Царицата на нощта (Тайните на Древния Рим)

прикрепено към Втори легион „Августа“, излезе от нужниците на Улицата на изобилието, по която се излизаше до главния път, стигащ до Колизея. Със замъглено от пиене съзнание той заоглежда предизборните призиви, грубо надраскани по стените на уличката и смътно осветявани от факлите. Над тях имаше образ на Меркурий с крилати сандали, с копие с форма на пенис в едната ръка и торбичка злато в другата. Наметката на малкия бог се издуваше, а пръстът му сочеше надолу по улицата. Луций потупа изображението, засмя се и като се подпираше с ръка о стените, се помъкна към „Домът на златните купидони“ с неговите очевидни символи, възбудени мъжки членове, от двете страни на входа.

Луций спря. Наистина беше пил много! Той се подпря на стената и огледа уличката. Въпреки погълнатото вино беше сигурен, че са го проследили, и глождещото подозрение, че са го наблюдавали още откак излезе от горната стаичка на кръчмата „Славната Лудия“ не го напускаше. Там той и тримата други оцелели воини от Vigilii Muri или „Стражите на стената“, се срещаха всеки месец. Тази вечер се бяха събрали нарочно, за да обсъдят жестоката смърт на стария Петилий, намерен в леглото си заклан и изкормен, с отрязан член, пъхнат в ръката му. „Беше окъпан в собствената си кръв“, описа случилото се декурионът22 Статил, „плуваше в придошло море от пурпур.“ Статил винаги бе обичал да разкрасява разказите си, но пък той беше воин поет, бард, който с наслада възпяваше своята прекрасна бивша любима и припомняше на всички тях онези дни в Британия. Как бяха ръководили войниците на Стената и бяха наблюдавали дивата, покрита с трева пустош, която се вълнуваше като море под ниските сиви небеса! О, да, това бяха истински дни!

Луций се вторачи в надраскания надпис върху отсрещната стена: „Който не ме покани на вечеря днес, е варварин.“ Искаше му се да не го бяха канили на вечеря днес. Не желаеше да обсъжда кървавата смърт на Петилий. Тя събуждаше спомени за онази нощ край Стената, когато пиктите бяха подмамени в капан и избити. За нощта на тяхната bona fortuna, както обичаше да я нарича Статил, нощта на големия им късмет. Тогава те бяха десетки, но войната и годините бяха намалили броя им. Човек можеше вече да очаква смъртта, но не и такава като на Петилий, не и по този начин! Кой би могъл да заколи един развратен, но безобиден стар човек? Петилий беше грозен и дребен. Дори и най-долните проститутки започваха да се пазарят, когато виждаха клетото му лице; и все пак той беше убит и скопен по начин, който напомняше за пиктите. Възможно ли бе да има някаква мрачна нишка, която да се размотава обратно към мрачното минало? Луций тайно в себе си предполагаше, че трябва да има, но не искаше да мисли за това. Не искаше да си спомня. Не искаше да призовава призраците!

Той изтри потта от лицето си и погледна нагоре към тясната ивица небе между високите постройки. Прииска му се пак да е на Стената, далеч от Стражите, неговите другари, далеч от вонята и спомените. Обърна очи надолу към светлото петно пред „Домът на златните купидони“. Дали да не си вземе преградено място в общата спалня долу, където щеше да слуша охканията на другите момичета, обслужващи клиентите си? Или да избере самостоятелна стая горе?

— Господарю?

Той рязко се извърна. Неясната женска фигура с було на главата и подрънкващи по китките гривни приближи с още една крачка.

— Мога ли да ти предложа обичайното?

Луций поклати отрицателно глава, опитвайки се да прогони винените пари. Парфюмът на жената беше наситено сладък. Тя бе облечена в ленена роба с позлатени краища. Погледна искрящите й очи, очертани с въглен, полуотворените в сладка усмивка устни. Една мека длан погали страната му. Той я сграбчи и тя сякаш се разтопи между пръстите му. Ръцете му се отпуснаха от двете страни на тялото. Пронизан от болка, Луций потресен се взря в жената, а тя отстъпи назад и остави камата дълбоко забита в корема му. Той залитна напред, падна на колене и се опита да хване оръжието, но главата му се отметна назад и наточеното острие преряза гърлото му.

— Някога са ги наричали Нечистите полета.

