— Но Граалът е само легенда… — поде Парсивал.
Артур го прекъсна нетърпеливо.
— Граалът съществува. Той е… — кралят млъкна, сякаш търсеше най-подходящата дума. — Той е източникът на всяко познание. Той носи безсмъртие на онзи който разкрие тайните му. Граалът не е като нищо в този свят.
За първи път, откакто бяха отнесли Артур от бойното поле, в очите на Парсивал проблесна пламъчето на надеждата.
— И къде е този Граал, господарю? Къде да го търся?
— Виж, това трябва сам да откриеш. За него се говори на много места, значи е пътувал от едни краища в други… дълги години. Но повярвай ми, Граалът съществува. Внимавай, той ще се пази добре. А ако го намериш… — Артур направи пауза.
— Да, господарю?
— Намериш ли го, не бива да го докосваш! Пази го така, както пазеше мен. Ще изпълниш ли молбата ми?
— Не искам да те изоставям, господарю.
— Няма да ме изоставиш, защото отивам на по-добро място. Направи каквото ти заповядах.
Парсивал се надигна бавно и неохотно и се наведе, все още стиснал в ръцете си тези на краля.
— Господарю, ще започна веднага диренето, за което се разпореди.
Артур му стисна ръката.
— Рицарю мой, има нещо, което не бива да забравяш по време на тази мисия.
— Да, господарю?
— Не се доверявай никому! Около Граала винаги се навъртат измамници. Бъди внимателен. — Той пусна ръката на Парсивал. — Върви сега! Заповядвам ти да тръгнеш!
Парсивал се наведе и целуна краля по челото. Сетне се изправи и тръгна.
Артур остана сам на върха на Тор. Едва тогава отвори наново очи. Вече чуваше викове откъм източните склонове — наемниците на Мордред се катереха по скалистия бряг, — но очите му останаха вперени в небето, в очакване.
От облаците се появи златиста метална сфера, спусна се бързо надолу и увисна на три метра над Артур. Тя остана там в продължение на няколко секунди, след това се стрелна на изток. Откъм тази посока се разнесоха изплашени викове, блеснаха светкавици, сетне всичко утихна. Сега Артур бе единственият жив на планината Тор.
Сферата се върна и отново увисна над краля. Той погледна над нея, все още очакващ, стиснал със сетни сили отлитащия живот. Най-сетне от облаците се показа сребрист диск, поне десет метра в диаметър, с плосък връх.
Дискът се приземи на върха, непосредствено до манастира. Отгоре се отвори люк, през който излязоха две необичайно високи жени, облечени в бели дрехи. Очите им бяха червени, също като лявото око на Артур, след като Брин бе свалил лещата.
Жените се приближиха до облегнатия на стената крал и застанаха от двете му страни. Едва сега отметнаха качулки, под които се показаха червеникави, късо подстригани коси. Кожата им беше бяла, почти прозрачна.
— Къде е ключът? — попита едната с нисък, режещ глас.
— Взе го един Наблюдател — обясни Артур. — Аз му го дадох. Трябваше да го скрием, за да възстановим мира.
— Сигурен ли си, Сянко на Артад? — попита другата жена. — Все още можем да си го върнем. Не бива да се доверяваме на Наблюдателите. Мерлин бе от техния орден.
— Сигурен съм — кимна Артур. — Направих каквото смятах за правилно. Макар да пробуди силите на злото, Мерлин се бореше за справедлива кауза. Да знаеш каква е съдбата на Граала?
— Беше при наемниците на Мордред, но те не разбраха значението му. Сега е у един Наблюдател. Можем да го вземем от него.
— Не.
Двете жени се спогледаха.
— Мирът трябва да бъде възстановен — повтори Артур. — Още не е ударил часът.
Той се облегна назад, доволен, че поне част от онова, което му бе казал Брин, е истина. Знаеше, че не бива да им разкрива задачата, с която бе отпратил Парсивал. Това бе единственият начин да прокуди любимия си рицар от Тор. Ако Парсивал бе останал тук, щеше да сподели участта на хората на Мордред. Артур знаеше, че неговият рицар никога няма да намери Граала, но поне му бе дал някаква цел в живота, а това бе важно за хора като него.
— А Сянката на Аспасия? — попита Артур.
— Мордред също ще умре в този живот, но там вече има няколко Водачи, които ще се погрижат за духа на Аспасия.
Тялото на Артур се сгърчи от болка.
— Да свършваме тогава. Нямам повече сили. Помни, че аз също съм само сянка.
Двете жени се спогледаха отново и бавно кимнаха.
— Духът на Артад трябва да бъде съхранен — произнесе първата.
Артур кимна.
— Моят дух трябва да бъде съхранен.
Втората жена коленичи до него, стиснала в ръка късо черно острие. С него разряза като масло очукания метален нагръдник на краля и отдолу се показа окървавената му гръд. Върху кожата проблясваше златист медальон във формата на две протегнати молитвено ръце, без тяло. Жената сряза веригата на медальона и го вдигна така, че да го вижда другата жена — и Артур.
— Ние вземаме духа — духа на Артад — произнесе тя.
Кралят кимна отпаднало.
— Духът на Артад ще бъде съхранен. — Главата му се отпусна на гърдите и устните помръднаха отново, но без да се чуе звук.
— Готов ли си да се разделиш с обвивката, която съхраняваше този безценен живот? — попита го жената.
— Готов съм — отвърна Артур със затворени очи.
— От последния път, когато се сля с Ка, има ли нещо, което трябва да ни кажеш?
Артур поклати глава. Знаеше, че когато духът си отиде, няма да остане никакъв спомен за задачата, с която бе отпратил Парсивал. И това бе последната му мисъл.
Черното острие се впи в разголените му гърди, пронизвайки сърцето. По тялото му премина мъчителна конвулсия, след това кралят замря. Жената се изправи и прибра ножа в канията.
Другата жена протегна облечената си в ръкавица ръка над тялото. Пръстите й се сгърчиха, сякаш смачкваха нещо, което се криеше в дланта. Когато ги разтвори отново, върху тялото, лицето и доспехите на краля се посипаха мънички черни семенца. Там, където падаха, те се скупчваха и претъркулваха към откритите места. А когато достигаха кожата, проникваха вътре, прояждайки всичко по пътя — плът, мускули, кости. Само след десет секунди от краля бяха останали само доспехите и дрехите.
Приключили церемонията, двете жени закрачиха бавно към сребристия диск. След като ги прибра на борда, дискът се издигна безшумно и изчезна сред облаците.
Едва сега от небето рукна дъжд, обявявайки пристигането на канонадата от гръмотевици и светкавици, които стовариха гнева си върху Тор. Една ослепителна светкавица удари право в кулата на манастира и я превърна в купчина от камъни и пепел, които засипаха останките на краля.
НАСТОЯЩЕТО
1.
