плитки коси, те връщаха едра възпълна матрона обратно при „скъпия й съпруг“ в Рим. След известно време Клавдия реши да тръгне след талига с актьори, които нямаха търпение да допълнят кесиите си и разказваха на спътниците си истории от миналото на Рим. Един млад мъж с подобен на звънче глас декламираше откъси от историка Светоний за Калигула, живял почти триста години по-рано.
— О да! — извика актьорът от задната част на талигата. — „Той беше толкова покварен — ръката на мъжа се плъзна към срамните му части и той направи неприличен жест, — че често отиваше в императорските градини и се любеше с луната, която смяташе за своя жена.“
Това предизвика незабавната реакция на една жена сред слушателите на декламацията — за огромно удоволствие на останалите имитираше неприлични действия.
Клавдия едва се заслушваше, защото разглеждаше различните сценични принадлежности, струпани в огромна каруца, теглена от няколко здравеняци с безизразни лица. Тя различи гротескни маски, бутафорни съдове, различни декори, които можеха да се сглобят като дърво, стена или врата на къща. Спомни си за онези дни, когато заедно с Феликс пътуваха от град в град — онова странно време, когато винаги бяха в движение. Откакто се установи в „Магариците“, животът й се промени. Беше станала тайна служителка на императрицата, довереница на могъщия презвитер Силвестър и, както сухо заключи в себе си, покровителка на чичо си Полибий, към чиито нощни срещи с някакви неясни фигури в градината ставаше все по- подозрителна.
Потънала в мислите си, стиснала в едната си ръка слънчобрана, а с другата ръката на Муран, тя се върна на земята, щом стигнаха Флавиевата порта. Вдигна очи и се загледа във външните пристройки, бараките и оградите, в изникналия пред тях импровизиран пазар. Стражи в доспехи, разположили се в сенките, играеха на зарове, а офицерът им, германец с крещящо украсена ризница, наблюдаваше тълпата. Клавдия се запита дали офицерът е от кохортата на Бур. Знаеше, че истинските наблюдатели са скрити някъде. Етиопецът със сплъстена коса, който продаваше натъртени плодове от двуколката си, или жрецът на някакво незначително божество със своята мръсна, излиняла от слънцето дреха, монотонно пеещ над глинен съд с жарава в него — и двамата навярно бяха шпиони. Шпионин можеше да бъде и онзи сводник с остри черти на лицето, заобиколен от три жени с перуки, гримирани и с подрънкващи украшения, който се оглеждаше за клиенти и подвикваше, че е наел навес в едно сенчесто местенце тъкмо до градската стена. Всеки от тях можеше да бъде „наблюдател“ на императрицата — човек, който оглежда лицата и проучва бродещите из града, като си припомня описания и търси някой злощастник, който трябва да бъде арестуван.
Всички замълчаха, когато се разнесе ек на военни рогове. По улицата преминаваше екзекуционен отряд, шестнайсет мъже под началството на своя декурион, разделени по четирима. Всяка четворка охраняваше по един затворник, носещ греда на раменете си — водеха ги да ги разпънат. Когато те отминаха, Клавдия и Муран се присъединиха към тълпата и започнаха да си проправят път през портата към широкия път, който веднага се разклони на по-тесни улици, улички и странични проходи.
Клавдия както винаги въздъхна с облекчение, когато се върнаха в техния квартал — онзи гъмжащ зайчарник, в който тесни пътечки се провираха между живите плетове и водеха към сергии, разположени под открито небе. Той може и да вонеше, може да беше шумен и пъстър, но това беше домът й, онова безопасно място, където познаваше хората и знаеше кой кой е. Там търговците бяха подредили стоката си под ронещите се тераси и колонади или на кръстовищата. Продаваха всичко — от грънчарски изделия до сладкиши. По стените наоколо висяха съобщения с имената на кандидати за предстоящия избор на чиновник в градския съвет или с цените на разни стоки и обяснения къде биха могли да бъдат купени. Мнозина тук добре познаваха Клавдия и Муран и ги срещаха с поздрави и добронамерени подмятания.