Седнала на върха на една тревиста могилка, Клавдия се премести по-навътре в сянката на сикоморовите дървета23. Тя сдъвка парче хляб, замесен с гъби, отпи от разреденото с вода вино и попи устни с кърпа. Загледа се в самотната пустош от двете страни на Виа Номентана24, който водеше към Колинската порта25. Жарката омара, спуснала се над Рим в късния летен следобед, почти скриваше гледката. Сега по пътя нямаше каруци, пътници, странници и търговци. Дори кохортата26 пехотинци, след като бе влязла през портата, бе решила да потърси убежище под липите.

— И продължават да ми изглеждат осквернени.

Клавдия се обърна и щипна рамото на Муран, Victor Ludorum, Победителят на Игрите, носителят на победния лавров венец.

— Дори не поглеждаш! — укори го тя.

Гладко избръснатото лице на гладиатора разцъфна в усмивка, която още повече го накара да прилича на пакостливо момче.

„О, Муране!“, помисли си Клавдия. Изглеждаше толкова красив в тъмносинята туника, с протегнати крака, облегнал гръб на един стар дъб. Той я погледна. Зелените му очи дяволито припламнаха, когато почеса късо подстриганата си червеникава коса и прокара мускулеста ръка по лицето си, за да отръска капките пот, стичащи се по високите му скули. Решителната му уста и волевата брадичка се бяха отпуснали под успокоителното въздействие на слабото вино и силното слънце.

— Днес лицето ти е квадратно! — подразни го тя и използва пръстите си, за да очертае формата. — Очите ти не са толкова големи, устата ти не е яростна, а устните…

— На теб ти бе приятно да ги целуваш! — той се приближи към нея.

— Винаги, винаги! А, не!

Клавдия шеговито отблъсна Муран към дървото. Той й се изплези и тя почувства как гърлото й се свива, а сълзите потичат. За миг, за един съвсем кратичък миг палавият жест й напомни за брат й Феликс, но всичко това беше вече в миналото. Феликс бе мъртъв, а животът й толкова неочаквано се беше променил. Мъжът, който го уби, а нея изнасили, онзи вампир, преследващ я в сънищата с грубия си глас, с татуирания на китката си червен бокал, бе заплатил за престъпленията си. Муран се беше погрижил за това, бе отнел живота на злодея с меча си, на арената пред неистово ревящата тълпа. Възмездието бе въздадено, отмъщението настъпи. В драпираната с пурпурни тъкани императорска ложа над арената Константин, Елена и целият двор бяха наблюдавали, докато тълпата виеше като глутница подивели кучета над този мъж, врагът, който умираше долу върху пясъка.

Клавдия отвърна очи и извърна глава, сякаш искаше да подложи лицето си на лекия ветрец. Муран внимателно я наблюдаваше изпод спуснатите си клепачи: черната й коса, това нежно лице, зорките очи. Дали кожата й беше маслинено смугла или с цвета на слонова кост? Никога не можеше да определи цвета й, но Клавдия беше такава — променяше се толкова бързо! Беше работила като актриса в пътуваща трупа; бе наистина добра и беше пребродила пътищата на Италия. Скоро се бе завърнала в Рим, за да заживее с онзи мошеник чичо си Полибий, с хубавичката му закръглена любовница Попея и всички други мъже и жени от римския подземен свят, превърнали кръчмата „Магариците“ край Флавиевата порта в свой дом, в център на живота им. В известен смисъл тя беше дом и на Муран.

Той се протегна към бокала с вино и отпи от вкусната течност. Клавдия го бе довела тук, на това усамотено място, далеч от врявата на кръчмата, за да могат да поговорят преди започването на есенните игри. Искаше му се само тя да не бъде толкова твърдоглава, когато спореха. Клавдия можеше да бъде много настойчива и същевременно тъй потайна! Едва напоследък, през отминалите две седмици, тя неохотно му бе разказала за работата си при императрица Елена и за отношенията си с могъщия християнски свещеник Силвестър. Тогава Муран изтъкна, че ако самият той се излага на опасност на арената, то тя е още по- застрашена в градините на богаташите и по вонящите улички на Рим. Бяха спорили разгорещено, а сега пак му се искаше да протегне ръце и да я вземе в обятията си. Щеше му се да я накара да се отпусне, да й вдъхне страст, да направи така, че тя да не бъде толкова строга, толкова организирана. Клавдия почти не носеше скъпоценности — само един пръстен и изящна сребърна верижка около врата. Гъстата й коса бе спретнато прибрана, наблизо лежеше слънчобран, в случай че станеше твърде горещо. Дори кожената торбичка, в която бе донесла храната, беше поставена на най-удобното място, сгъната грижливо, а върху