напред и тя се опитваше да разбере къде се намира, но скоро престана. Сега мисълта й беше съсредоточена само върху едно: да се подчинява на похитителите си. Осъзнаваше, че ще бъде в безопасност, докато го прави. На едно място те спряха и й позволиха да отдъхне, дадоха й глътка вода и къс сух хляб, сетне ужасът продължи.
Антония чуваше заповедите, които мъжете даваха шепнешком от двете й страни, но нямаше представа къде отиват. Разплака се от болката в краката си и бързо й обуха чифт груби сандали с пристегнати каишки. Тя вече не вървеше през селските околности, а се препъваше по твърд път и се запита къде ли може да се намира. Щом повърхността под краката й се промени, усети, че и нападателите станаха по-предпазливи. Скоро те спряха и я изблъскаха още няколко крачки напред. Въздухът беше сух и миришеше на плесен. Намираше се в нещо като прокопан от хора тунел. Какви ли подземни тунели имаше в Рим? Въздухът застудя и тя усети остри камъни от двете си страни. Къде би могло да бъде това място? Отходните канали на Рим? Спъна се, залитна и изкрещя, когато ръката й се докосна до човешки череп. Беше в нещо като гробище, навярно в големите катакомби, които се простираха под Виа Апиа. Да, в това предположение имаше смисъл — на няколко мили от вилата на баща й, дотам водеше кратък и безопасен път. Щяха ли да я затворят тук? Докато хълцаше и хлипаше, мъжете я натикаха в някаква кухина и я оставиха там.
Потънал в пот, все още със здраво прилепнала към лицето му маска, главатарят на похитителите се огледа наоколо.
— Направихме, каквото трябваше да направим. — Взря се в другарите си. Те бяха дванайсет души и той грижливо ги преброи, за да се убеди, че никой не липсва. — Сега ще трябва да чакаме! Онези, които не са от нашите, може да си вървят.
Някои от мъжете си тръгнаха, останалите приклекнаха наоколо, впили погледи в него.
— Стойте тук.
Той излезе от пещерата и тръгна по дългата, слабо осветена галерия, която потъваше напред в тъмнината. Знаеше, че посетителят му ще го чака там. Видя движение на факла и спря. Не биваше да продължава по-нататък. От мрака пристъпи една фигура, жена, загърната в роба. Той долови уханието на парфюма й.
— Добре ли мина? — Гласът беше мек, но властен. — Имаше ли някакви проблеми? Има ли пострадали?
— Нямаше проблеми. — Главатарят усети как лицето му се облива в горещина под маската; прииска му се да избяга, но знаеше правилата. — Отведохме момичето. Живо и здраво е. Очакваме откупа.
— Добре! — отекна гласът. — Но аз те попитах пострада ли някой?
— Тя беше с някакъв мъж — отговори главатарят. — Чухме ги да разговарят. Той се опита да се съпротивлява, но ние го свалихме на земята.
— Убихте ли го?
— Не! — увери я главатарят. — Нали ти заповяда никой да не пострада!
— Кой беше той? — попита гласът.
— Един актьор — отговори главатарят. — Опита се да изиграе ролята на герой.
— Остави актьора на мен! — прошепна гласът. — Аз ще се погрижа за него.
В същата нощ, когато нападнаха Вила Карина, Луций Помосий, ветеран от алата, кавалерийското крило,
