— Знам кой е бил.
— Тяло на християнска мъченица! — изпелтечи Океан. — По гърба и раменете й имаше белези, а на ковчега — религиозни символи.
Клавдия слезе от стола и замислено се загледа през отворения прозорец над огнището. Той беше обърнат към градината с малката морава, овощната градинка, дърветата и малкото лозенце. Кръчмарският котарак Калигула се бе покатерил на един клон, където малкият кухненски прислужник с прякора Извинявай му духаше в носа.
— Наистина трябва да си спомня името му! — Клавдия загледа момчето.
— Извинявай? — не я разбра Муран.
— Точно така! — ухили се Клавдия, сочейки момчето. — Той казва само тази дума, оттук и името му. Океане, сигурен ли си? Че трупът е на млада жена?
— Ела и виж сама!
Океан ги изведе от кухнята и тримата отидоха в каменната постройка, където бе поставен хипокаустът38. Океан кимна на вестоносеца Меркурий, кръчмарския клюкар, който пазеше отвън; той се поклони с широко отворени от възбуда очи; устните му беззвучно мърдаха, докато си повтаряше новината, която по-късно щеше да разпространи из целия квартал. Този самопровъзгласил се вестител отвори вратата и ги въведе в плесенясалия мрак, осветяван сега от трепкащи факли. Помещението беше пълно с хора, а през отворената врата други протягаха вратове един над друг, за да надникнат надолу по стълбите, водещи към избите. Клавдия мерна познати лица: Стоика Симон, Сводника Петроний, кръчмарската прислужница Януария и още слуги и прислужници. Те се опитаха да ги заговорят, но Муран и Океан си проправиха път.
Клавдия предпазливо ги последва по стълбите към избата. Тухленият градеж от двете й страни беше мръсночервеникав и покрит с паяжини; закрепените в ръждясали поставки факли пращяха силно и смолистият им дим се смесваше със сухата плесен на избите. Стъпалата водеха към поредица квадратни помещения, свързани с арки. Във второто стояха Полибий, Попея, тлъстоликият винар Венуций заедно с аптекаря Апулей и жена му Калиста, с приятели и съседи на Полибий. И двамата бяха дребни, сивокоси и гледаха изплашено. Клавдия често се срещаше и си бъбреше с тях, харесваше ги и двамата. По произход те бяха от юга и имаха смуглите, обветрени лица на селяни, работили дълги часове под жаркото слънце. Бяха пристигнали в квартала преди няколко години и Апулей заслужено си беше спечелил репутацията на най- вещ познавач на различни билки и лекове.
Петимата се бяха скупчили около ковчег, поставен върху грубо скована маса на подпори. В него лежеше девойка, осветена от запалените тънки свещици, покрита с фино ленено платно, чиито гънки бяха подредени така, че разкриваха лицето й. Клавдия пресметна, че трябва да е била на шестнайсет или седемнайсет години, със слабо, доста измъчено лице, издадена напред долна устна, чип нос и трапчинка на брадичката. Очите й бяха затворени, ръцете — сключени върху гърдите. Черната й коса беше спретнато сресана, разделена на две върху темето и подредена по раменете.
Клавдия кимна на чичо си и леля си, взе маслена лампа и се загледа по-отблизо в тялото. Докосна кожата, беше с цвят на восък, но на допир беше мека. На по-силната светлина забеляза червеникавозлатистия прах по врата, хлътналите страни и леко отпуснатата челюст. Отдръпна ръката си.
— Какво е това?
По пръстите й имаше полепнал прах.
— Беше по ковчега — обясни Апулей. — Вероятно от дървото.
Клавдия кимна и се върна към огледа. Наведе се и усети уханието на диви цветя. Докосна косата — беше чуплива и като изсъхнала. Размести внимателно гънките на платното и забеляза леки синини отстрани на врата и по раменете. Понечи да повдигне ленената роба, но Апулей постави ръка върху нейната.