Бръснарят Торкват, продавач на лекове и пиявици, както винаги бе заел най-доброто място под една огромна, разклонена сикомора на площада край кръчмата „Магариците“. Торкват бръснеше хората, подстригваше ги и ненаситно изслушваше здравословните им болежки. После им предлагаше „най-добрия съвет“, който — както разпалено убеждаваше клиентите си — идвал от най-изтъкнатите лекари в империята. Той поздрави Клавдия и я попита дали е видяла „голямото чудо“ в „Магариците“? Клавдия го погледна учудена, но преди още двамата с Муран да стигнат до малкия вход откъм площада, тя почувства, че нещо не е наред.
„Магариците“ беше една от най-удобните гостилници в Субура36. Тя се гордееше със зала за хранене и чудесно поддържана кухня, с малки стаи на втория етаж, както и със „Гордостта на Полибий“ — красива просторна градина отзад. Кръчмата заемаше по-голямата част от приземния и първия етаж на една жилищна постройка, разположена между Флавиевата порта и рушащия се храм „Короната на Венера“. Прозорците й бяха закрити с насмолен пергамент и дървени кепенци. Имаше две основни врати — една външна, а зад нея друга, двукрила. Над входа беше поставена красива статуя на Минерва с любимата си сова в ръка. В ниша от другата страна на входа бе поставен един смеещ се Хермес или Меркурий, а дръжката на вратата имаше формата на огромен фалос. Мъжката част от клиентелата на заведението я смяташе за знак за късмет в любовните дела и винаги караше любовниците си да я погалят. Сводника Петроний се хвалеше, че за модел на този непристоен предмет е бил използван собственият му член, на което Попея отвръщаше, че ваятелят бил извънредно късоглед човечец. Голяма обява вдясно от вратата хвалеше специалитета на деня, обикновено наденички и гъби, печени с чесън. Не бе за чудене защо чичо Полибий все повече се тревожеше, че менюто му започва да дотяга на гостите. До първата обява висеше още една — с цените на питиетата и с предупреждение към бродещите магьосници, вещери и сводници да си вършат работата някъде другаде, освен „ако нямат специалното за това разрешение на собственика“.
И така, в този следобед край кръчмата се беше струпала тълпа и Клавдия и Муран трябваше да се промъкнат вътре през един от прозорците, специално отворен за тях от широкоплещестия шкембест Океан. Той ги поведе през дългата претъпкана зала за хранене, после покрай тезгяха и ги вкара в кухнята. Клавдия веднага усети, че се е случило нещо сериозно: в помещението не миришеше както обикновено, не се носеше уханието на пикантни сосове, съдините стояха неизмити, жаравата в огнището не припламваше, а двете готварски печки от двете му страни бяха студени като камък. Тя се обърна към Океан:
— Какво е станало?
Плешивият бивш гладиатор бе така превъзбуден, че не знаеше дали да дърпа здравото си ухо с меден кръг в него, както обикновено правеше, когато бе нервен, или да се заеме с отрязаното, което висеше на връв от врата му. В онази последна голяма битка в кариерата му неговият противник беше отхапал ухото му. Океан бе спечелил сражението и беше дал ухото си да го изсушат и пробият, за да може да го носи като трофей.
— Океане! — Клавдия се качи на един стол и обхвана тлъстото му лице с двете си ръце: — Океане, кажи ми истината или ще отхапя носа ти!
— Това е чудо! — проговори с опулени очи Океан. — Велико чудо! Клавдия, нали знаеш избата под кръчмата?
Клавдия кимна. Подземните стаички и ниши под кръчмата също бяха собственост на Полибий и той винаги бе искал да се възползва по някакъв начин от тях.
— Ами… — продължи Океан, — ако знаеш какво откриха там долу!
— Какво?
— Същото, каквото в градината тази сутрин!
— Океане! — Клавдия стисна лицето на бившия гладиатор, притегли го по-близо и бързо смигна на озадачения Муран.
— Рано тази сутрин — заломоти Океан, — лозарят Венуций дойде да изкопае в градината дупка, в която да поставят преса за масло. Е, той не чу точно какво му се каза, и заедно с работниците си разкопа по- дълбоко, но бяха объркали мястото и намериха…
— Океане, ще започна да хапя!
— Труп! — прошепна Океан и завъртя очи към кухненската врата, която му се прииска да не беше затварял.
— Какво?
— Тяло на млада жена, завито в ленено платно и положено в дълъг сандък. На очите й имаше поставени монети с образа на император Диоклециан37. Знаеш ли кой е той?
