Зона 51: Граалът

Капитан Робинет впери поглед в изображението, което току-що бяха получили от шпионския сателит КХ-14. Два големи кораба бяха напуснали пределите на защитното поле около Великденския остров и това бяха „Джордж Вашингтон“ и „Джар Вайкинг“. Движеха се с крайцерска скорост, право към Оперативната група.

Робинет се облегна назад в командното кресло и включи комуникационната връзка до капитаните на всички кораби в групата.

— Господа. Врагът излезе от леговището. Ще го пресрещнем с максимална скорост. Изпращам няколко самолета за изпреварващ удар.

Той изключи връзката и се обърна към командващия въздушния отряд.

— Наредете изтребителите да се вдигнат незабавно. Изпратете всичко, което имаме. Искам и двата кораба да бъдат потопени.

Ако имаше някакъв урок, който Робинет помнеше добре от занятията във военната академия, той бе, че този, който нанесе първия удар, има най-големи шансове за победа.

— Да потопим „Вашингтон“, сър? — попита командващият.

— Да. Искам вие лично да водите ескадрилата.

— Разбрано, сър.

Веднага щом командващият излезе, пристигна за доклад един от радарните специалисти.

— Сър, от борда на „Вашингтон“ излетя самолет.

— Модел?

— „Хоукай“, сър.

В това има логика, помисли си Робинет. „Хоукай“ беше разузнавателен самолет.

— Следете го внимателно.

— Тъй вярно, сър.

„Мисията“

Тялото беше готово. Беше отгледано със старателни грижи и сега плуваше в зеленикавата течност на резервоара, с щръкнала от устата му черна гофрирана тръба за въздух. Гладко обръснатото теме беше скрито от малка шапчица, от която стърчаха дузина кабели, свързани чрез гофрираната тръба с командното табло отвън.

Очите бяха отворени, но се цъклеха невиждащо и в тях нямаше дори искрица разум. Резервоарът бе поставен на най-долното ниво на „Мисията“, заобиколен от редици с извънземни машини, сред които правеше впечатление един издължен цилиндър, отлят от б’джа.

Сянката на Аспасия се закашля, усещайки раздираща болка в разядените си от рак бели дробове. Това едва ли беше най-подходящият момент за превъплъщение. Имаше толкова много нетърпящи отлагане дела, а и Дънкан все още лежеше в съседната стая до Граала, потръпвайки в мъчителна агония.

Но той искаше да играе на сигурно. Ако тялото му умре, ще изгуби всичко, което бе преживял през последните няколко дни, и ще му трябва още време, за да го навакса. Пробуждането в новото тяло винаги бе свързано с известно объркване, с период на нагласа и припомняне на събитията.

Сянката на Аспасия приближи контролното табло и положи длани върху светналите фигури. Той натисна няколко от тях, също както бе правил стотици пъти преди това. Капакът на черния цилиндър се повдигна настрани, откривайки удобната вътрешност с очертанията на неговото тяло.

Той свали Ка-огърлицата от шията си и я пъхна в отвора отстрани на контролното табло. Металният медальон легна точно на мястото, което обозначаваше и блесналият оранжев шестоъгълник.

Сянката на Аспасия се надвеси над черния цилиндър. Смъкна жреческите одежди и короната, внимателно ги положи на рафта до цилиндъра и се излегна вътре. Капакът се спусна отгоре и той се озова в непрогледна тъмнина. Веднага цяла дузина наносонди изникнаха от микроскопичните гнезда в главата му и се свързаха със съответстващите им секции. Той почувства внезапна и остра болка, но сега нямаше време да се подлага на нормалните процедури, които щяха да я заглушат.

Спомените и натрупаният опит през изминалия период след последното сверяване бяха записани и прехвърлени в огърлицата. Сянката на Аспасия дишаше учестено, завладян от безпокойство. Предстоеше тази част от манипулацията, която никога не беше в състояние да запомни, защото съзнанието му нямаше да присъства на нея.

От многобройните отвърстия във вътрешната стена на цилиндъра изпълзяха черни микроскопични телца, които покриха кожата му. Той изпищя безпомощно в мрака, когато микрочастиците започнаха да разяждат плътта, мускулите и костите му отвън навътре, поразявайки по пътя си всички нервни рецептори. Единствената положителна страна бе, че този процес продължаваше само пет секунди преди тялото да се стопи напълно.

Пултът забръмча едва доловимо, докато Ка-огърлицата интегрираше базисната личност на Аспасия с новонатрупаната информация, след което се включи към тялото в стъкления цилиндър през кабела, който я отвеждаше в мозъка му. Презаписът трая не повече от минута.

Очите на новото тяло премигаха, изпълвайки се постепенно с разум, хитрост и злоба. Зеленикавата течност беше източена и сега тялото беше коленичило на дъното на цилиндъра. Капакът се повдигна и човешката фигура прекрачи отвън. Пресегна се, взе една кърпа и подсуши още мокрото си и лъщящо тяло.

Най-новата версия на Сянката на Аспасия понечи да излезе от стаята, сетне спря. Приближи се към черния цилиндър и повдигна капака. Вътре нямаше нищо. Една дълбока бръчка проряза челото на клонирания човек, сякаш се опитваше да си припомни нещо.

Сянката на Аспасия знаеше, че няма време за губене, и затова побърза да напусне регенерационната стая. Слезе в най-долното помещение на базата, в средата на стаята, където беше поставен висок метър и половина многостенен кристал. Той приближи кристала и постави длан на върха, с пръстен, обърнат надолу.

Кристалът засия ярко, озарен от вътрешна светлина. С едно бързо движение, което дори Сянката на Аспасия не можа да проследи, върхът на кристала се прибра навътре, разкривайки неголям отвор. Той се пресегна и бръкна вътре.

Ръката му стисна дръжката на меч.

Тихият океан

Командирът на ескадрилата летеше точно зад ударната група. Гледката пред него заслужаваше възхищение — дванайсет Ф-14, двайсет и четири Ф-16, два самолета за ранно предупреждаване ЕА-21Д, както и четири изтребителя за електронна борба ЕА-6Б, които водеха групата. Страшна сила, повече от достатъчна, за да се справи с двата кораба. Въпросът обаче беше кой управлява тези кораби. Командирът чу, че по радиото летците обсъждаха същата тема, и се включи на тяхната честота:

— Е, добре, момчета, слушайте сега. Първо удряме „Вашингтон“. Не искам никакви колебания. Видяхте заснетия филм с онези нещастници, които пристигнаха с товарния кораб. Изпратихме двама „тюлени“, за да разузнаят какво става там. До момента няма и вест от тях. Ако на борда има някакви хора, те вече не са от нашите. Тези кораби пренасят смъртоносен за цялото човечество вирус. Тъй че, удряйте с всичка сила и не се двоумете.

Веднага щом разузнавателният „Хоукай“ засече приближаващата ескадрила, от „Вашингтон“ се вдигнаха още самолети. На борда настъпи раздвижване.

Междувременно „Вайкинг“ забави ход и големите предни врати се разтвориха. Още веднъж в корпуса нахлу вода и „Спрингфилд“ бавно изплува навън. Но вместо да се насочи към Оперативна група 79, подводницата пое в друга посока. А на опразненото място в трюма на „Вайкинг“ неуморните нановируси вече строяха двойник на „Спрингфилд“, използвайки наученото през последните няколко часа.