— Не мисля, че трябва да го правим — прошепна той. — Никога преди не съм виждал такова нещо.
Той посочи капака на сандъка и краищата му. Клавдия различи християнските символи: буквите
— Бяха върху очите й.
— Не в устата?
— Не, разбира се! — отбеляза Апулей. — Аз също съм християнин. Ние не използваме монети, за да заплатим на Харон, повелителя на ада. Ние не вярваме в такива неща.
— Какво всъщност е станало? — попита Клавдия.
— Не тук! — каза сякаш сам на себе си Полибий.
Той огледа капака на ковчега и Клавдия видя малки кръстове, издълбани отвътре. Тя помогна на чичо си да затвори ковчега, забелязвайки, че скобите бяха ръждясали, а дъските изглеждаха протрити и захабени. На места дървото дори бе започнало да гние, въпреки че беше най-качествен бряст. Ковчегът със сигурност беше лежал известно време в земята. Клавдия взе лампата и разгледа двата денария. Бяха изтъркани от времето, но тя забеляза приликата с къдрокосия брадат Диоклециан, а имената и титлите на императора бяха изписани по края.
— Диоклециан! — възкликна Клавдия. — Но той абдикира преди около десетина години. Колко време е управлявал? — Тя леко завъртя очи. — Около двайсет години?
— Доста преди да стана собственик на тази кръчма! — заяви Полибий. — Аз я купих преди четири години.
— А чия беше преди?
— На един от хората на Максенций — отбеляза Полибий. — Преди края на гражданската война избяга или е бил убит — запотеното му лице загрижено се смръщи. — Да не говорим тук — той сви рамене: — Я да пийнем малко винце.
Полибий ги изведе от избата, оставяйки Океан и вестоносеца Меркурий да пазят вратата, на която поставиха специални резета и заключиха. Освен това той обеща на Стоика Симон и Сводника Петроний да им даде безплатна вечеря, ако помогнат в опазването на онова, което всички вече наричаха „Голямото чудо“. Попея повика двамата в кухнята, където наряза хляб и студени наденички, а мъжът й заведе Венуций, Апулей и жена му заедно с Клавдия и Муран на една маса, разположена в сенките на малката овощна градина. Подушили, че това ще е важна среща, Извинявай и Калигула изчезнаха, но преди това Полибий успя да нареди на момчето да поръча на Попея кърчаг сухо бяло вино, най-доброто от Северна Кампаня.
След като поднесоха виното, Клавдия научи какво се беше случило. Венуций и копачите му пристигнали точно преди изгрев слънце и започнали да работят в погрешната страна на градината. Изкопали дупка от около шест метра, когато мотиките ударили на дърво. Унесен в работата си в кръчмата, Полибий не забелязал нито къде са, нито какво правят, докато не го повикали. Той незабавно наредил на Венуций и хората му да идат в залата за хранене, а той, Океан и Нарцис вдигнали ковчега, отворили го и открили онова, което Клавдия току-що бе видяла.
— Бях объркан — отпи от виното си Полибий, — и толкова се уплаших, че изпратих вестител до началника на стражата; този негодник довтаса много бързо. Нали знаеш закона, Клавдия — ако има подозрение, че е било извършено убийство, или ако самият аз съм обвинен, че съм погребал тайно трупа…
Последните му думи увиснаха във въздуха.
Клавдия знаеше наказанията за тези престъпления: изземане на имуществото, дори разпъване на кръст, или най-малкото робство в мините на Сиракуза.
— Но ти не си виновен!
— Разбира се, че не е — намеси се Апулей. Аптекарят седеше на пейката до жена си, която бе придобила вид на изплашено съселче. — Аз съм лечител и лекар. — Апулей се засмя. — Чичо ти ми се доверява, затова веднага дотърчах тук, когато прати да ме повикат. Калиста ми донесе чанта с инструменти и лекове.
— И ти огледа трупа?
— О да, Калиста дойде заради това — обясни Полибий. — Момичето беше голо.
